Хавиер Моро
Червеното сари (14)

13.

Индира беше готова да изчерпи всички възможности, за да избегне войната или поне да я забави. Смяташе, че само с намесата на останалата част на света може да се постигне мирно споразумение и да се спрат кръвопролитията. Световните медии отразяваха жестокостите, извършени в територията, която започваха да наричат Бангладеш. Журналистическите коментари критикуваха подкрепата, която президентът Никсън оказваше на пакистанците. Американските интелектуалци остро осъдиха генерал Яхия Хан. Във Франция Андре Малро предложи да бъде предоставено оръжие на съпротивата в Бангладеш. Бившият бийтълс Джордж Харисън и индийският изпълнител на ситар^[1] Рави Шанкар организираха огромен благотворителен концерт в помощ на бежанците. Алън Гинсбърг, поетът, който бе рецитирал свои стихове в Лондон на откриването на изложбата в памет на Неру, възпя страданието на нивята.

Индира реши, че единственият изход е да посети Съединените щати и Европа и да се опита да привлече вниманието на световната общественост.

— Ако хората на Запад видят кадрите в документалния филм, който гледахме онзи ден, сигурна съм, че ще се мобилизират — каза Индира на Соня.

Възнамеряваше обиколката й да продължи няколко месеца. Заминаваше с увереността, че семейството й ще бъде в добри ръце и това й вдъхваше душевното спокойствие, от което толкова се нуждаеше. Така и заяви на един арабски журналист, който я интервюира по време на пътуването: „Не се тревожа за семейството си, когато Соня си е у дома“. Преди да замине, снаха й беше съобщила новина, която я изпълни с радост — беше отново бременна и този път нямаше да се наложи да лежи девет месеца.

* * *

Обиколката започна зле. Срещата й с Никсън беше огромен провал. Не й вървеше с американските президенти, които я смятаха прекалено лява, макар че Никсън й се струваше много по-неприятен в сравнение с Джонсън. Разговорите им преминаха под знака на взаимно недоверие и антипатия. Индира и Никсън седяха на креслата от двете страни на камината в Овалния кабинет на Белия дом, докато съветникът му и Кисинджър, подобно на секунданти в дуел, седяха на канапетата и слушаха разговора на началниците си. Никсън отказа да признае огромните мащаби на човешката трагедия, която опустошаваше Източен Пакистан. Отказа също да приеме предложението на Индира да убеди генерал Яхия Хан да освободи Шейх Муджибур Рахман и да започне директни преговори с него и партията му, което беше единствената реална възможност конфликтът да бъде прекратен. Никсън не прояви съпричастност към съдбата на бежанците и на Муджибур Рахман. Думите на Индира сякаш не стигаха до него. „Беше диалог между глухи“ заяви Кисинджър на излизане. После намекна, че Никсън е казал неща, „които е невъзможно да бъдат възпроизведени“. Години по-късно, когато документите от онова време бяха декласифицирани, се разбра, че в политиката си в тази част на Азия Никсън се бе ръководил изцяло от личната си симпатия към диктатора Яхия Хан. Според него той беше „почтен и разумен човек“, чиято лоялност към Съединените щати трябваше да бъде компенсирана, като му се помогне да потуши въстанието в Източен Пакистан. Освен това изпитваше неприязън към индийците — „тези копелета“, както ги наричаше. Двамата бяха сигурни, че Индия няма да започне война. Смятаха, че са бедни дори за това.

На следващия ден Никсън накара Индира да го чака четирийсет и пет минути в преддверието на Овалния кабинет. Когато седнаха да разговарят, тя беше изпълнена със сдържан гняв. Беше ръководител на бедна, но велика демократична страна с огромно население и с хилядолетна култура и не заслужаваше подобно отношение. Срещу нея седеше лице, което не приличаше на човек и което, според собствения му съветник, „беше лишено от морални принципи“, И Кисинджър, „себелюбец, който се смяташе за нов Метерник“. За какво да губи повече време с подобни събеседници? Съдбата на бежанците и финансовата тежест, която трябваше да понесе Индия, не ги бе развълнувала. „Щеше да бъде грешка да се поддадем на приказките на старата вещица“, бе казал Никсън на секретаря си. Бяха открити съюзници на Пакистан и Индира си даде сметка, че няма да промени това положение по време на визитата си. Така че на втората им среща тя си отмъсти по много изтънчен начин за грубостта му. Изобщо не спомена проблема с Пакистан, сякаш Южна Азия беше най-мирната част в света, и вместо това насочи разговора към Виетнам и американската външна политика в други региони на планетата. Никсън прие това като обида. „Тази стара лисица“ — така я наричаше пред другите.

Въпреки натоварената си програма Индира успя да отдели два следобеда лично за себе си. Приятелката й Дороти Норман я намери изтощена. Напрежението от срещите с Никсън и непрекъснатите пътувалия, усилията да се владее винаги и да запази хладнокръвие пред провокациите започваха да оставят следи върху лицето й. Дороти беше купила билети за една постановка на Ню Йорк Сити Балет на произведение от Стравински с хореография на Баланчин, което със сигурност щеше да се хареса на приятелката й. В последния момент Индира й каза, че не може да отиде. „Изглеждаше тъжна и притеснена“ — щеше да си спомня Дороти, която не разбираше какво й има. Индира се опита да й обясни:

— Не мога, Дороти. Ще бъде прекалено хубаво. Няма да мога да го понеса.

Още малко и щеше да се разплаче. Дороти се разтревожи много, но на следващия ден с облекчение видя, че Индира „е възстановила душевното си равновесие“.

В останалите страни Индира се сблъска със същото послание. Молеха я да има търпение, да приеме присъствието на наблюдатели на ООН и да потърси мирно решение. „Най-големият проблем, с който се сблъсквам — заяви тя пред медиите, — е не конфликтът на границата, а постоянните усилия на другите страни да отклонят вниманието от основния въпрос.“ По английската телевизия тя се държа като премиер, който е на висотата на обстоятелствата. Беше отслабнала и приликата с баща й се беше засилила — същото властно и гордо изражение и пламенен поглед. Когато журналистът й спомена, че Индия трябва да бъде търпелива, Индира избухна: „Търпение за какво? За да продължат масовите убийства? За да продължат изнасилванията? Когато Хитлер нападна целия свят… останахте ли безучастни? Оставихте ли го да убие всички евреи? Как се контролира подобно преселение? Ако международната общност беше признала положението, проблемът вече щеше да бъде решен“. С тези думи тя се обръщаше не само към журналиста, но и към всичките световни лидери, които я игнорираха.

Когато се върна в Индия, научи, че броят на бежанците е достигнал десет милиона. Сега беше убедена, че войната е неизбежна, но не каза нищо на семейството си. Не спомена за напрежението по време на пътуванията, нито за предстоящите военни действия. Вместо това им разказа, че е успяла да намери пролука в програмата си, за да гледа операта „Фиделио“ във Виена, както и да присъства на спектакъл на испанската школа по езда, който й бе харесал много. В Париж бе вечеряла в дома на приятели, където се бе запознала с Жоан Миро и с един политик, Франсоа Митеран, който й беше направил много добро впечатление. От думите й човек можеше да заключи, че се връща от някакво приятно пътешествие вместо от изтощителна и разочароваща международна обиколка. Раджив и Соня обаче знаеха много добре на какво напрежение е подложена и накрая Индира им каза истината: щеше да има война. Санджай сякаш не се смути от новината, но Раджив и Соня се разтревожиха. Малкият Рахул проплакваше в люлката си.

— Ще се наложи да свикнете да излизате по-рядко и да живеете със засилена охрана, поне докато всичко това приключи — каза Индира. — Страната настоява за бързи и ефикасни действия. Времето изтича.

Същата вечер дойде генерал Сам Манекшав и Соня и Раджив успяха да чуят откъслеци от разговора им, в който генералът говореше за подготовката на армията, за оперативните бази, които беше организирал във вътрешността на Бангладеш, и за мерките, които беше взел за защитата на границата със Западен Пакистан.

— Опасявам се, че войната е неизбежна, Сам — чуха те гласа на Индира.

— В такъв случай трябва да действаме незабавно, като използваме пълнолунието на четвърти декември. В този ден можем да атакуваме Дака.

Индира се умисли. Никога не бе предполагала, че един ден ще й се наложи да започне война. Щом обаче светът стоеше настрана от проблема, а положението ставаше неудържимо, тя нямаше друг избор, освен да вземе нещата в свои ръце. Спомни си за думите, които един ден баща й каза: „Бъди господарка на живота си, на настоящето и на бъдещето си, съветвай се с мен, ако имаш нужда, но решавай сама“. Не можеше да се посъветва с него, но можеше да решава. Обърна се към стария си приятел и му каза:

— Да действаме, Сам.

Когато си беше у дома, се опитваше да не показва тревогата си. В действителност всички полагаха същите усилия. Страхуваха се за Соня, която беше в напреднала бременност. Семейството беше свикнало да прикрива чувствата си, когато положението се изостряше. В това приличаха много на британците. А ако заминеха за известно време в Италия? Предложението беше дошло от една приятелка, но Соня го отхвърли. Не възнамеряваше да остави Индира сама в този тежък момент. Това беше в разрез с разбиранията й за лоялност. Соня познаваше достатъчно добре свекърва си и знаеше, че сега повече от всякога тя се нуждае от топлината и близостта на семейството си. Освен това и тя, и Раджив вярваха в живота, в бъдещето, в Индира и в Индия и никога не се замислиха дори за последиците в случай на провал. Такава вероятност просто не съществуваше за тях.

Обградиха Индира с много любов, без да задават излишни въпроси, като се стараеха да не я тревожат. Държаха се внимателно и мило с нея, а когато беше особено угрижена, Раджив дълго я прегръщаше.

* * *

Индира отпътува за Калкута на 3 декември 1971 г. — един ден преди предвидената атака. На големия централен площад в някогашната столица на Британската империя тя се обърна към множеството от половин милион души: „Индия иска мир, но ако войната избухне, ние сме готови да се бием, защото става дума за нашите идеали и за нашата сигурност…“ Точно когато произнесе последните думи, един сътрудник се качи на подиума и й връчи бележка: „Пакистански изтребители са бомбардирали девет наши въздушни бази в североизточната, северната и западната част на страната, включително тези в Амристар, Агра и Сринагар в Кашмир“. Индира завърши набързо речта си, без да съобщи това, което току-що бе научила. Веднага щом напусна митинга, тя каза на сътрудника си: „Слава богу, те първи нападнаха!“. Бе избухнала третата индо-пакистанска война. И агресорът беше Пакистан.

Същата вечер Индира се върна в Ню Делхи. Самолетът й бе ескортиран от индийски изтребители, защото имаше опасност пакистанските въздушни сили да локализират самолета и да го свалят. Индира не изглеждаше разтревожена от ускоряването на събитията, тъкмо обратното — извади от чантата си книгата на Тур Хейердал за пътешествието му с „Ра“ и чете през целия полет. Беше безсмислено да се тревожи — жребият беше хвърлен. Когато самолетът се приземи, столицата беше потънала в мрак — военните бяха наредили да бъде прекъснато електричеството в града. От летището Индира отиде направо в кабинета си в Саут Блок, където в залата с картите я осведомиха за щетите, нанесени от пакистанската авиация. След това се срещна с членовете на опозицията, за да им съобщи, че е издала заповед армията да навлезе в Бангладеш. Описаха я като „спокойна, ведра и уверена“. Беше някъде след полунощ, когато се обърна към народа по радиото, за да съобщи за пакистанската агресия и да предупреди за големите опасности, които заплашваха тази част на света. Същата нощ не се прибра в дома си. Остана до сутринта, за да наблюдава развитието на военното положение. Па следващата сутрин съобщи на депутатите в парламента, че трябва да се приготвят за дълга борба.

* * *

Соня беше в края на бременността си, когато конфликтът избухна, но се тревожеше повече за раждането, отколкото за война, която й се струваше далечна, въпреки че последните нощи бе прекарала на тъмно заради прекъсването на електричеството. Никога обаче не издаде тревогата си. Животът следваше обичайния си ход, с изключение на допълнителния отряд войници, които охраняваха къщата, и на посещенията на генерал Сам Манекшав, който идваше всяка сутрин на закуска, за да информира министър-председателката за развитието на конфликта. Соня обичаше да сервира чая на генерала, симпатичен и много любезен мъж, известен с привързаността си към британските военни традиции. Всяка сутрин още със ставането си в пет и половина изпиваше чаша уиски, слушаше новините на Би Би Си и поработваше в градината, преди да отиде на работа. Ведрото и уверено държане на Индира, което вдъхваше спокойствие във всички около нея — колеги, военни, войници, — се усещаше и в дома й.

На шестия ден Сам дойде с угрижен вид. Соня го чу да казва, че няколко части от армията му са заседнали в блатата близо до Дака, столицата на Бангладеш. Забавянето можеше да бъде фатално. Генералът съобщи на Индира точния брой на загиналите и на свалените самолети. Изглеждаше много разстроен. Тя му задаваше въпроси със спокоен и уверен глас. „Сам, не можеш да побеждаваш всеки ден“ — каза му тя успокоително. Соня ги видя да излизат на входа. Когато Индира подаде ръка на главнокомандващия, на лицето й нямаше и следа от тревога. Генерал Манекшав казваше, че смелостта на Индира е вдъхновение за всички. Соня се увери в това, когато чу от другата страна на оградата как хората нададоха възгласи за победа.

Дори и в този ден Индира не забрави семейството си. Когато се върна вкъщи след изтощителния ден в парламента и в кабинета си в Саут Блок, седна заедно с Уша, за да обсъдят въпроси, които за нея бяха също така важни като проблемите, които бе разисквала през деня: например как да се организира честването на Деня на републиката, националния празник на Индия, без да се знае изходът от войната, или какво да подари на Соня на 9 декември, рождения й ден, и да състави списък с подаръци за Коледа.

Може би Индира не беше толкова уверена в себе си, колкото изглеждаше, защото започна да прибягва към услугите на астролози и хироманти. Същата вечер дойде учителят й по йога, един гуру на име Дхирендра Брахмачари — хубав мъж с дълга брада и коса, винаги облечен с оранжева курта и със сандали на краката. Прекара дълго време с него. В девет часа, когато Уша, Раджив и Соня гледаха новините по телевизията, Индира влезе в салона със загрижено лице. Току-що беше изпратила госта. „Смята, че ще ни бъде тежко до февруари“ — каза тя.

На 6 декември, докато индийската армия излизаше от блатата и се насочваше към Дака, Индира обяви в парламента официалното признаване на новата държава Бангладеш. Думите й бяха посрещнати с овации. Отвсякъде получи безусловна подкрепа. Опозицията и всички слоеве на обществото се обединиха ведно под водачеството й. Народът започна да я отъждествява с Дурга, богинята воин, която язди тигър и сразява демоните, изхвърлили боговете от небесното царство.

* * *

Соня никога нямаше да забрави онзи 9 декември, когато навърши двайсет и пет години. Беше бременна в осмия месец. Индира се обади късно сутринта, за да каже, че няма да присъства на тържествения обяд, защото е възникнал сериозен проблем. Тези, които я познаваха, решиха, че трябва да е много сериозен, за да не присъства на рождения ден на снаха си. Новината, която идваше от Съединените щати, накара целия свят да изтръпне. Никсън беше решил да изпрати Седмия американски флот в Бенгалския залив, предвождан от ядрения самолетоносач „Ентърпрайз“. Беше истинска провокация, която можеше да доведе до световен конфликт.

Докато Соня празнуваше рождения си ден вкъщи с приятели, Индира произнасяше пламенна реч на площад „Лила Рам“ в Ню Делхи пред множество от стотици хиляди хора. Индийски изтребители кръжаха над мястото, за да предотвратят някоя изненадваща атака на пакистанските въздушни сили. Индира беше пренебрегнала съвета на сътрудниците си да говори по радиото вместо на публично място. Беше смела; внушаваше чувството, че от нищо не се бои.

Вечерта се срещна с генерал Манекшав и съветника си. Без да се страхува от американската провокация, Индира потвърди решението си да продължи войната. Смяташе, че Никсън блъфира, защото американците едва ли бяха толкова безразсъдни, за да открият нов фронт в Азия след този във Виетнам. Също така обаче беше вярно, че от човек като Никсън можеше да се очаква всичко. Тя се обърна към генерал Манекшав:

— Сам, на всяка цена трябва да превземем Дака преди пристигането на Седмия флот в индийски води. Смяташ ли, че е възможно?

— Да — отвърна без колебание генералът, — стига китайците да не се намесят.

Съветникът на Индира се обади:

— Не са доволни от ситуацията, но не са отправили директна заплаха.

— Тогава — продължи Индира — още утре ще изпратя външния министър в Москва, за да задейства договора, който имаме със Съветския съюз, и да си подсигурим подкрепата му в случай на американска или китайска атака. Както вече казах, мнението ми е, че трябва да продължим войната. Съгласни ли сте?

Двамата кимнаха утвърдително с глава.

* * *

След посещението на индийския външен министър руснаците изпратиха една флотилия в Бенгалския залив, която след няколко дни вече следваше килватера на американските кораби. Ситуацията беше достигнала критична точка. От Белия дом Никсън сипеше яростни атаки срещу „индийската агресия“. Администрацията му обяви прекратяването на икономическата и военна помощ за Индия, но продължаваше да изпраща оръжия на Пакистан — факт, който бе разобличен от самите американски медии. Индира му изпрати остро писмо: „Тази война можеше да бъде избегната, ако държавите и най-вече САЩ бяха използвали влиянието, мощта и авторитета си, за да намерят политическо решение. Вие, в качеството Ви на президент на САЩ и представител на волята, стремежите и идеалите на великия американски народ, поне ме осветлете в какво точно сме сгрешили, за да предизвикаме този суров език, който Вашите представители и Вашият говорител използват срещу нас“. През целия ден Индира се колебаеше дали да изпрати писмото. Вечерта реши да го прати. Американецът щеше да има допълнителна причина да я намрази още повече.

На 13 декември, когато индийската армия се намираше пред вратите на Дака, генерал Манекшав изпрати ултиматум на пакистанския си колега, с който му даваше срок от три дни, за да се предаде. В пет часа следобед на 16 декември Индира имаше интервю с един журналист от шведската телевизия, който повече се интересуваше от това какви дрехи предпочита да носи и какво е било детството й, отколкото от хода на войната. Внезапно телефонът иззвъня. Беше Манекшав: „Госпожо, победихме ги. Току-що сложиха оръжията. Дака е в наши ръце“.

— Благодаря, Сам — каза му тя.

Приключи набързо интервюто и отиде в парламента. Изправи се пред депутатите и се обърна към тях с думите: „Днес Дака е свободна столица на свободна страна…“ Силни овации, примесени с ликуващи възгласи, заглушиха останалата част от речта й. „Победихме!“ — викаха дори депутатите от опозицията. „Да смажем врага завинаги!“ — крещяха други. „Дълъг живот на Индира Ганди!“ — викаше народът.

По-късно се срещна с командния състав на армията. Равносметката от военните действия за индийската страна бяха четирийсет и два свалени самолета и осемдесет и един разрушени танка: пакистанците бяха загубили осемдесет и шест самолета и двеста и шест танка. Най-голямата разлика беше в броя на пленниците. Пакистанците бяха пленили шепа души в боевете на запад. Индия беше взела в плен деветдесет и четири хиляди пакистански войници. Индира се опита да успокои духовете на генералите си, които не бяха съгласни с едностранното спиране на огъня, предложено от нея. Висшето командване отразяваше мнението на голяма част от обществото, което настояваше войната да продължи до „пълната победа над врага“. Индира обаче беше прагматична. „Постигнахме целта си и трябва да спрем, нека не даваме повод на Китай и на Съединените щати да се намесят. Трябва да върнем пленниците и незабавно да прекратим конфликта.“ Военните изтъкваха доводите си, с изключение на Сам, който слушаше невъзмутимо, а дългият му нос се насочваше ту към един, ту към друг, в зависимост от това кой говореше. Индира обясни, че позицията й е основана върху политическата оценка на положението и е подкрепена единодушно от кабинета й. След като срещата приключи, военните се изправиха, поздравиха и казаха, че ще се съобразят с указанията на правителството. „Това не би могло да се случи в много страни, и то не само от Третия свят“ — щеше да си спомня Индира.

Стратегията на Индира да печели време, умението й да предусеща най-благоприятния момент и да се възползва от него, тясното й сътрудничество с генерал Манекшав, почти майчинският начин, по който се обръщаше към войниците, бяха качества, признавани от всички слоеве на обществото. Международната преса я възхваляваше, богинята Дурга се беше превърнала в „Императрицата на Индия“.

Индира беше разкрила блъфа на Никсън. Американците наистина не се притекоха на помощ на своя приятел пакистанския диктатор, защото не можеха да си позволят да открият нов фронт в Азия. Никсън беше вбесен от развръзката на войната. „Бяхме твърде меки с тази проклета жена — каза той на Кисинджър. — Нападна пакистанците, въпреки че я предупредихме да не се меси.“^[2] Кисинджър се ядосваше на себе си, че бе подценил военната мощ на индийците. „Индийците са толкова лоши пилоти, че дори не умеят да излетят със самолетите си“ — беше заявил той на шефа си по време на посещението на Индира. Коментар, който нямаше никак да се поправи на Раджив. Мнението обаче на американския народ и на журналистите се различаваше от това на лидерите им. В една анкета Индира Ганди бе призната за личността, предизвикваща най-голямо възхищение в света.

Решителните действия на Индира спасиха живота на Шейх Муджибур Рахман, който беше осъден на смърт в Пакистан. Едно от условията за примирие беше незабавното освобождаване на лидера на новия Бангладеш. На 11 януари 1972 г. Рахман кацна в Ню Делхи на път за Дака. Идваше да благодари на Индира и двамата произнесоха прочувствени речи: „Тялото му бе в плен, но никой не успя да плени духа му, който продължи да вдъхновява народа на Бангладеш“ — каза тя. „Индира Ганди е не само лидер на една страна, но и лидер на човечеството“ — заяви Шейх Муджибур. Беше момент на силна радост след натрупаното напрежение през последните месеци.

През следващите дни и седмици хиляди новородени момиченца бяха кръстени с името Индира. Едно от тях обаче, родено ден след триумфалното посещение на Шейх Муджибур Рахман в Ню Делхи, не бе наречено така. Родителите й, Соня и Раджив Ганди, я кръстиха с името Приянка, което на санскритски означава „приятна за очите“.