Хавиер Моро
Червеното сари (6)

5.

С Раджив светът придобиваше друг вкус, друг оттенък. Разходките по реката с лодка, която той караше като истински гондолиер, пейзажите, на които се наслаждаваха, докато седяха на моравата до черквата „Сейнт Мери“ и ядяха сандвичи, мирисът на парковете след дъжда… Най-баналното придобиваше неочаквана прелест. Една вечер отидоха в „Цветя на злото“, за да слушат музика на живо и да танцуват туист танца, който предизвикваше фурор по онова време и който Соня танцуваше чудесно. Внезапно Кеймбридж се превърна в най-романтичния град в света и тя вече искаше да бъде единствено тук, за да се наслаждава на настоящето. Настоящо, което се състоеше в това да се виждат всеки ден, да ходят с велосипед от квартирата на единия до квартирата на другия, на пикник, да правят планове за края на седмицата… Раджив беше страстен любител на фотографията и скоро той, фотоапаратът му „Минокс“ и Соня образуваха неразделно трио. Той беше открил своята съвършена муза и неуморно я снимаше. Връзката им беше толкова силна, че собственикът на „Варсити“, Шарл Антони, каза, че никога не е виждал „толкова влюбена двойка… също като в някой роман“.

Настоящето включваше също разходки с фолксвагена, който Раджив накрая купи от приятеля си за шепа лири. Обиколиха английската провинция, посетиха Лондон и се радваха на свобода, която в онзи момент сякаш нямаше край. Когато предното стъкло се счупи, те продължиха да използват колата, но увити в одеяла.

Раджив живееше като обикновен английски студент, като през ваканциите работеше, за да спечели допълнителни пари. Беше продавал сладолед, беше работил като берач на плодове, като товарач на камиони и като работник нощна смяна в някоя пекарна. „Кеймбридж ми даде представа за света, която никога не бих имал, ако бях останал в Индия“ — щеше да си спомня Раджив след време. В Соня той откри идеалната съюзничка. Тя мразеше излишния шум и екстравагантностите и мечтаеше за спокоен и стабилен живот, без сътресения и тревоги. Соня съзнаваше големите различия, които я разделяха от него, но същевременно виждаше и общите неща помежду им. И двамата бяха стеснителни и не се стремяха да изпъкнат. Не ги блазнеше нито сладостта на успеха, нито известността; тъкмо обратното, стараеха се да ги избягват. „Не ги интересуваше външният свят, нито светският живот… Ценяха преди всичко интимността“ казваше Кристиан. Двамата имаха сходна представа за семейния живот може би защото в съответните им култури семейството беше висша ценност. Раджив нямаше политически амбиции, влечеше го техниката и работата с ръцете. Призна й, че е постъпил в Тринити Колидж, за да зарадва дядо си, който беше учил тук и който таеше надеждата, че някой от внуците му ще тръгне по неговите стъпки. Сега обаче, след смъртта на Неру, Раджив сериозно се беше замислил да напусне Тринити Колидж и да се посвети на истинското си призвание — да бъде пилот. Все още не знаеше как да го съобщи на майка си.

Съобщи обаче с писмо на Индира през март 1965 г., месец и половина след срещата им във „Варсити“, че се е запознал със Соня:

„Винаги ме питаш за момичетата, които познавам, и дали някое ме привлича особено. Ще ти призная, че се запознах с едно невероятно момиче. Още не съм я попитал, но тя е жената, за която искам да се оженя“. В отговора си Индира му напомни, че невинаги първото момиче, с което един мъж се запознава, е най-подходящото. Искаше да охлади страстта на сина си. В крайна сметка той беше само на двайсет години. В следващото си писмо обаче Раджив й писа: „За мен няма съмнение, че съм влюбен в нея. Знам, че е първото момиче, с което излизам, но каква е вероятността да срещна някое по-подходящо?“. Индира му писа, че е приела първия си държавен пост, че го е направила неохотно, но вече бил факт: била министър на информацията в правителството на Индия. Възнамерявала да направи официално посещение в Лондон в края на годината и с радост би се възползвала от това пътуване, за да се запознае с момичето. Соня изтръпна, когато научи новината. Още не бе казала на родителите си за Раджив, защото не можеше да събере кураж да го стори. Дори не искаше да си представи реакцията на баща си.

Новината обаче за посещението на Индира я накара да забрави настоящето. Внезапно съзря черни облаци, заплашващи да помрачат щастието й. Отново я изпълниха страхове и тя се питаше какво бъдеще има връзката им. Беше твърде хубаво, за да продължи дълго. Вече не хранеше съмнения относно чувствата си; точно обратното — беше луда по Раджив, никога не бе изпитвала подобна страст, но предчувстваше, че огромната разлика в произхода им накрая ще подкопае връзката им и дори би могла да я унищожи напълно. Знаеше съвсем малко за Индия, и то от един приятел, който й я бе описал като огромна далечна страна, населена със змиеукротители и слонове, потънала в бедност и изостаналост. Страна, в която липсваха най-елементарните удобства, изтерзана от непоносим климат и мръсотия; страна, в която кравите се разхождаха на воля и бяха по-почитани от членовете на най-нисшите касти; с други думи, трудна и възхитителна страна… за някой антрополог или йога, но не и за момиче, мечтаещо да работи в някоя международна организация и да има нормално семейство. Къде беше мястото на Раджив в тази картина? Същият този приятел, който също не беше наясно как стоят нещата, й бе обяснил, че семейство Неру са от аристократичен произход, от Кашмир, че господстват над обществото в страната си и в известна степен са оказали влияние върху световната политика… В сравнение с тях кои бяха Майно? — питаше се Соня. Селяни — отговаряше си тя. Какво можеше да даде на Раджив дъщерята на дребен строителен предприемач от италианската провинция? Беше сигурна, че майката на Раджив ще си зададе този въпрос и това я потискаше ужасно. По собствените й думи, семействата им „бяха толкова различни, че повече нямаше накъде“. Също така не можеше да си представи как ще каже на баща си, че се е влюбила в мъж с мургава кожа, който отгоре на всичко беше индиец и изповядваше, поне официално, индуистката религия. Не, Стефано Майно трудно щеше да преглътне този горчив хап, колкото и високопоставено да беше семейството на Раджив.

Беше затворена по характер и това й пречеше да сподели тревогите си с Раджив. Не искаше да наруши щастието, което можеше да се окаже крехко като най-фин кристал. Отнасяше се към него със сдържана нежност и го гледаше с очи, изпълнени с въпроси. Беше индиец, но в жестовете и в начина му на говорене виждаше истински англичанин. Беше изискан и същевременно се държеше с удивителна простота. В действителност Соня претърпяваше странна и необратима промяна, която я приближаваше към сляпото и пълно приемане на онова, което би могло — заради Раджив или благодарение на него — да й се случи занапред. Чувстваше дълбоко в себе си, че всичко е било предопределено от съдбата, дори преди раждането й.

* * *

През един уикенд Соня се запозна със Санджай, единственият брат на Раджив, с две години по-малък от него. Караше обучителен курс в „Ролс-Ройс“ в Кру, на три часа път, и понякога ходеше да се забавлява в Кеймбридж. Беше хубав като брат си, но чарът му беше различен. Санджай имаше овално лице, по-плътни и чувствени устни и лека плешивина над челото. Маниерите му бяха безупречни и говореше меко, с перфектен британски акцент. Двамата бяха въздържани в навиците си. Санджай ядеше малко, но говореше много за политика и харесваше партиите. Раджив не пушеше, не пиеше и изобщо не се интересуваше от политика. По-скоро странеше от нея и предпочиташе спокойна вечеря с приятели пред някой шумен купон. Санджай беше по-студен от по-големия си брат, не излъчваше онази топлина и спокойствие, онази доброта, която вдъхваше такава сигурност в Соня. И погледите им бяха различни. Раджив сякаш я галеше с големите си очи. Погледът на брат му обаче беше хладен, дори безочлив. Явно много се гордееше с произхода си, за разлика от брат си.

Беше една прекрасна година, може би най-щастливата в живота им, ако под щастие се разбира пълното отсъствие на грижи и проблеми. Курсът обаче приключваше и лятната ваканция щеше да сложи край на идилията в Кеймбридж.

* * *

През юли 1965 г. Раджив и Соня се разделиха за пръв път. Соня се върна в Италия. Беше заминала няколко месеца по-рано като момиченце, сега се връщаше като жена, с твърдото намерение да свърже живота си с Раджив. Не знаеше как, нито кога, но беше изпълнена с решимост. Раздялата им беше едновременно радостна и тревожна — бяха убедени, че отново ще се видят, но Соня се страхуваше от реакцията на родителите си. Бъдещето беше пълно е неизвестност.

Изпита задоволство, когато установи колко много бе усъвършенствам английския си, когато я поканиха да превежда на панаира в Торино. Каква разлика, каква свобода… Господин Майно не си беше хвърлил парите на вятъра. Това беше добра новина за родителите й. Другата новина обаче, най-важната, не успяваше да я изкаже. Колкото и да я повтаряше наум, думите засядаха в гърлото й. „Искам да ви съобщя, че съм влюбена в едно момче… Не, не така, глупаво е! — казваше си тя, а после опитваше по друг начин: — Запознах се с един много специален човек и искам да се омъжа за него… Но как ще им кажа това?“ — отново се отчайваше тя. Когато се появеше подходящ момент, тя се вцепеняваше. „Въпреки че бяхме много сплотено семейство, родителите ми бяха много консервативни, особено баща ми, който беше изключително старомоден. В такива семейства контактът между момчета и момичета беше строго надзираван и контролиран“ — щеше да напише Соня след време.

Раджив не проумяваше нежеланието на Соня да говори с родителите си. Тя се опитваше да му обясни: как да им изтърси ей така, че през изминалите месеци е преживяла пламенна любов, без да им съобщи нищо? Не знаеше как да счупи леда. „Изглежда, не е в състояние да им каже — написа Раджив на майка си. — Не мога да разбера това. Сигурно е нещо много особено. Прави само това, което каже баща й.“ Разбира се, Раджив не познаваше Стефано Майно, никога не бе виждал зачервеното му лице, никога не бе чувал дрезгавия му глас, нито острия му тон, когато не харесваше нещо.

„Беше ми необходимо дълго време, за да събера достатъчно смелост и да кажа на родителите си за чувствата ми към мъж, който за тях беше не само непознат, но и чужденец.“ Подходящият момент настъпи след сватбата на Пиер Луиджи, собственика на бара на булевард „Фрейус“. Пиер Луиджи, който я познаваше от дете, я бе помолил да му бъде свидетел на сватбата. Беше най-голямото квартално събитие през лятото. Празненство с музика и много пиене в бара, който беше препълнен с хора както по време на фестивала Сан Ремо, когато съседите се събираха, за да го гледат по телевизията.

— Влюбена съм, обичам го — каза тя, след като им обясни кое е момчето и как се бяха запознали.

— На колко години каза, че е?

— На двайсет…

— Твърде млад е — отсече майка й.

— И отгоре на всичко не е тукашен — добави бащата.

Както беше предположила, двамата не проявиха никакво въодушевление. Реагираха с пълно пренебрежение, сякаш дъщеря им с пристъп на временна лудост. Нищо в тази връзка не им харесваше: момчето беше едва с две години по-голямо от Соня, беше чужденец, но не англичанин или французин, а от страна, която даваха по телевизията единствено заради сполетелите я бедствия; беше terrone^[1], както в Северна Италия наричаха имигрантите от юг, с утежняващото обстоятелство, че дори не беше италианец. И имаше още един значителен недостатък — не беше католик. Според тях това беше временно увлечение, дължащо се на чувството на самота, което е гнетяло Соня.

— Ще й мине…

Само че не й минаваше. Дори пощальонът се шегуваше със семейството, защото сега носеше ежедневно писма, всичките с щемпел от Англия и всичките за Соня. „Малката“ прекарваше много часове в стаята си, пишейки дълги отговори или чакайки телефонен разговор. Освен това сестрите й разбраха, че Соня наистина е влюбена. Фразата „Ще й мине“ на родителите бе изместена от друга: „Ами ако е сериозно?“ на Анушка и Надя. Единственото, което смекчи позицията на майката, бе уверението, че момчето е от „добро семейство“. Ненапразно я бяха изпратили в най-скъпото училище в Кеймбридж! На Стефано му беше все едно, че е внук на Неру, че майка му Индира е в правителството, но Паола беше чувствителна към тези неща. Сестрите също. Вече си се представяха как се разхождат на гърба на слон из градините на някой индийски дворец. Историята за тях имаше привкус на вълшебна приказка: един източен принц се беше влюбил в сестра им… Беше възбуждащо.

Постоянна тема на разговорите им беше връщането й в Кеймбридж. Баща й не желаеше тя да заминава. Според него вече знаеше достатъчно добре английски. В действителност искаше да сложи край на идилията на дъщеря си. Соня обаче настояваше да вземе дипломата си по Proficiency in English^[2] и за тази цел трябваше да учи още една година. Както винаги, ролята на Паола беше решаваща. Тя и съпругът й чудесно знаеха, че дъщеря им иска да се върне, защото е влюбена, но Паола настоя, че е много важно да получи диплома. Соня беше непоколебима. Каза им, че ако не желаят да й помогнат, ще постъпи като много момичета, които учеха английски там: ще си потърси работа и ще бъде икономически независима. Никой не обича да се противопоставя на родителите си, още по-малко Соня, която имаше кротък характер. Любовта обаче беше по-силна.

В крайна сметка родителите й отстъпиха, защото решиха, че ако се противопоставят на връзката на дъщеря си, само ще я насърчат още повече. Помислиха си, че е по-добре да се върне в Англия. Поне щеше да се върне с диплома. Бяха сигурни, че тази любовна история, която за тях беше ексцентричност, няма да издържи на хода на времето… Единственото, което можеха да направят, беше да я по-съветват: „Внимавай къде стъпваш, не прибързвай“.

Соня уважаваше твърде много семейните традиции и не обичаше противопоставянето, затова им обеща да ги държи в течение на всичко. Когато се върна в Кеймбридж, реши, че е добре да им съобщи за предстоящото пристигане на Индира. Раджив, който гореше от желание да се свърже със семейство Майно, се възползва от случая и им изпрати писмо, в което искаше разрешение Соня да се срещне с Индира Ганди. Беше едно свръх официално и много почтително писмо, което смая родителите й. Какво можеха да направят? Да му откажат ли? Стефано нямаше да се поколебае нито за миг, но Паола го убеди да даде съгласието си.