Хавиер Моро
Червеното сари (38)

37.

Внезапно Раджив сякаш напълня. Да не би изпъкналото коремче да се дължеше на penne all’arrabbiata^[1] на Соня, които той толкова обичаше? — шегуваха се приятелите му. Не, причината за закръглената му талия беше дебелата бронирана жилетка пол памучната риза, която трябваше да носи след последния опит за атентат. Вече пътуваше с два кортежа от еднакви коли, така че никой да не знае в коя точно се намира. Всеки път, когато излизаше, стотици полицаи патрулираха в града в състояние на повишена бдителност. Рахул и Приянка вече се виждаха само с малка група деца на приятели на родителите им. Служителите от охраната ги познаваха, но въпреки това ги претърсваха внимателно, преди да ги пуснат в „крепостта“, както наричаха семейната резиденция. Соня се отказа от курсовете по реставрация в Националния музеи, които беше подновила в оскъдното си свободно време, и се зае да подрежда кореспонденцията между Неру и Индира с идеята един ден да я публикува. Беше занимание, което можеше да върши вкъщи, освен това в тях намираше идеи и фрази, които биха могли са послужат на мъжа й за речите му. Ровейки се в семейната памет, разпозна много от конфликтите и проблемите, с които Раджив се сблъскваше, защото Неру и Индира също се бяха опитвали да ги решат по своему: как да ограничат властта на бюрокрацията, как да преодолеят местните вражди, как да измъкнат страната от бедността… Омаловажаването на личната безопасност, изглежда, беше обща черта в семейството. Нито Неру, нито Индира, нито Раджив изпитваха особен респект към „сигурността“, защото ги отдалечаваше от народа и им напомняше по-скоро на диктатура, отколкото на демокрация. Смятаха, че ако някой наистина иска да ги убие, винаги ще намери начин да го стори. Соня не беше убедена в това. Даваше си сметка, че ако Раджив не беше станал министър-председател и не разполагаха с цялата мощ на държавата, за да ги охранява, сега всички щяха да са мъртви. Обливаше я студена пот само при мисълта за това. Житейските обстоятелства ги бяха поставили в положение, в което бяха принудени да се движат само напред. Не можеха да спрат, нито да отстъпят назад, така че Соня нямаше друг изход, освен да се промени, да приеме ролята си и да се възползва от това, което животът й предлагаше. Не беше лесно, защото особеното положение на семейството им създаваше неочаквани проблеми. Например Рахул и Приянка наближаваха възрастта, в която трябваше да постъпят в колеж. Къде да ги изпратят? Соня беше сигурна, че няма да бъдат в по-голяма безопасност в чужбина, отколкото в Индия, така че този проблем беше източник на голяма тревога. Именно тогава Раджив предложи да ги изпратят в Американския колеж в Москва. Измежду всички страни Съветският съюз предоставяше най-голяма сигурност и освен това там нямаше сикхска общност. Идеята не се понрави на Соня, така че за момента я отхвърлиха.

В качеството си на първа дама Соня придружаваше мъжа си при посещсинята му в чужбина. Пътуваха с „Боинг 747“, специално оборудван за министър-председателя и свитата му, състояща се от сътрудници, министри, журналисти и разбира се, от група служители на Специалния отряд за охрана. По време на дългите полети Соня се зачиташе в някоя книга — нейната голяма страст още от детството й, докато Раджив преглеждаше речи с помощниците си, въвеждайки поправки в последния момент или някое допълнение, вдъхновено от писмо на Неру или на майка му. Раджив обичаше тези пътувания, по време на които спеше малко и работеше много. Създаваше впечатление, че се чувства по-удобно в чужбина, отколкото у дома. „Чудесно е да си сред приятели“ — каза той на Маргарет Тачър още с пристигането си в Лондон. Соня се опитваше да изглежда колкото се може по-незабележима. Не беше лесно да откаже да отиде на приеми, на които присъствието й беше желателно, или да избягва да произнася речи. „Тя е много дискретна жена и не обича да бъде център на внимание“ — обясняваше мъжът й, за да я извини. Имаше друга причина: от гледна точка на вътрешната политика не беше препоръчително да се говори за Соня, защото веднага щеше да излезе наяве чуждият й произход — слабо място, което първо Манека, а после фундаменталистката индуистка десница използваха, за да дискредитират министър-председателя.

Раджив обаче се чувстваше като риба във вода сред чуждестранни държавници. Всъщност беше израснал сред тях и говореше техния език. Правеше впечатление не на невзрачен политик от Третия свят, а на модерен и прогресивен мъж със собствени идеи, способен да се мери с който и да е световен лидер. Зад гърба си имаше две години управление, през които бе постигнат повече от всеки друг министър-председател за същото време. Когато го критикуваха, че политиката му на икономическо отваряне го сближава със САЩ, или обратното, когато на Запад го обвиняваха, че Индия клони към Съветския съюз, той обичаше да повтаря една фраза на майка си: „Ние стоим прави, не се наклоняваме на ничия страна“. Раджив успя да накара президента Роналд Рейгън да направи изключение от политиката си да не продава на Индия технология, която би могла да бъде отклонена към страни от Източна Европа. Поиска от американците суперкомпютър, с чиято помощ да се прогнозира развитието на мусоните с висока степен на точност. Това щеше да бъде неоценима помощ за селяните. Рейгън го разбра и откликна на молбата му.

За Раджив тези пътувания означаваха да присъства на безкрайни кръгли маси, церемонии, конференции и подписване на споразумения. Особено удоволствие му доставяха посещенията на лаборатории и водещи компании, които произвеждаха последните технологични новости, и се питаше как биха могли да се приложат в Индия, за да намалят бедността. В Япония Раджив похвали „първата азиатска страна, усвоила научните знания“, и изтъкна постиженията на собствената си страна. „През 1947-а не произвеждахме дори стругове; днес строим атомни реактори и изстрелваме спътници в космоса.“ Бе особено горд, че се е справил е най-голямото предизвикателство по време на мандата си — сушата през 1987 г., смятана за най-тежката през XX век, която засегна двеста петдесет и осем милиона души и сто шейсет и осем милиона глави добитък. Пое с твърда ръка управлението на бедствието, като поддържаше тесен контакт с местните чиновници, които отговаряха за програмите за развитие и подпомагане; контролираше правилното разпределение на резервния фонд и използването на спешните помощи за дейности, които подпомагаха развитието, като например изкопаването на кладенци и изграждането на напоителни канали, Благодарение на всеотдайната му работа и почти военното планиране, което напомняше на мнозина за организираността на майка му, не се наложи внос на зърно и за пръв път в историята Индия излезе от сушата без масов глад, без епидемии, без смъртни случаи и с позитивен брутен вътрешен продукт. „Беше голямо удовлетворение за него!“ щеше да каже Соня.

* * *

Не на всички фронтове резултатите бяха толкова насърчителни. Във външната политика Раджив бе наследил ситуация в отношенията с Шри Ланка, създадена отчасти от майка му. Седемнайсетте милиона жители на бившия остров Цейлон бяха в по-голямата си част от етноса сигнали и изповядваха будизма, с изключение на едно малцинство от два милиона и половина тамили в северната част на острова, които бяха индуисти и имаха силни етнически и езикови връзки с петдесет и петте милиона тамили в индийския щат Тамил Наду. Тази общност винаги се беше чувствала дискриминирана от сингалското мнозинство, особено след като през петдесетте години правителството обяви сингалския език за официален на Острова. Омразата, трупана в продължение на години, доведе до възникването на партизанско движение — Тамилски тигри, което се бореше за независимост на населената с тамили територия в североизточния край на острова. В продължение на години Тамилските тигри се ползваха с дискретната помощ на Индия. Главата на правителството на индийския щат Тамил Наду, бивш киноактьор и заклет популист, ги снабдяваше с оръжие и пари и им предоставяше убежище. Индира се преструваше, че не забелязва нищо, защото този човек беше единственият й съюзник на юг и тя се нуждаеше от политическата му подкрепа.

През 1983 г. Тамилските тигри укрепиха позициите си и подеха още по-енергична въоръжена борба. Правителството на Шри Ланка отвърна с всички възможни средства и с брутална сила, така че конфликтът навлезе в спирала на тероризъм и репресии, които засилиха още повече сепаратистките стремежи на тамилите. Диващината и жестокостта, проявявани и от двете страни, контрастираха с райската красота на острова. Невъзмутимите каменни фигури на Буда, изваяни от древните обитатели на острова, изглеждаха нелепо сред кървавата сеч.

Когато Раджив дойде на власт, лавина от бежанци заливаше Индия. Бягаха от настъплението на армията на острова. Освен логистическия проблем, който представляваха изхранването и подслоняването на хиляди души, съществуваше опасност недоволството на тамилите от острова да се разпростре сред тези на субконтинента и да подхрани желанието за независимост на Тамил Наду, един от индийските щати с ярко изразена специфика, създавайки поредния сепаратистки конфликт.

— Напомняш ми на майка ти, когато трябваше да се справи с първата вълна от бежанци от Бангладеш — каза му Соня. — В началото не знаеше какво да прави.

— Това, което трябва да се направи, е проблемът да се реши на мястото, където е възникнал. Не трябва да даваме поводи на тамилите от Шри Ланка да идват. Конфликтът трябва да се уреди в Коломбо. Както направи майка ми, която го уреди в Бангладеш.

Раджив изпрати няколко специални пратеници в Шри Ланка, чиято задача беше да убедят правителството на острова да предостави известна степен на автономност на тамилите. Ако правителството постигнеше мир с тамилите, Индия се ангажираше да прекрати напълно помощта си за партизанското движение. Правителството на Шри Ланка обаче упорстваше да постигне военно решение и отмина без отговор предложението. Продължи офанзивата си и наложи блокада на полуостров Джафна — територията на тамилите в североизточната част на острова. Появи се недостиг на бензин, храни и лекарства.

— Не искат да разберат, че Индия не може да стои със скръстени ръце. Ако не ни поканят да съдействаме за решаването на проблем, който пряко ни засяга, ще се намесим без тяхно разрешение.

— Още една война? Помисли си добре — каза Соня.

Раджив планира внимателно хода си. Видя в блокадата възможност Индия да се наложи веднъж завинаги. Изпрати пет товарни самолета, ескортирани от изтребители, за полуостров Джафна, над който хвърлиха четирийсет тона ориз, лекарства и други доставки. Беше жест, вдъхновен от искрени хуманитарни подбуди, и същевременно от волята на Индия да се утвърди като регионална сила.

Натискът проработи. Президентът на Шри Ланка подписа споразумение с Раджив, съгласно което сингалското правителство предоставяше широка автономия на тамилите. Същевременно предвиждаше разполагането на индийска миротворческа военна част на острова, оттеглянето на армията в казармите и разоръжаването — доброволно или насила — на Тамилските тигри.

— Това споразумение не само слага край на конфликта, но носи мир и справедливост за малцинствата на острова — заяви Раджив.

— Майка ти щеше да се гордее с теб — каза му Соня.

Само че не беше като победата на Индира в Бангладеш. Раджив се радваше преждевременно.

* * *

Сингалското мнозинство се опасяваше, че интересите му ще бъдат засегнати от отстъпките, направени на тамилите, и реагира с бурно недоволство на клаузите на споразумението. Когато Раджив замина за Коломбо в края на юли 1987г., за да го ратифицира, служителите от Специалния отряд за охрана, които го придружаваха, се опитаха да го разубедят да направи преглед на почетната гвардия, както изискваше протоколът. „Може да е опасно — казаха му те. — Може да са се внедрили неконтролируеми елементи, на острова има голямо напрежение…“

— Какво? Тук съм, за да подпиша споразумение, което гарантира мира и сигурността… А вие ще им кажете, че ме е страх да поздравя почетната гвардия?^[2]

Телохранителите му, които знаеха колко твърдоглав може да е понякога шефът им, не настояха повече. Наскоро един от тях лично бе изпитал гнева на министър-председателя. Беше се оплакал, че Раджив шофира толкова бързо подарения му от йорданския крал Хюсеин „Рейндж Роувър“, с който обичаше да се придвижва от дома си до парламента, че той не може да го следва по улиците на Ню Делхи. Раджив бе сметнал това за твърде нахално и бе настоял да го преместят. Напрежението, на което беше подложен, разкриваше непознати дотогава черти на характера му, като твърдоглавие и решителност, които напомняха тези на брат му и майка му.

Съгласно програмата придружи президента на Шри Ланка, за да направи преглед на почетната гвардия, под съпровода на военен оркестър, военни почести и всички церемонии. Внезапно един войник, облечен с бялата униформа на военноморската флота, излезе напред и се хвърли върху него с намерение да го удари с приклада на пушката. Раджив го забеляза и се наведе точно навреме, за да избегне удара, който щеше да му пръсне черепа и който се стовари върху рамото му. Всичко се случи толкова бързо, че присъстващите не осъзнаха веднага случилото се. Раджив омаловажи инцидента и отказа да бъде прегледан от лекар. Въпреки болката остана на място, докато изпълняваха националния химн, и продължи невъзмутимо програмата си. Чак когато се качи в самолета за полета на връщане, позволи на своя лекар да го прегледа. Не искаше Соня да научава за случилото се преди пристигането му, за да не се уплаши, но телевизията беше разпространила картините в целия свят. Соня и децата ги видяха, докато седяха в салона, и сърцата им отново се свиха от страх. Още един дребен инцидент им напомняше за постоянната опасност, в която живееха. „Дълго време не можа да движи рамото си, нито да спи на лявата си страна“ — разказваше Соня.

Раджив още не беше кацнал в Ню Делхи, когато правителството на Шри Ланка поиска да бъде изпълнена клаузата за военна помощ. Една умиротворителна военна част от няколко хиляди индийски войници бе изпратена на острова със задачата да надзирава спирането на огъня и разоръжаването на партизаните, след което трябваше да се върне. Войската обаче беше посрещната е подозрение и от двете страни — от сингалското мнозинство, което ги обвиняваше, че нарушават суверенитета им, и от Тигрите, които дотогава бяха мислили, че Индия е на тяхна страна. Когато войниците от умиротворителните сили поискаха от тях да предадат оръжието си, тамилите внезапно добавиха условия, които бяха неприемливи и които обезсмислиха споразумението. Върнаха се в джунглата, откъдето подеха яростни атаки срещу умиротворителните сили. Принудени да се защитават, индийците в крайна сметка се оказаха още по-замесени в конфликта, поемайки ролята, която преди имаше армията на Шри Ланка. Раджив изпрати почти седемдесет хиляди войници, което предизвика паника в парламента в Ню Делхи.

— Министър-председателят превръща Шри Ланка във Виетнам на Индия! — обвиниха го от банките на опозицията.

Раджив бе допуснал наивността да мисли, че тамилите ще играят честно. „Не изпълниха нито един от ангажиментите, които бяха поели към нас — заяви по-късно Раджив. — Умишлено нарушиха споразумението, защото или не бяха способни, или не искаха да преминат от въоръжена борба към един демократичен процес.“ Раджив беше заложил всичко на една карта, но тамилите го изиграха. Когато той оттегли подкрепата, която Индия винаги им бе предоставяла, те го възприеха като изменник на каузата им.

* * *

Огорчението, разочарованието и обезверението също бяха част от „придобивките“ на един министър-председател, особено когато резултатите от местните избори потвърждаваха предвижданията на соколите в партията му, които го бяха предупредили да не води политика, която не облагодетелства пряко бедните. През 1987 г. ИНК изгуби в няколко щата. Това предизвика недоволството на старите партийци, които започнаха да поставят под съмнение лидерството на Раджив начело на партията. Към конфликта в Шри Ланка и изборната загуба се добави един скандал, който накърни непоправимо образа му на Мистър Клийн. На 16 април 1987 г. шведското радио съобщи, че милиони долари са били платени като комисиони на индийски чиновници и на членове на ИНК от шведския металургичен концерн „Буфорс“ във връзка с един договор за продажба на четиристотин и десет минохвъргачки на индийската армия. Договорът беше резултат от решението на Раджив да модернизира въоръжението на индийската армия — четвъртата по големина след тази на САЩ, СССР и Китай.

Раджив и правителството му реагираха яростно на твърденията на шведското радио, отричайки многократно обвиненията в получаване на комисиони. Опозицията усети страх сред редиците на правителството и поде атака срещу министър-председателя с всички средства, с които разполагаше. Печатът дори прикрито го обвини, че е получил комисионна чрез семейството на Соня, намеквайки за близостта на Торино до Женева, откъдето можеше да се заключи, че са използвани тайни швейцарски сметки на семейството или приятели на семейството. Дори някои журналисти се обадиха по телефона на родителите на Соня в Орбасано и горкият Стефано Майно внезапно се оказа въвлечен в предполагаема афера за търговия с оръжие и получаване на комисионни! Тези обаждания засилиха тревогата им и страха — който разстоянието изостряше още повече, че нещо лошо може да се случи на дъщеря им и на внуците им. Разследвайки случая, индийският печат изрови името на един бизнесмен, свързан с няколко договора за продажба на хеликоптери и оръжие от италиански компании на индийската държава. Отавио Куатроки, жизнерадостният приятел, който от години беше близък с Раджив и Соня, сигурно се беше облажил с апетитна комисионна в аферата „Буфорс“. Оттук до намека, че Куатроки им е дал част от тази комисионна, имаше само една крачка, която журналистите направиха с радост. Какъв скандал!

Въпреки че нито един вестник не можа да подплати тези твърдения с доказателства, злото вече беше сторено и наивността и неопитността на Раджив само го задълбочиха. Вместо да отмине без внимание тези необосновани обвинения, той излезе да се защити в парламента: „Заявявам категорично прел този висш форум на демокрацията, че нито аз, нито семейството ми сме получавали каквато и да е комисионна от сделките с «Буфорс». Това е истината“. Само че истината вече нямаше никакво значение. Важното за противниците на Раджив беше, че той се бе хванал, че вместо да пренебрегне твърденията още от началото, той бе реагирал толкова бурно, че бе предизвикал многобройни намеци и необосновани подозрения. Отново отрече, че са били плащани комисионни или че който и да е индийски гражданин се с облагодетелствал от този договор. С това обаче потъна още повече в блатото на скандала. В страна, където пощальонът взема своя малък дял за това, че е занесъл писмо в колибата на някой бедняк, където професията на посредника съществува във всички сфери на живота и е древна като самата култура, беше трудно за хората да повярват, че никой не с взел нито стотинка от договор на стойност един милиард долара. Въпреки че една съвместна парламентарна комисия заключи, че процесът на изработване и оценка с бил обективен и коректен, че изборът на „Буфорс“ е бил направен единствено заради репутацията на компанията и че няма доказателства за участието на посредници в момента на подписването на договора, Раджив вече беше подложен на публичен съд и този съд го обвиняваше, че крие нещо. „Може би е вярно, че Раджив не е замесен в корупция — признаха медиите, — но сигурно е замесен в прикриването й!“ Когато един журналист от Индия Тудей попита защо Раджив не отговаря на последното обвинение, той отвърна раздразнено: „Трябва ли да отговарям на всяко куче, което лае?“. По-късно Раджив призна, че нито той, нито кабинетът са съумели да се справят с проблема. В действителност той беше реагирал като един почтен човек. Не беше действал като обигран политик, който щеше да потърси изкупителна жертва и да хвърли вината върху нея. Не съобрази, че се движи в мръсния свят на политиката, където беше важна не истината, а манипулацията, чрез която се внушаваха съмнения и се очерняше образът на противника. Соня му съчувстваше и същевременно беше бясна, че са я въвлекли чрез семейството й и Куатроки в подобна нелепа, но с пагубни последствия история. Беше станала мишена на критиките и й беше отнета дори свободата в личния живот. Неделните срещи приключиха. Нито Мария и Отавио Куатроки, нито познатите им бизнесмени и дипломати стъпиха повече в резиденцията на министър-председателя. „Колко е несправедливо!“ — мислеше си Соня. Най-вече защото бе присъствала на договарянето на общите условия, състояло се около една лазаня, която тя бе приготвила лично за случая. Беше януари 1986 г. и шведският министър-председател Олаф Палме, който бе на посещение в Ню Делхи, дойде на вечеря в дома им. Двамата с Раджив се бяха сприятелили по време на една конференция по разоръжаването в седалището на ООН в Ню Йорк. Рахул и Приянка също присъстваха на вечерята, на която двамата държавници обсъдиха открито общите условия на договора и Раджив настоя да се изключат всякакви посредници именно за да намали стойността на сделката.

Нима Соня можеше да забрави Олаф Палме, който беше толкова ангажиран с проблемите на Третия свят и имаше толкова общи виждания с Раджив, като например противопоставянето на режима на апартейд и подкрепата на необвързаните страни? По-малко от месец след тази вечеря Соня се вцепени от ужас, когато на 18 февруари 1986 г. научи от телевизията за убийството на шведския премиер на улицата, на излизане от кино с жена си. „Господи! Няма ли вече сигурно място в света? Щом подобно нещо се случва в Швеция, какво ли може да се случи на нас тук, в Индия?“

Случаят „Буфорс“ се превърна в истински кръстоносен поход, който опозицията използва, за да свали Раджив от поста му, въпреки че журналистите и издателите на вестници се чувстваха разочаровани от собствената си неспособност да предоставят категорично доказателство, че е налице злоупотреба от страна на правителството. Никой не знаеше кои са взели пари от шведската компания, нито дори правителството и още по-малко Раджив. Всички обаче вече смятаха, че клаузата в договора, която забраняваше участието на посредници, е нарушена. Дали парите бяха получени от членове на ИНК, които не участваха в правителството, и бяха отишли в касите на партията? Беше ли взел комисионна Отавио Куатроки, възползвайки се от близостта си до властта? Беше ли възможно това да стане без знанието на министър-председателя? Раджив отрече многократно, но съмнението тежеше като камък. Атмосферата на подозрителност взриви доверието в него. През първите две години на управлението си се беше радвал на благосклонността на медиите и всички бяха убедени в почтеността му. Дори опозицията трудно намираше основания да критикува действията му и се ограничаваше да атакува стила му. „Индийската политика вече не мирише на беднотия, както по времето на Махатма Ганди — беше заявил известен журналист от една опозиционна партия. — Сега, при Раджив, мирише на афтършейв.“

„В началото всичко, което правех, беше правилно — щеше да каже Раджив по-късно. — Внезапно всичко, което правех, беше неправилно. Разбира се, нито едното, нито другото беше вярно.“ Престанаха да го наричат Мистър Клийн и започнаха да го наричат подигравателно the boy — момчето, правейки неблагоприятно за него сравнение с майка му. „Ще успее ли the boy да бъде на висота?“ — беше заглавието на уводната статия на един ежедневник.

В действителност повечето проблеми на Раджив се дължаха на политическата му неопитност и на чистосърдечието му като личност. Беше му трудно да поставя граници между лоялността към приятелите и общественото благо. Името на братята Баччан, приятели от детството му, в чиято къща Соня бе живяла през първите дни, когато дойде в Индия, бе забъркано в тъмни финансови скандали. Един по-предпазлив министър-председател щеше да се дистанцира от тях. Раджив обаче не го направи, тъкмо обратното — ядосваше се, че критикуват приятелите му. Майка му винаги казваше, че в политиката няма място за дружески отношения, но той беше твърде добър приятел, за да бъде добър политик. В началото не можеше да допусне, че приятелите му могат да го предадат, и съзираше в това по-скоро конспирация на политическите си опоненти, отколкото истината. При все това много от доверените му приятели, които бе назначил за съветници, накрая го разочароваха. Един от тях, пилот, който трябваше да го предупреди кога изтича лицензът му на пилот и отговаряше за избирателния му район в Амети, беше обвинен от медиите, че е построил в дома си басейн с мрамор, внесен от Италия. Вместо да се дистанцира от него, Раджив излезе в негова защита и направи коментар, който му нанесе по-голяма политическа вреда, отколкото ако наистина беше допуснал управленска грешка. Каза, че много пилоти имали къщи с басейни. Ако подобно изявление беше направил държавен глава в някоя западна страна, който освен това е бил пилот в авиокомпания, нямаше да предизвика никакво учудване. В Индия то разбуни духовете. Опозицията го обвини, че не изпитва никакво уважение към „индийската чувствителност“. Критикуваха го много за няколкото дни почивка, която си позволяваше за Нова година и която прекарваше понякога на екзотични места като Лакадивските острови в Индийския океан или Андаманските острови в Бенгалския залив. На Запад хората щяха да приемат за нормално, че човек, който работи толкова много, има нужда от почивка, че децата, които живееха като затворници през цялата година, имаха възможност да се порадват на няколко дни свобода и сигурност, но в бедна страна като Индия беше гледано с лошо око върховният ръководител да живее добре. В действителност Раджив и Соня продължаваха традицията да прекарват Коледа и Нова година със семейството на Соня, но през 1988 г. престанаха да ходят в Италия. През октомври същата година Стефано Майно почина от инфаркт и решиха, че е по-добре да канят семейството на някое място, което да не им напомня за предишните празници, прекарани с баща й.

* * *

Соня замина за погребението инкогнито и почти не излезе от дома на родителите си. Причината бяха не само съображенията за сигурността й, но също дълбоката скръб и желанието й да бъде сред семейството, с майка си и сестрите си, с които потъваха в спомени и се утешаваха взаимно. Когато гробарят хвърли първата лопата пръст върху ковчега, Соня изтръпна. Част от живота й бе погребана завинаги. Вече нямаше да слуша съветите му на мъдър планинец, които я бяха белязали повече, отколкото бе смятала дотогава.

На връщане поприказва с Данило Куадра, стария приятел на Стефано, който възкреси последните моменти от живота на бившия овчар от планините на Азиаго. Разказа й, че играли домино в бара на Нино, на площада в Орбасано, както правели всеки ден от години, и веднага щом Стефано се върнал в къщата си, която за него беше символ на успеха му в живота, издъхнал на мига, без да страда. Няколко дни по-късно Данило й разказа, че Стефано бил огорчен, откакто научил за засилените нападки срещу Соня в индийската преса.

— Каза ми: „Не обичат дъщеря ми там, защото е от тук“. Вярно ли е?

— Не мисля — отвърна Соня. — Тези, които не ме обичат, са същите, които са против мъжа ми.

— Ядосваше се, че именно защото си италианка, индийското правителство избягва всякакви договори с тукашни фирми — продължи Данило. — Няколко дни преди да умре, ми каза, че от „Фиат“ направили много добра оферта за продажба на трактори, но накрая японците спечелили договора… защото правителството на мъжа ти се страхува да не го обвинят, че облагодетелства италиански фирми. Вярно ли е?

Соня го погледна с черните си, подути от умора и плач очи и кимна утвърдително. Когато остана сама и отиде в някогашната си стая, се запита, сякаш изненадана от себе си: „Наистина ли съм оттук?“. Баща й щеше да се преобърне в гроба, ако чуеше тези думи, но тя изпитваше някакво неопределено усещане за отчужденост от това място, където бе прекарала младостта си. Сякаш смъртта на баща й бе засилила чувството й, че тук е чужденка. Трудно се разпознаваше в страната, където бе прекарала детството си. Мислите й бяха твърде далече от ежедневните грижи на хората в Орбасано, за да може да се идентифицира с тях. В действителност бе живяла повече години в Индия, отколкото в Италия, повече години в среда, в която се решаваха проблемите на една шеста част от човечеството, отколкото в общество, ориентирано единствено към личното благоденствие. Сърцето й отдавна беше престанало да се люшка между двата свята. Беше оттам и смъртта на баща й бе потвърдила това по един безмълвен начин, сякаш кончината на този, който най-много се бе противопоставял на брака й, й помагаше да види по-ясно от коя страна се намира истината.

Няколко дни не излезе от къща. Нямаше желание за нищо. Дори не намери сили да посети Пиер Луиджи: не искаше да говори с никого, нито да дава обяснения, да разказва за живота си… Нима беше възможно да го разкаже? Нима някой можеше да разбере живота, който водеше? Единствено можеха да го разберат най-близките й хора, а сега дори и баща й вече го нямаше… Обзеха я мрачни мисли. „Трябваше да бъда по-мила с него — казваше си тя, — трябваше да настоявам да идва по-често в Делхи, да се грижа повече за него. Ако го бях завела на лекар, може би нямаше да получи инфаркт…“ Беше безкраен низ от самообвинения, предизвикани от огромната й скръб за загубата на човека, който заедно с Раджив я обичаше най-много. Когато затвореше очи, в паметта й нахлуваха спомени за гъделичкането на мустаците му по бузата й, за мириса му на сапун, за усмивката и намръщеното чело, за думите му, пропити с житейска мъдрост. Спомняше си, когато я водеше да види някой завършен строеж и й го показваше с гордостта на човек, който е свършил добре работата си. „Защо си отиде толкова рано?“ — питаше се Соня. Спомни си за Индира, чийто мъж също бе умрял от инфаркт. Казваха, че е най-добре да умреш така, все едно че светлината внезапно угасна или избухва бомба и оставя след себе си кратер, но Соня би искала да можеше да се сбогува с него, да му каже колко го обича… дори само веднъж. Беше й толкова странно, че баща й го няма, че една нощ стана и отиде на гробището, за да се помоли на гроба му. Завари там сестра си. Искаха да бъдат с него, защото понякога подсъзнанието приема неизбежното със закъснение. След няколко дни Соня замина за Ню Делхи и повече никога не се върна в Орбасано.