Хавиер Моро
Червеното сари (23)

22.

Индира беше удивителна личност. Естествеността и твърдостта, с която прие поражението, смаяха и привърженици, и врагове. В историята имаше твърде малко примери за управници, които биха си направили политическо харакири с такава твърдост. Чувстваше се удовлетворена въпреки всичко, защото беше върнала на Индия доверието в силата на гласуването, в една нация, която сега беше по-стабилна и благоденстваща от преди. Що се отнасяше до нея самата, тя беше изпълнила мисията си и съвестта й беше чиста. Не се чувстваше отговорна за страданията, причинени от предприетите от нея мерки. Вината беше на системата, на бюрокрацията, на подлите игри на опозицията. „С тези избори Индия доказа, че демокрацията не е лукс, който е достояние само на богатите“ — писа Ню Йорк Таймс в нейна защита. Всички местни и чуждестранни наблюдатели обаче бяха единодушни в едно — че политическата кариера на Индира Ганди е приключила. Всички сгрешиха, с изключение на една нейна стара позната, член на лява партия, която я посети и й каза:

— Ще видиш, хората ще се върнат при теб…

Индира се обърна към нея с насълзени очи и попита:

— Кога? Когато умра ли?^[1]

Вярната й секретарка Уша не знаеше как да се държи и какво да каже, когато отиде на работа в деня след изборите. Никога не бе подкрепяла извънредното положение и замалко да изгуби работата си, защото четеше критични статии за него. Спаси я Соня, която я предупреди да престане да го прави. Не беше мигнала, защото цяла нощ бе слушала новините по радиото. Когато влезе в кабинета до трапезарията, завари Индира седнала зад бюрото си. Усмихната, бившата министър-председателка й каза:

— Уша, трябва да върнеш дебелата жена.

— Дебелата жена?

— Да, статуята, която ни дадоха от Националния музей.

Говореше за една скулптура на жена без глава и ръце и без особена стойност, която бе поискала да й дадат от музея, за да я постави в салона. Уша веднага намери разписката и се залови за работа. „Знаех, че госпожа Ганди каза това, за да разведри обстановката. Беше много характерно за нея.“

Трябваше да се преместят бързо, защото нейният приемник хиндуистът Морарджи Десаи искаше да превърне резиденцията на Индира в своя официална резиденция, въпреки че имаше голяма и удобна къща на Дюплекс Роуд. Изгонването на бившата министър-председателка от дома й беше символ на победата му и същевременно низост. Индира беше огорчена. Но какво можеше да направи? В къщата вече бяха дошли чиновниците, които оглеждаха кабинетите и стаите с опис в ръка. Започнаха да изнасят вещи и апарати, които бяха в прерогативите на министър-председателя: секретни телефони, пишещи машини, ксерокопирни апарати, климатици, писалища и столове, а през това време Уша и Соня класифицираха документи, прибираха архиви и се опитваха да въведат ред сред хаоса.

Когато Соня се върна с децата от къщата на приятелката си Сабине, където се бяха подслонили за няколко дни, завари чиновниците да изнасят мебели, лампи, прибори за хранене и сервизи. Всичките украшения, които бе купила през последните девет години, бяха иззети от някакви мошеници, които се държаха с арогантността на победителя. Чувството за беззащитност се засилваше още повече от отсъствието на официалната прислуга, на назначените от правителството секретари, на охраната на входа и дори на градинарите, които си тръгваха, някои дори без да се сбогуват. Умрял кон не рита.

Индира притежаваше парцел земя в Мехраули, в околностите на града, който Фероз беше купил през 1959 г. и където мечтаеше да живее със семейството си, след като се пенсионира. С част от спестяванията си Раджив бе построил там вила, но парите не му стигнаха, за да я довърши. Така или иначе Индира не искаше да живее извън града. Предпочиташе да остане край внуците си в центъра на Ню Делхи. Припомняше си фразата на един генерал на Наполеон, Дезе, по време на битката при Маренго: „Вярно е, че изгубих едно сражение, но сега е само два часът следобед и имам още време, за да спечеля друго“. Индира знаеше, че в политиката понятията за успех и поражение са променливи величини.

Спаси я един стар приятел на семейството. Дипломатът Мохамед Юнус предложи да отстъпи на семейство Ганди къщата си на Уилингдън Кресънт номер 12, където се бе състояла сватбата на Санджай и Манека три години по-рано. Сградата беше доста по-малка и Соня се питаше как ще се поберат всички в нея. Преместването продължи няколко дни, защото трябваше да изнасят покъщнина, трупана в продължение на тринайсет години, вещите на петима възрастни и на две деца, пет кучета, безброй кашони с книги, предмети, сувенири… Индира не искаше да изхвърли нищо — всяко листче, всеки подарък, всяка книга беше спомен. Така че коридорите на новата къща се задръстиха с кутии и сандъци. В стаята на Индира нямаше място за друго, освен за леглото й и за любимото й кресло, на чиято облегалка се подпираше и пишеше. Вече не разполагаше със стенограф, нито дори със собствен кабинет. Приемаше посетителите на верандата или в препълнената с мебели трапезария. Соня се стараеше наблизо винаги да има ваза с гладиоли.

Голяма част от това грандиозно преместване падна върху плещите на италианката, която купуваше или вземаше назаем от приятелките си хладилник, климатици, радиатори, тенджери, тигани и кухненски съдове. Чувството й за семейна общност се беше засилило, откакто живееше в Индия. Проявяваше изключителна организираност, която й напомняше за тази на родителите й по време на детството й в Лузиана, когато бяха бедни и трябваше да работят здраво, за да се прехранват. Припомни си познанията, които имаше по градинарство, и засади в дъното на градината салати, тиквички, домати и екзотични и непознати в Индия зеленчуци като броколи. Преживените в миналото лишения й помогнаха да посрещне трудностите с по-голяма смелост, отколкото мъжа си, който не можеше да си прости, че не е бил по-твърд. „Оказах се неспособен да спра брат си“ — бе признал той пред един приятел, без да скрие огорчението си.^[2]

Тъй като готвачът беше напуснал, а Индира не желаеше да наема нов — от страх да не се окаже внедрен от правителството човек, който да ги отрови, — с пазаруването и готвенето се зае Соня. Никога преди семейството не беше яло толкова вкусна лазаня, паста ала путанеска и ризото, както в онези мъчителни дни. Беше се научила да приготвя и индийски ястия, които подправяше с по-малко люто от обичайното. Приготвяше превъзходно спанак със сирене и пиле със сос от смлени бадеми, кориандър и сметана. Готвенето беше също така нейният начин да поглези семейството и да помогне за разведряването на обстановката. Не казваше ли монахинята от пансиона, че Соня притежава умението да обединява? Именно това нейно качество поддържаше семейството сплотено през онзи период. Раджив и Санджай почти не си говореха, въпреки че сега стаите им бяха една срещу друга. Индира настояваше да запазят традицията да се хранят заедно поне веднъж на ден, но беше почти невъзможно да накарат двамата братя да седнат на една и съща маса. Раджив обвиняваше брат си за жалкото положение, в което бяха изпаднали — от най-уважаваното семейство се бяха превърнали в обикновени парии. Освен това живееха от заплатата на Раджив и от помощите, които получаваха от малцината приятели, останали верни на Индира, може би надявайки се, че лоялността им ще бъде възнаградена някой ден. Санджай не допринасяше с нищо, тъкмо обратното — нуждаеше се от пари, за да плати на армията от адвокати, които го защитаваха от безброй обвинения в най-ужасни престъпления. Не внасяше пари в семейната каса, но се оправдаваше с аргумента, че един от магнатите, които ги подпомагаха финансово, е негов приятел, собственик на фабрика за разхладителни напитки в Ню Делхи. Манека, вярна на себе си, не помагаше в домакинската работа, за разлика от Индира, която не се колебаеше да вземе метлата и да измете. „Соня готвеше. Манека ядеше“ — казваше един семеен приятел. В резултат отношенията между Индира и Соня станаха още по-близки, а това разпалваше ревността на Манека.

Когато се настаниха, Уша си даде сметка, че вече е безсмислено да остава. Продължи да ходи от време на време, докато накрая реши да напусне. „Ще придружа сестра си до Бомбай“ — обяви тя на Индира, която разбра, че това е предлог и че тя повече няма да се върне. Уша обаче не се осмеляваше да й признае истинската причина — може би щеше да остане, ако Санджай и приятелчето му Дхаван не бяха продължили да се разпореждат с онзи надменен вид, който Уша не понасяше. Индира се сбогува с нея с тъжна усмивка. Беше й мъчно, че се разделя с тази жена, която в продължение на трийсет години бе работила като нейна секретарка и в която имаше пълно доверие. Знаеше, че Уша познава и най-скритите кътчета на душата й.

Индира беше психически и физически изтощена. Тревожеше се, че всички около нея се бяха разбягали, че синовете й вкъщи се карат и че новото правителство със сигурност щеше да прибегне към репресии. Имаше тъмни кръгове под очите си и тялото й сякаш се беше смалило. Като бивш министър-председател имаше право на официална охрана, но новият премиер и върл неин противник Морарджи Десаи, ортодоксален индуист, искаше да й я отнеме, както й беше отнел къщата.

— От какво се страхува? — попита той един бивш министър на Индира. — Не е хубаво винаги да се движи обградена от полицаи.

— Има враждебни настроения срещу нея и сина й.

— Не, не е заради това, а заради суетата й.

Веднага след това новият министър-председател се впусна в злъчна критика на жените във властта — от Клеопатра и Екатерина Велика до Индира, заключавайки, че всички са били тщеславни и катастрофални като управници.

Кампанията, която този човек поде срещу семейство Ганди, се превърна в истински лов на вещици. В началото Соня се учудваше, че когато отива на пазар, винаги вижда едни и същи хора, които я следваха на известно разстояние. Същото се случваше и с останалите членове на семейството, включително Манека. Индира научи, че са служители на ЦБР (Централното бюро за разузнаване — службата за информация на правителството), които имаха инструкции да ги следят и да подслушват телефонните им разговори. С арогантността на човек, който винаги се бе измъквал от всякаква неприятност, Санджай ехидно предлагаше на агентите от тайните служби, които го следяха, да ги вози с колата си, за да пестят бензин. Веднъж отидоха в недостроената къща в Мехраули с детектори за метали. „Но какво търсите?“ — попита ги Раджив. Не му отговориха, но по-късно ги чу да викат, когато детекторът започна да свири. Помислиха, че са открили съкровището, което Санджай е заровил. То обаче се оказа празна кутия от олио за готвене.

Именно тогава, по време на горещините, предшестващи мусонните дъждове, Индира отиде късно вечерта при Пупул. Посещаваше я често, за да избяга от напрегнатата атмосфера в дома си. Раджив отново й беше казал в очите, че „Санджай и Дхаван са я довели до това положение“.^[3] Индира не му бе отговорила, а само бе свела глава. Знаеше, че в крайна сметка единствено тя бе отговорна за случилото се, затова оправдаваше Санджай. „Дойдох да поседя малко, да се насладя на спокойствието“ — казваше на приятелката си. И прекарваше известно време в мълчание на верандата, насаме със себе си.

Друга вечер дойде много развълнувана и отчаяна: „Имам достоверна информация, че искат да изпратят Санджай в затвора и да го изтезават“. Пупул се вкамени, без да знае какво да отговори. Индира се страхуваше до смърт. „Нито синът ми, нито аз сме склонни към самоубийство, така че, ако ни намерят мъртви, не вярвайте на това, което казват.“ Беше общоизвестна тайна, че правителството търси упорито доказателства, за да си отмъсти на нея чрез Санджай. Убедеността й, че са решили да подложат на изтезания Санджай, беше по-скоро плод на параноичното й въображение, отколкото на предварително изготвен план. Индира знаеше много по-добре от всеки друг, че от позицията на властта беше относително лесно да се манипулират службите за информация. И бившата императрица на Индия се чувстваше невероятно самотна. Срещаше се ежедневно с политици в дома си, но не можеше да разчита на нито един от тях. Онези, които бяха в състояние да й помогнат, не се осмеляваха да я посетят от страх, защото знаеха че я следят. От друга страна, финансовото положение на семейството ставаше неудържимо заради огромните разходи за адвокати. Медиите, които толкова послушно бяха отстъпили пред изискванията, когато бе въвела извънредното положение — дотолкова, че едни политик от опозицията след отмяната му каза по повод на медиите следното: „Поискаха от вас да се наведете, а вие предпочетохте да пълзите“, — сега усърдно измисляха страховити истории или преувеличаваха слухове, за да представят семейство Ганди като банда злодеи. „Обвиняват ме в какви ли не престъпления, дори че съм убила куп хора…“ — оплакваше се Индира. Беше вярно — министърът на вътрешните работи бе заявил в парламента, че Индира е „планирала убийството на всички опозиционни лидери, които хвърли в затвора по време на извънредното положение“. Пет дни по-късно правителството нареди на съдията от Върховния съд Дж. С. Шах да сформира комисия със задачата „да разследва дали е имало процедурни нарушения, злоупотреба с власт и произвол по време на извънредното положение“. Бе създадена и специална комисия за разследване на всичко, свързано с „Марути“. Правителството беше решено да накара Индира и Санджай да преглътнат същия горчив хап, който тя беше предписала на страната по време на извънредното положение.

В тази обстановка новината за самоубийството на полковник Ананд, баща на Манека, прозвуча като първите акорди на една много по-голяма, развиваща се на втори план драма, като първите акорди на погребален марш. Тялото му бе намерено проснато по очи на едно празно място. До него имаше пистолет и бележка, която гласеше: „Тревога Санджай непоносим“. В началото не се разбра дали е било самоубийство или убийство, въпреки че Манека и близките му бяха убедени, че полковникът сам е сложил край на живота си. Вече беше правил подобен опит преди време със свръхдоза успокоителни и страдаше от психическа нестабилност и депресия. Не бе съумял да понесе стремглавото падение на репутацията и на общественото си положение. Многобройните му користни приятели бяха изчезнали като дим в наелектризираната атмосфера в Ню Делхи. Веднага се понесе слух, че тъстът е знаел прекалено много за тъмните сделки на Санджай и че смъртта му всъщност е убийство, маскирано като самоубийство. Не можа обаче да се докаже нищо и веднага щом интересът на медните изчезна, случаят потъна в забрава.

Индира беше уплашена, Соня — също. Тази смърт, при това в такъв момент, предизвика дълбок и неясен страх, чувство на смут и тревога. Падането от власт бе взело първата си жертва, и то най-малко очакваната. Индира стана още по-параноична, несъзнателно свързвайки смъртта на полковника със заплахите, отправени към Санджай. Сега повече от всякога чувстваше, че трябва да защити сина си с всички средства. Новината за самоубийството стигна до чужбина и майката на Соня й се обади разтревожена. В Орбасано семейство Майно следеше с нарастваща тревога развитието на събитията. До тях достигаха слухове от Ню Делхи, че Соня и Раджив искали да избягат и че Соня потърсила убежище в италианското посолство…

— Мамо, нищо от това не е вярно. Добре сме, децата също, но не мога да говоря, друг път ще ти разкажа…

И разговорът неизменно се прекъсваше. Соня се въздържа да каже на майка си, че правителството беше иззело паспортите на всички членове на семейството. Даже да искаха, вече не можеха да заминат за Италия по никакъв повод.

* * *

Индира се зае енергично да подготви защитата си заедно със своите адвокати, като междувременно водеше изключително дискретен публичен живот. Един английски журналист, Джеймс Камерън, взе интервю от нея и тя му се стори „най-самотната и най-мнителната жена в света“, както гласеше заглавието на статията му. „Примирила се е и не желае да говори за нищо. Прилича на разгромен боксьор, който се надява на чудо. Само че чудото няма да настъпи“ — написа той в Гардиън на 21 септември 1977 година.

Джеймс Камерън обаче сгреши. Чудото, което щеше да накара птицата феникс да възкръсне от пепелта, се случи в Белчи — малко и труднодостъпно село в далечния щат Бихар, обградено от оризища, планини и водопади. Идиличен пейзаж, който бе станал сцена на ужасно клане. Престъплението бе извършено отчасти поради атмосферата на безнаказаност, благоприятствана от новото правителство, чиято коалиция включваше крайни индуисти и в която висшите касти отново се чувстваха свободни да потискат нещастните недосегаеми, както го бяха правили в продължение на хиляди години преди независимостта. В Белчи група земевладелци бяха нападнали една общност от селяни без земя, бяха убили няколко семейства и бяха хвърлили телата в огъня. Сред жертвите имаше две бебета. Минаха няколко дни, преди новината да се разчуе и да излезе на първите страници на вестниците. Правителството не реагира. Министър-председателят Морарджи Десаи, който издигаше забраната да се убиват крави и да се консумира алкохол като национален приоритет, не смяташе, че този род събития заслужават първостепенно внимание. Дори се забави да осъди престъплението.

Индира веднага съзря пукнатината в бронята на противника. Знаеше какво трябва да направи. Помоли Соня да й помогне да стегне багажа си. Възнамеряваше да замине за Белчи.

— Всички казват, че Бихар е много опасно място, че има бандити, които нападат хората — каза й Соня, която наистина беше добре осведомена. Бихар беше най-изостаналият, анархичен и несигурен щат в Индия. Също и най-бедният. — Нямаш охрана, много е опасно.

— Няма да съм сама, заминавам с група привърженици на партията.

— Но в Бихар партията не спечели нито едно депутатско място. Ще могат ли да те защитят?

— Разбира се. Не се тревожете — отсече Индира, — всичко ще е наред.

Соня не настоя повече. Познаваше я достатъчно, за да е наясно, че нищо няма да я накара да промени решението си. Беше обаче разтревожена. В тази заредена с враждебност обстановка всичко можеше да се случи.