Хавиер Моро
Червеното сари (19)

18.

През следващите дни Санджай и секретарят Дхаван организираха манифестации и походи в подкрепа на Индира. Не се поколебаха да използват автобусите на общинската транспортна фирма на Делхи, за да превозят хиляди демонстранти. Целият партиен апарат се мобилизира, за да се чуе ясно и силно гласът в подкрепа на Индира. В столицата пристигнаха специални влакове за митингите на симпатизантите.

Сега Соня и Манека не можеха да излизат толкова лесно от къщи, защото на входа постоянно имаше тълпа от хора, настояващи да видят Индира, която се появяваше веднъж на ден, за да ги поздрави. Соня и Раджив бяха обезпокоени от посоката, в която се развиваха събитията. Една сутрин бяха хвърлили камък по колата, с която Соня отиваше в Хан Маркет. Само бе одраскал колата, но беше достатъчно, за да я уплаши. Освен това съжителството с Манека ставаше все по-мъчително. А Санджай сякаш беше друг човек, почти не го виждаше, а когато това ставаше, той не беше толкова мил както преди. Присъствието на Манека тровеше отношенията между братята, както и между нея и Санджай.

— Защо не заминем за известно време в Италия, докато положението се успокои? — попита тя мъжа си.

Идеята допадаше на Раджив, а и смяташе, че ще е добре за децата. Тревожеше се обаче за Индира.

— Как ще го съобщим на майка ми? Можем ли да я изоставим в такъв момент?

Соня се замисли и не отговори. За пръв път изпитваше страх за себе си и за децата си. Никога дотогава положението не се беше изостряло до такава степен.

* * *

На 20 юни 1975 г. Санджай предложи цялото семейство да присъства на митинг за солидарност, който той беше организирал в Боут Клъб^[1] в Ню Делхи.

— Добре е да ни видят всички заедно — бе казал той.

— Предпочитам да не решаваш вместо нас — заяви Раджив.

— Заради мама е — отвърна брат му.

Раджив и Соня нямаха друг избор, освен да се съгласят с неохота. Това беше може би първата политическа изява на Соня. Изпита невероятно вълнение, когато се изправи пред стохилядното множество. Облечена със сари в цвят каки, тя стоеше с Раджив, Манека и Санджай зад Индира. Зави й се свят при мисълта за грандиозността на втората си родина. Толкова хора, толкова вярвания, толкова религии… Когато свекърва й се обърна към тях, тя й се усмихна. За пръв път я виждаше да влиза в контакт с народа, за който винаги говореше, и това привилегировано общение компенсираше всичките й огорчения. Соня видя огромната народна подкрепа, на която Индира все още се радваше и която надхвърляше многократно присъствието на платените от Санджай симпатизанти. Кожата й настръхна, когото чу свекърва й да казва, че семейството й винаги е служило на страната си и че тя самата ще й служи до последния си дъх. За пръв път Индира се появяваше заедно със семейството си и митингът мина при пълен успех. Соня осъзна колко много свекърва й се нуждае от подкрепата на семейството си. Не, сега не беше моментът да я изоставят.

Поддръжниците на Джаяпракаш организираха контрамитинги пред двореца на президента и в различни градове на страната. Журналистката Ориана Фалачи първа научи от един опозиционен лидер, че планират да блокират входа на къщата й с човешка верига, за да превърнат Индира в пленница в собствения й дом. „Ще стоим там денонощно — заяви лидерът. — Ще я принудим да подаде оставка. Завинаги. Движението ни ще я помете.“

Сутринта на 25 юни Индира извика в кабинета си вкъщи Сидхарта Шанкар Рай, глава на изпълнителната власт в Бенгалия, който случайно се намираше в Делхи и който при оповестяването на присъдата я бе посъветвал да не подава оставка. Завари я в голямо напрежение. На бюрото й бяха струпани доклади на Службата по разузнаване.

— Не можем да го допуснем — каза му Индира. — Имам информация, че на митинга тази вечер Джаяпракаш ще отправи призив към полицията и армията да се разбунтуват. Възможно е ЦРУ да е замесено. Знаеш, че съм на едно от първите места в списъка на мразените от Ричард Никсън личности. Какво можем да направим?

Рай беше специалист по правни въпроси, с репутация на честен и строг човек. Беше на мнение, че Индира трябва да остане на поста си. Тя продължи да описва хаоса в страната.

— Трябва да спрем тази лудост. Демокрацията в Индия е като дете и както понякога трябва да разтърсим едно дете, мисля, че трябва да разтърсим и страната, за да я събудим.

— Мислиш за извънредно положение?

Индира кимна с глава. Всъщност не търсеше съвет за решението, което трябваше да вземе, защото вече го бе взела предния ден. Синът й Санджай го бе подхвърлил, но идеята не идваше от него, а от покровителя му Банси Лал — възпълния глава на правителството на щата Харяна, който му беше дал терените за построяването на фабриката. Според Банси Лал и Санджай имаше поне петдесет политици в страната, която трябваше да бъдат елиминирани от обществения живот. Първият, разбира се, беше Джаяпракаш Нараян.

Обявяването на извънредно положение беше бягство напред… Но какъв избор имаше Индира? Между една позорна оставка и извънредното положение тя предпочете второто.

— Искам да бъде изрядно от юридическа гледна точка — уточни министър-председателката.

— Нека да проуча как стои въпросът в конституцията. Дай ми няколко часа.

— Моля те, побързай! — помоли го тя.

Рай се върна в три следобед. Беше преглеждал текста на индийската и на американската конституция.

— Според член 352-ри на конституцията правителството може да въведе извънредно положение, ако има опасност от външна агресия или вътрешни размирици.

— Призивът на Джаяпракаш Нараян полицията и армията да се разбунтуват не е ли достатъчно сериозна заплаха?

— Да, така е.

— Значи с това действие са паднали в собствения си капан.

— Именно. Поднесли са ти на тепсия оправданието, от което се нуждаеш, за да разпуснеш парламента и да въведеш извънредно положение.

Настъпи мълчание. Очите на Индира блестяха в тъмното. Оставаше още едно условие — подписът на президента, но той беше съюзник и Индира не се съмняваше в лоялността му.

— Ще ме придружиш ли до двореца на президента? — помоли тя Рай.

— Да вървим.

Същата вечер президентът подписа документа, състоящ се от четири реда, в разкошния салон „Ашока“ на бившия дворец на вицекраля. С ратифицирането на този документ в страната се обявяваше извънредно положение и най-многолюдната демокрация в света се превръщаше във виртуална диктатура. Правителството на Индия сега беше с развързани ръце и можеше да арестува хора без предварителна заповед, да анулира гражданските права и свободите, да ограничава правото на намеса на съдебната власт и да налага цензура.

* * *

Раджив от два дни летеше и по време на едно междинно кацане с изненада научи от вестниците, че предния ден майка му беше обявила извънредно положение. Никой не му бе казал нищо. Тази мярка беше в разрез с миролюбивия му характер и въпреки че не беше политик, струваше му се, че противоречи на демократичните принципи, от които семейството му винаги се бе ръководело. Най-много го тревожеше фактът, че Индира беше отстъпила пред брат му. Знаеше колко силно е влиянието на Санджай върху майка им. По някаква незнайна причина Индира беше неспособна да се противопостави на емоционалния шантаж, на който я подлагаше брат му. А никой по-добре от него не познаваше Санджай, силните му страни, недостатъците му и опасността, която можеше да представлява. Затова беше смутен и разтревожен и идеята на Соня да заминат за известно време в Италия отново му мина през ума.

— Не знам как трябва да постъпим — каза му Соня. — Притеснява ме поведението на брат ти. Все повече започва да се меси в политиката.

Разказа му, че Санджай е изпратил Манека в Кашмир по указание на Индира, защото майка им се страхуваше, че каквато е бъбрива, може да издаде намеренията им за въвеждане на извънредно положение, което бяха държали в пълна тайна до обявяването му. Каза му също, че предния ден Санджай стоял дълго в кабинета на Индира заедно със секретаря Дхаван и със заместник-министъра на вътрешните работи.

— Знаеш ли какво правеха? Свързваха се с местните правителства и им пращаха заповеди за арест. Имаха черен списък с „враговете“. Най-лошото е, че го правеха от името на майка ти.

— На летището научих, че са арестували Джаяпракаш призори — каза с въздишка Раджив. — Полицейски патрул го отвел с белезници. Изглежда, Нараян не можел да повярва, че майка ми е прибягнала до толкова драстична мярка.

Продължи да му разказва, че в три призори Сидхарта Шанкар Рай, след като помогнал на Индира да състави черновата на речта, с която щяла да обяви извънредното положение пред населението, си тръгнал. В коридора срещнал секретаря Дхаван, който му казал: „Вече са предприети мерки да се прекъсне електричеството на най-големите вестници в страната и да се затворят съдилищата“.

— Рай направо се вкамени — продължи Соня — и страшно се ядоса. Поиска да събудят майка ти, която беше изтощена след толкова дълъг и напрегнат ден. В този момент излезе Санджай и започна да се кара с Рай. Знаеш ли какво му каза? Заяви му: „Вие не умеете да ръководите страната!“.

— Сякаш той знае! — отвърна Раджив и вдигна очи към небето.

— Не си тръгна, докато не се появи майка ти, която остана учудена, защото не знаеше нищо за тези заповеди. Брат ти ги беше издал. Помоли го да почака няколко минути и отиде да говори със Санджай.

— С тези мерки Санджай нека да предпази себе си и бизнеса си, като се преструва, че предпазва майка ни от съдебните действия срещу нея.

— Майка ти може да има авторитарни тежнения, но има принципи. Когато излезе от стаята, в която се бе затворила със Санджай, очите й бяха зачервени от плач. Каза на Рай, че вестниците ще имат електричество и нито едно съдилище няма да бъде затворено.

— Това е лъжа — отбеляза Раджив. — Днес няма вестници, защото са им прекъснали електричеството. Санджай отново постигна целта си.

За Индира щеше да е голям успех, ако извънредното положение беше продължило по-кратко време и особено ако Санджай не се беше превърнал във власт в сянка. Първия ден, когато министърът на информацията Индер Кумар Гуджарал — уважаван, образован и с меки обноски човек, дойде в кабинета на Акбар Роуд, Санджай му заповяда да му предава всичките информационни бюлетини, преди да бъдат разпространени. От кабинета си Уша стана свидетел на сцената.

— Това не е възможно — отвърна му министърът, — бюлетините са поверителни.

— Отсега нататък трябва да стане възможно.

Индира беше на вратата и чу разговора.

— Какво се е случило? — попита тя.

Министърът повтори обяснението си.

— Разбирам — каза му Индира, — ако не искаш да ги даваш на Санджай, предлагам ти някой служител от министерството ти да ми ги носи всяка сутрин, за да ги прегледам.

Министърът си тръгна с твърдото намерение да подаде оставката си, но беше извикан отново следобеда в това, което наричаха „двореца“ и което беше всъщност резиденцията на Индира Ганди. Санджай поиска от министъра да изгони от страната кореспондента на Би Би Си, известен и обичан журналист на име Марк Тъли, защото бил изпратил информация, която „изопачавала“ фактите.

— Не е работа на министъра на информацията да арестува чуждестранни кореспонденти — отвърна му Гуджарал.

Санджай веднага го обвини, че речта на майка му не била разпространена в пълния си вид по телевизията. Тогава министърът изгуби търпение.

— Ако искаш да разговаряш с мен, трябва да се научиш да го правиш учтиво — каза му той. — По-млад си от сина ми и не ти дължа обяснения.

Не успя да си подаде оставката, тъй като Индира го извика същата вечер, за да го освободи от поста му, „защото Министерството на информацията се нуждае от човек, който може да решава въпросите с по-голяма твърдост при дадените обстоятелства“.

Новият министър издаде изключително сурови закони за цензурата, включително забраната да се цитират изказванията на Неру и Ганди в защита на свободата на словото, което представляваше жестока ирония на историята. Един по един представителите на международната преса бяха поканени да напуснат страната.

Единственият министър, който постави под съмнение необходимостта от въвеждането на извънредно положение, беше освободен от поста и на негово място бе назначен Банси Лал, оглавяващ правителството на Харяна и първият, който бе предложил да се обяви извънредно положение… Двайсет и девет годишният Санджай беше на път да се превърне в най-могъщия човек в Индия единствено поради факта, че беше син на майка си.

* * *

Цензурата в печата беше по-сурова от онази, която британците бяха наложили по време на борбата за независимост. По тяхно време вестниците поне можеха да съобщават имената на арестуваните и затворите, в които се намираха. Сега хората научаваха от слухове къде се намират близките им, почти всички членове на опозицията. Около сто хиляди души бяха арестувани без съд и присъда. Условията в затворите на повечето от тях бяха толкова нездравословни, че двайсет и двама умряха в мръсните и претъпкани килии. Ако железничарите пазеха лош спомен от начина, по който стачката им бе смазана, то сега нито една прослойка от населението не беше в безопасност. Най-нашумелите арести може би бяха на махараните на Джайпур и Гвалиор — бивши принцеси, които в своите щати оглавяваха опозиционни на Индира партии. Бяха хвърлени в прочутия затвор „Тихар“ в Делхи, заедно с престъпници и проститутки. Гаятри Деви, елегантната махаранн на Джайпур, не се оплака от мръсотията, нито от претъпкаността, нито от вонята. Единствено се оплака от шума, който вдигаха останалите затворнички, и помоли една приятелка да й занесе тампони за уши.

От друга страна, парламентът предостави на Индира същия имунитет, с който се ползваха президентът на републиката и губернаторите на щатите. С обратна сила министър-председателката беше оправдана за обвиненията в изборни нарушения, които имаше срещу нея и които в действителност бяха предизвикали настоящото извънредно положение.

Индира, водена от инстинкта си за оцеляване, отново имаше абсолютен контрол върху страната, и то повече от всякога, въпреки че манипулирането на демократичните механизми й печелеше все вече врагове във и извън Индия. В началото обаче извънредното положение бе прието с облекчение от част от населението, особено от средната градска класа. Дори самата Соня, когато водеше сина си на училище, имаше чувството, че се намира в друг град, а не в Ню Делхи от последните седмици. Атмосферата беше удивително спокойна. Нямаше затворени улици, нито демонстрации, нито седящи стачки, нито яростни протести срещу свекърва й. Дори такситата и рикшите се движеха от правилната страна на улиците. Голяма част от населението беше доволно, че стачките и безредиците са прекратени и че могат да се радват на известно спокойствие. В градовете хората бяха доволни, че могат отново да се движат без страх и че престъпността е намаляла стремглаво поради по-голямото присъствие на полицията и по-суровите закони. В тази нова обстановка на строги мерки чиновниците работеха по-усърдно и ефикасно. Влаковете и самолетите бяха точни, за радост на пътниците, както и на Раджив, който сега можеше да се наслаждава на по-спокоен семеен живот, а не да се връща вкъщи по никое време заради закъсненията в разписанията. Огромни плакати със снимката на Индира украсяваха ротонди и площади. „Разликата между хаоса и реда“ — гласеше надписът до снимката й.

Мнението, че Индира е възстановила мира и реда в страната, започна да се промъква и в чужбина. Частната й секретарка Уша имаше за задача да отбелязва статиите в чуждестранния печат, които се отнасяха до положението в Индия. Често четеше заглавията и публикуваните писма на масата в трапезарията. „Авторитарното правителство печели широка подкрепа в Индия“ — гласеше едно заглавие в Ню Йорк Таймс. Имаше обаче и други, открито враждебни статии, които караха Санджай и майка му да си разменят тревожни погледи. Веднъж Уша беше сама в кабинета си, когато Соня влезе. Двете жени се уважаваха много.

— Уша, мисля, че е по-добре да не четеш критиките в чуждестранния печат пред всички. Не го казвам заради мама — сега тя така наричаше Индира, — а защото не искам да те гледат накриво.

— Благодаря, че ме предупреди — каза Уша, която също бе забелязала, че обстановката се е променила, и се опасяваше от влиянието на Санджай върху майка му.

* * *

Критичните гласове можеха да бъдат заглушени в Индия, но не и в чужбина. Дороти Норман, близка приятелка на Индира, прояви открита враждебност към нея. Събра подписи на известни американски личности — писателя Ноам Чомски, тенисиста Артър Аш, нобелиста Лайнъс Полинг, педиатъра Бенджамин Спок и много други — и публикува в печата статия, в която разобличаваше суровите мерки по време на извънредното положение и настояваше за отмяната му. Сред подписалите — за най-голямо унижение на Индира — фигурираше Алън Гинсбърг, поетът, с когото се бе запознала в Лондон, когато отиде там за честването на Неру, и който години по-късно бе възпял страданията на бежанците от Бангладеш. Това я наскърби много. Кореспонденцията между двете секна и се поднови едва четири години по-късно. Приятелката й Пупул Джаякар след завръщането си от чужбина я упрекна: „Как е възможно ти, дъщерята на Джавахарлал Неру, да позволиш това?“. Индира не очакваше такава критика и се вкамени от изненада. Никой не се осмеляваше да й се противопоставя открито.

— Нямаш представа колко сериозно е положението — отвърна й тя. — Не знаеш колко заговора има срещу мен. Джаяпракаш никога не е искал да бъда премиер. Още не е разкрил истинската си цел… Какъв се стреми да стане? Мъченик? Светец? Защо не признае, че е просто политик, който иска да заеме премиерския пост?

Индира й каза, че извънредното положение ще продължи само два месеца и че тя ще използва това време, за да задейства програма от двайсет точки, с която да се преодолее изостаналостта на страната. Сред тези мерки имаше две направо революционни: обявяването на робския труд извън закона и опростяването на дълговете, които бедните имаха към лихварите по селата.

Пупул разбра, че е безсмислено да спори с Индира. Единствено можеше да я изслуша, защото съзнаваше, че приятелката й има нужда да излее душата си пред близък човек. Пупул я познаваше добре и знаеше колко самотна се чувства Индира. И въпреки разногласията помежду им, реши да стои близо до нея.