Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Deep as the Marrow, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Иванова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2023)
Издание:
Автор: Ф. Пол Уилсън
Заглавие: Отвличане
Преводач: Весела Иванова
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство Световна библиотека ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново
Редактор: Иван Тренев
Художник: Венцислав Лозанов
ISBN: 954-8615-38-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15565
История
- — Добавяне
8
— Сто и петдесет на деветдесет — каза Джон. Не беше доволен от резултата, но пък поне се радваше, че не надвишава безопасните граници.
Обикновено мереше кръвното на Том в клиниката на приземния етаж, но днес го направи в стаята на Монроу. Бе се качвал на последния етаж на Белия дом многократно по различни причини, но за пръв път му се случваше да провежда там медицински преглед.
— Е, какво ще кажеш? — попита Том. Беше свалил сакото си и вдигнал единия си ръкав.
— На границата си. И като се вземат предвид обстоятелствата…
— Никак не е зле.
Джон откачи апарата от ръката му.
— И внимавай с този натрий. Не ми харесва, че поддържаш деветдесет на долната граница. Може да се покачи и ще трябва да ти изпиша някои лекарства.
— Значи без повече свински сланинки?
— Точно така! Те са пълни с натрий и мазнини. А това си е чиста отрова за човек като теб.
Том остана мълчалив, докато Джон сгъваше апарата за мерене на кръвно и го прибираше в лекарската си чанта. Когато вдигна поглед, Том бе застанал до прозореца. Острият му профил бе причината Тайните служби да му измислят кодовото име Острието. Изглеждаше много самотен така, загледан в протестиращите зад предната ограда.
— Нима си изненадан от реакцията? — попита Джон.
Том се обърна и сви рамене. Бе свалил маската на хладно спокойствие на „лидера на свободния свят“:
— Джордж Рийди казва, че Белия дом отнема на хората политическите им инстинкти. Започваме да си мислим, че сме способни на всичко. — Усмивката му бе измъчена, а погледа — мрачен. — Може би е прав. Само ги погледни. Искат да ме разпънат на кръст.
— Друго ли си очаквал?
— Мислех, че съм бил доста убедителен снощи. Имах цял час ефирно време, при това в най-гледаните часове. Смятах, че все някого съм успял да убедя.
— Вероятно си успял. Но те не са навън сред маршируващите и е твърде възможно да не могат да се свържат по телефона или факса. Може би по електронната поща.
Смехът му приличаше на лай:
— Електронната поща ли? Опашката там е безкрайна!
— Можеш да откриеш доста поддръжници в Интернет пространството. Там има много свободомислещи хора.
Том погледна към него и задържа погледа си.
— Ами ти, стари приятелю? Теб успях ли да накарам да промениш мнението си?
Очевидно отговорът беше много важен за него и Джон копнееше да му каже това, което искаше да чуе.
Миналата вечер Том бе съобщил, че заминава за международната среща на върха по въпросите около наркотиците, за да предложи край на войната срещу тях. Джон бе вече запознат с повечето от аргументите му, но се надяваше, че малко риторична магия ще го накара наистина да повярва в идеите му. Сви рамене:
— Разумът ми го приема. Но в емоционално отношение… — поклати глава и се потупа по гърдите. — Нещо ето тук, вътре, не може да приеме идеята за Америка, в която се отбиваш в кварталния магазин, за да си купиш паста за зъби, конци за почистване и една доза хероин.
Том мрачно се усмихна:
— И ти ли, Бруте?
— Какво да ти кажа? Чака те голяма битка. Битката на живота ти.
И ще се погубиш в пламъците, стари приятелю.
— Имам нужда от подкрепата ти, Джони.
— Не е така. Аз съм просто един човек. Имаш нужда от подкрепата на онези четиристотин и петдесет предубедени хора горе на хълма.
— Не, Джони — отвърна Том меко. Сложи ръка на сърцето си. — Имам нужда от подкрепата ти тук. Трябва да знам, че единствения човек, на когото винаги съм можел да разчитам, все още ми пази гърба. Някак си ще ми е по-лесно да спечеля, ако знам, че си с мен. — Стисна и издаде решително челюсти в посока протестиращите. — Но със или без теб, ще спечеля.
Джон познаваше този поглед. Спомни си как когато бяха на седемнадесет, се бяха обзаложили на няколко бири зад газостанцията Еберсол, извън пределите на Фриймантъл. Двама от работещите там започнаха да се занасят с бричката, която караше Том, като се чудеха дали ще може да мине петдесет. Том нямаше как да ги опровергае, затова каза нещо от сорта на:
— Да, но мога да се прибера до вкъщи без въобще да използвам спирачка.
Естествено никой не му повярва и го предизвикаха да го докаже. Идеята беше откачена — да кара през центъра на Фриймантъл до къщата му, която се намираше на другия край на града. Четири светофара го деляха от дома и не сменяха светлините си последователно. Светофарите на Фриймантъл показваха каквото им хрумнеше точно в този момент.
Джон не очакваше Том да се хване, но той допи бирата си и каза:
— Добре. Само карайте след мен и гледайте. Ако дори само веднъж светнат стоповете ми, колата ми е ваша.
Истината беше, че на никой не му трябваше тази малка ръждясала бричка. Въпреки това старателно провериха дали стоповете работят и се натовариха на своите коли. Всички, освен Джон. Той седна до Том. Без никакво обсъждане. Това се подразбираше. Очакваше се от него.
И така те потеглиха. Джон все още се разтреперваше, когато си спомнеше. Първият светофар показваше зелено и всичко беше наред, но следващите станаха червени още щом Том се приближи. Той въобще не намали. Бореше се с ръчните скорости, промъкваше се между спрелите коли и правеше най-невероятни маневри. Но нито веднъж не натисна педала на спирачката. Премина през три червени светофара и всеки път, когато прелетяваше през някое от кръстовищата, лицето му придобиваше същото това изражение, което имаше в момента. Беше стиснал зъби и издал челюстта си напред.
И изглежда очакваше от него да му бъде верен по същия начин и сега. Този път обаче Джон не можеше просто да се плъзне на седалката до шофьора. Не и на това пътуване.
— Но защо, Том? — попита Джон. — Това е не само лоша тактика, но и лоша политика. Дори собствената ти партия…
— Те накрая ще склонят. — Том удари с юмрук по дланта си. — Това, което наистина ме притеснява, са тези, които настояват за орязване на бюджета. Оплакват се от разходите на правителството? Е, добре, аз им давам възможност за доста крупно спестяване — шестдесет милиарда на година. При това всяка година. Наркотиците са по-достъпни сега на улицата от когато и да било. Това са шестдесет милиарда, Джони. Истината е, че искам тези пари. Има и по-добри начини да ги инвестирам.
— Но социалната цена…
— Може ли тя да бъде по-висока от това, което плащаме сега? Ти спомена за купуване на хероин от местния магазин. Ти и сега можеш да го направиш, Джон. Но не в магазина, а на ъгъла пред него. Легализацията на наркотиците няма да ги направи по-достъпни отколкото са сега! Те и сега са напълно достъпни навсякъде! А ти ми говориш за социална цена! А какво да кажем за всеки социопат по света, който се домогва до част от печалбата?
— Точно това се опитвам да кажа — вметна Джон. — Защо да се превръщаме в тези, срещу които се борим?
— О, Джони. Не гледай на нещата по този начин. Бизнесът с наркотици носи толкова много пари на картелите, че те са способни да подкупват цели политически сили. Купуват цели градски управи… заедно с летищата. Това не те ли стряска? Не кара ли стомаха ти да се обръща? А най-лошото от всичко е, че те са в състояние да реализират тази печалба поради една-единствена причина. Защото сме обявили дейността им за незаконна. Ако я легализираме, можем дори да започнем да облагаме с данъци приходите от законната продажба на същите тези наркотици. Мога да предвидя чиста печалба от около осемдесет милиарда долара.
— Това ще са мръсни пари — отговори Джон.
— Не по-мръсни от данъците, които получаваме от продажбата на цигари и алкохол. Можем да вложим тези пари в нещо полезно, като например да инвестираме в информирането на хората как да стоят далеч от тях и да помогнем на тези, които вече са зависими.
— Стига, Том. Наистина ли искаш да събираш данъци от дрога? Искам да кажа, нямаме ли си вече достатъчно наркомани и деца на зависими родители?
— Нямаше да е така, ако кокаинът беше легализиран. По същия начин са стояли нещата по време на сухия режим през двайсетте. Хората купували алкохол, за да го сипват в питиетата си. Имало широк пазар за него, който се изпарил, когато за една нощ скочът, бирата и виното отново били легализирани. Точно това ще се случи с дрогата, ако можеше да си купиш кокаин на прах или пък напитки с кокаин. Откъде мислиш, че идва „Кока“ на „Кока-Кола“? Може дори да има дъвки с кокаин.
— Кокаинови дъвки! Боже!
— Добре, може и да се съглася с теб за кокаина. Но това, което искам да кажа, е, че…
Телефонът иззвъня. Том вдигна, слуша мълчаливо няколко секунди, благодари и затвори. Отправи се към вратата, като направи знак на Джон да го последва:
— Насам.
Той последва Том до помещенията, където живееше президентското семейство. Там имаше огромен телевизор, който беше включен. Джон бе идвал тук два-три пъти за по питие или на вечеря. Том грабна дистанционното и превключи канала. Екранът показа застаряващ, плешив мъж с очила с дебели рогови рамки, който говореше обърнат към камерата. Надписът на екрана гласеше Милтън Фрийдмън.
— Фрийдмън? — възкликна Джон. — Икономистът? Но той не беше ли…
Екранът даде отговор на въпроса му като изписа Бивш съветник на президента Рейгън.
Брайънт Гъмбел го попита как вижда Америка след легализирането на наркотиците и професорът му отговори, че я вижда с наполовина по-малко затвори, два пъти по-малко затворници, без стотици хиляди самоубийства годишно, с градове, в които социално слабите хора имат шанс да живеят без да се страхуват за живота си…
Професор Фрийдмън отговори на още няколко въпроса, като подчерта икономическата и философска обоснованост на легализацията на наркотиците.
Каналът прекъсна за реклами, Том изключи звука и се обърна към него:
— Ето защо ще спечеля. Екипът ми обяснява това на медиите от седмици. Затова телевизионните мрежи, по-големите списания и вестникарски вериги са на моя страна и ще ме подкрепят.
— Докато карах насам не ми звучаха така.
— О, така ли? Нещо друго ли си очаквал? Те започват да ме подкрепят по фин и индиректен начин. Като това интервю с Милтън Фрийдмън. Той опонира законите срещу наркотиците от самото начало. Когато работеше с Рейгън, настояваше за това. Но милионите зрители, които го видяха чак сега, не знаят това. Те го чуха да казва, че наркотиците трябва да бъдат легализирани и видяха надписа Бивш съветник на президента Рейгън. — Той изимитира зрителска реакция. — Рейгън? Наистина ли? Хмммм… Повярвай ми, нищо от това не е случайно. През следващите месеци ще виждаш Фрийдмън по телевизията доста често. А също и Уилям Ф. Бъкли. И…
— Бъкли? — Джон не можеше да повярва. — Ти и Уилям Ф. Бъкли сте в един и същи отбор?
— Той от години подкрепя идеята за легализация и не се срамува да го казва открито. Освен това много старши съдии из цялата страна ще отказват да изслушват дела за наркотици, защото смятат, че законите са несправедливи…
— Ако мислиш, че това има някакво значение…
— Всяка нощ, всеки ден, всеки акт на насилие, стрелба от минаваща кола, свръхдоза, всяко едно престъпление, вината за което може да се припише на стремежа към печалба от незаконна сделка с наркотици — и повярвай ми, тези аргументи ще бъдат изложени пред невярващата публика. А също и статистиките, които сочат войната срещу наркотиците като невъзможна за спечелване. Фактите са на моя страна, Джон.
— Но хората не са.
— Ще станат. Ще осъзнаят, че винаги ще съществува една група хора, която ще иска наркотици и ще търси начин да се сдобие с тях. В нашата страна има милиони от тях — дванадесет милиона са само нередовните пушачи на марихуана. Те са тук и няма да си тръгнат. Прокарването на закони няма да ги промени. А ние със сигурност не можем да ги затворим всичките.
— Не мога да си представя средностатистическия американец да отстъпи пред наркоманите.
— Да смениш тактиката не означава да отстъпиш или да се предадеш. Виж, милиони американци искат да се тъпчат с всевъзможни химикали. В повечето случаи те вредят само на себе си, а ако се случи да наранят другиго докато са под действието им — ние вече имаме утвърдени закони за хора, които причиняват вреди, докато са в състояние на опиянение. Нека започнем да се отнасяме с тях като с болни, не като с престъпници.
Том излъчваше искреност и вяра. Той беше хипнотизиращ оратор и истински майстор на общуването с медиите. Но най-важното бе, че наистина вярваше в каузата си.
— Знаеш ли — подхвана Джон. — Може би ще успееш да реализираш нещо от това.
— Аз ще го реализирам. Може да не успея да постигна пълна легализация, но съм сигурен, че ще успея поне относно марихуаната. А това е първата крачка. Щом веднъж вратата се открехне, останалото ще дойде от само себе си. Само въпрос на време е.
Джон започваше да му вярва.
И тогава телефонът пак иззвъня. Том отговори, изслуша и се обърна към Джон:
— Налага се да сляза долу до офисите. Хедър се подготвя за участие в токшоу. Всеки момент ще тръгне натам. Трябва да говоря с нея. Искаш ли да поостанеш?
Джон поклати глава:
— И аз трябва да се връщам в моя офис. Сигурен съм, че до края на деня канал Ейч Ейч Ес няма да говори за нищо друго. Но искам да се върна и отново да ти измеря кръвното преди да заминеш за срещата на върха по въпросите на наркотиците.
— Това е добра идея. Но все още не си ми отговорил. С мен ли си?
— Официално ще съм плътно до теб, разбира се. Но като вътрешно убеждение… Все още не съм съвсем готов, Том.
— Ще станеш — отговори му Том с лукава усмивка. — Знам, че мога да разчитам на теб.
Джон предпочете да не възрази. Но в никакъв случай не бе така сигурен в това като приятеля си.