Франсис Пол Уилсън
Отвличане (27)

27

Изглежда бе минала цяла вечност, откакто Джон се бе промъкнал в магазина.

Бе разгледал всяка великденска картичка поне по два пъти, както и шоколадовите яйца и другите лакомства. Бе изчел съставките на всички лекарства над щанда. Можеше да се мотае около входа, но това бе твърде далече от касата. Трябваше да е съвсем близо до касата на щанда с лекарства.

Четенето не бе нищо повече от упражнение на очните му мускули. Информацията въобще не достигаше до мозъка му. А и да не беше така, той нямаше да е в състояние да я осмисли. Бе прекалено зает да се концентрира върху имената, които дочуваше откъм касата, където се взимаха лекарствата.

Това е лудост — повтаряше си той. — Защо го правя? Дори самото ми присъствие тук заплашва живота на Кейти.

Защо бе отишъл там? Никога не бе бил импулсивен. Напротив, винаги бе постъпвал внимателно и разумно. Събираше фактите, правеше нещо, ако се налагаше, ако не — стоеше отстрани и наблюдаваше как се развиват нещата. Това беше характер, от който би излязъл калпав хирург, но отличен интернист.

Но какъв ли баща бе излязъл от него? На Кейти щеше да й бъде спестено толкова много, ако бе реагирал по-рано, когато забеляза, че Марни е зле. Но я обичаше. И смяташе, че може да я държи под око.

Но сгреши. Никога не бе предполагал, че тя е в състояние да направи такова нещо.

Вероятно затова се мотаеше сега в този магазин. Може би бе разбрал, че пасивното наблюдение невинаги е най-добрия избор. Особено когато ставаше дума за Кейти.

Не „може би“, а беше точно така. Чакането го бе превърнало в трепереща маса от оголени нерви. Той…

И тогава го порази една ужасяваща мисъл.

Змията знае как изглеждам. Със сигурност знае. Наблюдавал ни е и е чакал удобен момент да отвлече Кейти.

Ами ако Змията вече го бе забелязал, бе си отишъл и пратил по дяволите хлапето на Вандайн?

За малко не изпусна боите за яйца, които държеше. Ушите му бучаха.

О, Господи, какво направих? Тъпанар. Аз съм тъпанар.

Трябваше да се махне веднага. Може би все още не бе късно.

И тогава през бученето в ушите си дочу гласа на продавачката:

— Вандайн? Сега ще проверя.

Джон се хвана за рафта, за да запази равновесие. Това беше той! Змията беше тук! Взимаше лекарството.

Отчаяно се бореше с желанието си да надникне и да го погледне… имаше нужда да го види и тази нужда надделя. Само един поглед. Трябваше да знае как изглежда това копеле.

Обърна се само колкото да зърне касата между щандовете с яйца. Там имаше двама души — възрастна жена със синя коса и нисък, набит мъж с анцуг и качулка на главата. Джон дълбоко се съмняваше, че Змията е възрастна жена.

Докато наблюдаваше продавачката подаде на мъжа бял хартиен плик. Направи му впечатление, че мъжа носеше ръкавици.

Змията… той беше. Можеше да прилича и на Елвис без брадата, слънчевите очила и качулката. Но беше Змията. Нямаше кой друг да е.

Джон усети как слабостта му отпреди малко отстъпва място на безумна ярост. Кучият син, който бе отвлякъл Кейти, се намираше на двадесет фута от него. Само ако можеше да се добере до него, дори за минута. Знаеше как да го накара да проговори. О, да, две минути между Джон и Змията щяха да са напълно достатъчни. Щеше да разбере всичко… всичко…

Една част от него бе отвратена от варварските мисли, които изплуваха в съзнанието му. Но по-голямата част от него копнееше да стори това, което се случваше във въображението му.

Но Змията едва ли действаше сам. Нямаше начин. Трябваше да има поне един съучастник, а може би и повече. Ако косъм паднеше от главата му, последствията за Кейти щяха да са ужасни.

Това ли бе всичко, което можеше да направи? Да си стои тук и да наблюдава как това чудовище излиза през вратата, поема по Кей Стрийт и изчезва в следобедната тълпа?

Господи, имаше такава нужда да се обърне към някого, да се посъветва с някого, който знае какво трябва да се направи. Искаше му се да се обади на Боб Декър и да попита него. ФБР не се занимаваше с отвличания, но Декър със сигурност щеше да знае по-добре как да се справи с положението.

Мъжът прибра рестото и тръгна към вратата. Преди да осъзнае какво прави, Джон се намери зад него.

Какво правя? — крещеше някакъв глас вътре в него.

Добър въпрос.

Без героични прояви — повтаряше си. Никакви гоненици. Без игри на котка и мишка. Просто искаше да види къде отива. Щеше да си стои отзад и да наблюдава. Нямаше начин да го забележи. Ако си тръгнеше с кола, щеше да разбере цвета, модела, а може би щеше да успее да запомни дори номера. Но нищо повече. Нямаше да се качи в своята кола и да се опитва да го проследи.

Но ако продължеше пеша, бе решил да го следва. Защо ли бе избрал точно този магазин? Дали не държеше Кейти някъде наблизо? Ако е така, искаше да знае. Трябваше да знае.

Последва го до тротоара и го видя как поема по Седемнадесета улица. Гневът все още бушуваше в него, а звярът под кожата му се бореше да излезе, но Джон успя да се овладее. Даде на мъжа тридесет ярда преднина и тръгна след него.