Франсис Пол Уилсън
Отвличане (117)

12

— Движи се, кучи син такъв! Движи се!

Джон Вандайн имаше чувството, че всеки момент ръката му щеше да се извади от рамото, но не искаше да отстъпи и крачка назад. Просветна светкавица, докато той копаеше с крака в пясъка и с всички сили буташе задната броня на роудмастъра.

Гумата забуксува и изхвърли назад пясък, който бе подхванат от вятъра и захвърлен в лицето му. По дяволите, тези коли със задно задвижване! Кой ли идиот още ги произвеждаше?

Стисна здраво очи и бутна още по-силно. Колата поддаде и се придвижи леко напред, когато гумата наполовина преодоля дупката, която сама си бе изкопала.

— Продължавай! — каза на Декър, като гласът му успя да надвика трясъка на гръмотевиците и шума на двигателя. — Почти стигнахме! Ние…

Но тогава колата започна отново да се плъзга надолу и той не можеше да направи нищо, за да й попречи да потъне пак в пясъка.

Джон се облегна на роудмастъра и удари с юмрук по багажника. Искаше му се да изкрещи.

Бяха се справили толкова добре като следваха хеликоптера по двойката пясъчни бразди, които тук минаваха за път, когато внезапно отпред бе изскочила сърна. Декър бе набил спирачките с всичка сила, сърната се бе стрелнала в храстите, но те не се бяха помръднали и инч оттогава.

А сега бе започнало и да вали. Огромни капки се разбиваха в колата, по главата и гърба му. Джон погледна към сивото схлупено небе и се зачуди можеше ли да стане по-лошо от това. В този момент мощна светкавица разцепи небето и даде отговор на въпроса му. Той залитна към вратата, отвори я и се стовари на мястото си.

Декър говореше по портативния предавател.

— Добре, специален екип едно. Желая ви безопасно прибиране вкъщи. И благодаря.

Джон знаеше с кого говореше — с хеликоптера.

— Тръгват ли си?

Декър кимна.

— Връщат се в базата. Времето е твърде лошо за тях.

Джон мълчаливо се съгласи. Бе очаквал това.

— Хей — каза Декър, — те издържаха колкото можаха. Може би дори повече отколкото са длъжни. Надявам се да нямат проблеми с прибирането в Лейкхърст.

— Знам, просто…

Тогава небето се разтвори и се изля пороен дъжд.

— Дръж се — опита се да го успокои Декър, — близо сме. Дъждът ще сгъсти пясъка и ще ни помогне да се измъкнем от тази дупка. Веднага щом спре, продължаваме.

— Но накъде? Ще трябва да изчакаме хеликоптера да…

— Не. Те ми дадоха указания. Пред нас има пряк път, на около половин миля оттук. Ще поемем по него за около една миля и ще търсим отбивка вдясно. Там трябва да е камионът.

Дъждът се усили и сведе видимостта до нула. Боровете изчезнаха. Трополенето по покрива на колата и непрестанният тътен на гръмотевиците бяха така оглушителни, че имаха чувството, че стоят под Ниагарския водопад.

Светът се сви до Джон, Декър и колата.