Франсис Пол Уилсън
Отвличане (77)

1

— Друга, не толкова очевидна цена, която трябва да се плати във войната с наркотиците, е ускореното разпространение на вируса на СПИН. Тъй като не даваме възможност на серопозитивните да си купуват чисти игли законно, те използват употребявани. Затова четиридесет и четири процента от наскоро регистрираните случаи на заразяване през последната година са свързани с наркотиците. „Така им се пада“ си казват повечето хора, но те пренасят вируса при сексуалните си контакти и заразяват хетеросексуалното общество. Сред засегнатите има и деца. Заразените бебета са жертвите на войната с наркотиците. На войната с наркокартела, който е в дъното на всичко.

Виж ни само — мислеше си Джон. — Приличаме на картина на Хопър.

Виждаше себе си като непознат, застанал на входа на кухнята и заемащ по-голямата част от сцената. Нана седеше на ръба на правоъгълната маса, наполовина обърната към него, с очи, приковани в телевизора. Течеше предаването „Срещи с пресата“, но той се съмняваше, че тя изобщо вижда нещо на екрана. Едва ли бе чула и дума от речта на Хедър Брент. Джон седеше в другия край и се взираше в задния двор. Сутрешното слънце проникваше през прозорците, но не топлеше. В стаята имаше двама души, споделящи кръвна връзка, нищо повече. Цареше светлина и отчуждение. Едуард Хопър много би харесал тази сцена.

Но нещата изглеждаха така само на пръв поглед.

Истината беше, че той и майка му бяха скърбили толкова дълго тази нощ, бяха споделили толкова много болка, че тоталното физическо и емоционално изтощение им бе наложило за малко да се отдръпнат един от друг.

Беше ужасен момент.

Защо го бяха накарали да отиде до Мериленд Хаус миналата нощ? Дали бе станал жертва на някаква жестока шега? Целият този кошмар бе започнал като политически. Целта бе да се отстрани Том от Белия дом. Но сега нещата започваха да изглеждат на лична основа. Какво постигаха като го измъчваха?

А това наистина бе мъчение, неспирна агония на онази туристическа спирка… Бе подозирал всеки турист, забързан към баните или спрял да си купи мляко. Бе мразил всеки говорил по телефона, в случай че похитителите може би се бяха опитвали да се свържат с него в този момент.

И с всеки изминал час надеждата му бе умирала, като бе прогресирала от нарастващо безпокойство до унищожителното убеждение, че Кейти няма да се върне при него.

Онази жена, която се бе обадила, бе звучала така искрено загрижена за Кейти. Дали бе променила решението си? Или по-лошо — един от замесените вече бе мъртъв — дали нещо друго не се бе объркало?

Но дори и да не беше така, дори Кейти и тази жена да бяха на сигурно място в друга къща, в друг град, Кейти нямаше „Тегретол“. Преброяването на хапчетата в намереното във Фолс Чърч шише бе показало, че само няколко липсват.

Джон въздъхна. Още едно нещо, което бе спестил на Нана, но зееше пред него като непреодолима пропаст — точно сега, в този момент, когато двамата с нея седяха изолирани всеки в своя ъгъл, Кейти може би получаваше припадък.

Телефонът звънна и Джон подскочи. Дали новините бяха добри? Или лоши? Или нямаше новини? Телефонът бе заприличал на заредено оръжие. Вдигаше го, слагаше го до ухото си, нещо като Руска рулетка.

— Добри новини, докторе. Или поне така смятам.

Беше гласът на Боб Декър. Джон вероятно трябваше да попита кой се обажда, но разпозна човека веднага. Декър не бе много по любезностите, но Джон одобряваше деловия му подход точно в този момент.

— Така смяташ?

— Да. Става въпрос за палеца.

Декър звучеше малко несигурно, а това не беше добре. Джон хвърли поглед към майка си, която се бе изпънала на стола и слушаше. Отпрати с жест въпросителния й поглед и покри слушалката.

— Просто проверка, нищо повече — каза й.

Тя все още не знаеше за палеца. Той искаше така.

Възможно най-небрежно опъна кабела на телефона и отиде в хола. После се облегна на стената и скръсти ръце.

— Какво за него?

— Не е на дъщеря ти.

— Какво? — Джон не знаеше дали да се радва, или да плаче. — Но как…? Не разбирам…?

— Много странно. Два пъти говорих с криминалната лаборатория на ФБР. Те твърдят, че палеца, който си им дал, е пълен с балсамираща течност.

— Балсамираща ли? — Налагаше се да шепне. — Но по него имаше прясна кръв. Видях я с очите си.

— Точно така. Тя съвпада с тази на дъщеря ти, но…

— Чакай малко. Откъде знаеш кръвната група на дъщеря ми?

— От медицинските й документи — когато е получила това заболяване.

— А, да. — Разбира се, че бяха направили подробно проучване относно Кейти, за да разберат всичко за нея.

— Както и да е, от лабораторията са сто процента сигурни, че кръвта не е от този палец. Този палец е на човек, който е бил мъртъв от няколко дни.

Джон си пое дълбоко въздух. Слава богу, че бе говорил с Кейти вчера. Ако това не бе така, сега щеше да е сигурен, че тя е мъртва.

— Но в това няма никакъв смисъл.

— И аз така мисля. Но става дори още по-странно. Палецът е на малко момче.

— Момче ли? Но как са разбрали това?

— Направили са ДНК проби. Открили са Y-хромозоми.

Джон опита да подреди хвърчащите си мисли, опита да намери някаква логика в този несвързан водовъртеж. Y-хромозом… жените нямаха такъв, така че палеца не можеше да е на Кейти.

— Сигурно ли е, че няма грешка? — попита Джон.

— Това ми казаха. Момчетата от лабораторията ме увериха, че са проверили няколко пъти. В кръвта има два X-хромозома, но палеца има XY-хромозоми.

Джон прехапа устни. Искаше му се да удря по стената и да крещи. Но объркването измести облекчението.

Защо му бяха изпратили палец на мъртво момче? Похитителите явно бяха истински мародери. Онази кървава сцена във Фолс Чърч го доказваше. И въпреки всичко му бяха изпратили фалшив палец, вместо този на Кейти…

— Разбираш ли нещо, докторе?

— Не. Нямам представа…

— Нито пък аз. Сигурен ли си, че не можеш да ни помогнеш да изясним това?

— Какво искаш да кажеш?

— Има ли нещо, което не си ни казал?

Джон замръзна. Дали бяха заподозрели, че е бил в контакт с похитителите? Дали го бяха проследили миналата нощ? Изкушаваше се да каже на Декър, че бе говорил с Кейти вчера, но жената се страхуваше да не я хванат. Ами ако някой от хората на Декър го бе проследил и я бе уплашил?

Проклет да си, ако е вярно — помисли си. — Може да нямам втори шанс.

— Не. Казах ви всичко, което знам. Не съм имал никакви вести от Змията. — Поне това беше истина.

Последва пауза, преди Декър да отговори.

— Добре. Но веднага щом разбереш нещо, ни уведоми. Всяка малка подробност е важна.

— Разбира се. Но сега какво?

— Ще се срещна с малкия си отряд след около час. Ще те държа в течение.

Джон затвори и се зачуди дали му се бе сторило, или Декър бе прозвучал странно накрая? Дали бе вложил някаква ирония в последното изречение?

На кого му пукаше? Сега се тревожеше за Кейти. Къде беше тя? Какво й бяха сторили?