Франсис Пол Уилсън
Отвличане (53)

1

— Джон?

Разпозна гласа и замръзна. Чакаше асансьора на първия етаж на Белия дом и мислено се молеше да не се натъкне на някого, когото познава.

Твърде късно. Обърна се и видя Тери да идва към него. Насили се да се усмихне.

— Тери, не знаех, че работиш през уикендите.

— Няма уикенди в условията на такава информационна криза. — Усмивката й се стопи, когато се приближи. — Добре ли си?

— Да — отговори той. — Защо?

— Защото изглеждаш ужасно.

Обзалагам се, че не изглеждам и на десета толкова зле, колкото се чувствам.

— Е, благодаря ти.

— Не, говоря сериозно. — Веждите й се сбръчкаха, докато го разглеждаше. — Явно е бил някакъв вирус.

Вирус ли? Какво? А, да. Лъжата с вируса. Трябва да поддържам историята.

Показа още една изкуствена усмивка.

— Нали не мислиш, че бих изпуснал вечер с теб току-така?

— Нямах представа… сигурен ли си, че е разумно да си тук? Изглеждаш много изтощен.

— Уморен съм, това е всичко. Още ден ще се наливам с течности и всичко ще е наред.

Вратата на асансьора се отвори и той бързо пристъпи навътре, като се надяваше, че тя не е в същата посока. За щастие тя явно нямаше да ползва асансьора. Усмихна се, но изражението й бе загрижено.

— Грижи се за себе си, Джон.

— Добре. Ще ти се обадя, да се видим. Ще измислим нещо.

Вратата се затвори и ги раздели. Той се облегна назад. Господи, колко странно беше всичко! Поне повярва, че е бил болен. Поне не се налагаше да крие умората си.

Потупа страничния джоб на спортното си сако и напипа цилиндричното шише с хапчетата — хлорамфениколът. Беше отлепил надписа. Сега капсулите вътре бяха анонимни… малки маскирани похитители.

Все още не можеше да повярва, че му се случва всичко това.

Само заради Кейти…

Когато излезе от асансьора, налетя на Боб Декър — последния човек, който искаше да срещне тази сутрин.

При всичките тези години обучение и тренировки… ще усети, че нещо не е наред в момента, в който ме види.

Едрият агент от Тайните служби го пребърка на два пъти и внезапно Джон почувства как цилиндричното шише се уголемява и натежава. Сякаш искаше да пробие джоба му, за да го видят всички.

— Ей, докторе. Не изглеждаш добре.

— Пипнах вирус, Боб. Но вече съм по-добре. — Посочи към Овалния кабинет и усети как ръката му трепери. Свали я и кимна с глава. — Той вътре ли е?

— Да. Каза, че те очаква. Как е той?

— Тук съм, за да разбера точно това.

Джон му махна за довиждане и се отправи към другия край на коридора. Застана до вратата и спря.

Не мога да го направя.

Но трябваше. Беше открил начин да оправдае действията си — щеше да стовари цялата вина върху Том. Том беше виновен. Ако не се бе заел с тази безумна програма за легализация, която да лиши мафията от парите й, Кейти нямаше да бъде отвлечена. Парите за мафията бяха всичко. И тези пари бяха виновни за всичко. Кейти щеше да си е вкъщи в този момент и да гледа любимия си детски анимационен филм в събота сутрин, ако мафията я нямаше. Но защо я имаше нея? Кой я създаваше? Този, който бе създал парите. Защо? Какъв бе смисълът на този замисъл?

Точно така, Том. Твоята кръщелница, малкото момиче, което те нарича „чичо Том“, беше осакатена. Не заради нещо, което тя е направила, а заради това, което правиш ти, лишавайки мафията от парите й.

Втренчи се в президентския печат на вратата и се замисли. Каквото и да ти се случи, Том, ще е по твоя вина. Не е по моя вина… а по твоя. Ти предизвика всичко това. Каквото повикало, такова се обадило, така че не можеш да избегнеш последиците.

Така щеше да го направи. Да се ядоса. Щеше да освободи гнева си до такава степен, че да е способен на всичко.

Стисна челюсти, почука на вратата и влезе. После спря.

Бе идвал в Овалния кабинет и преди, и винаги се бе чувствал по един и същ начин. Гледката на Том, седнал зад бюрото и огрян от процеждащата се от прозорците светлина, кралско синия килим с големия президентски печат, знамето на САЩ, на президентството и охраната, строена около него, винаги изпълваха Джон със страхопочитание. В тези моменти той наистина вярваше, че Томи Уинстън бе президент на САЩ.

Том вдигна поглед и се усмихна. После се намръщи.

— Ей, Джони. Изглеждаш ужасно.

И това е изцяло по твоя вина.

Джон повтори историята за вируса, но усети, че Том го слуша с половин ухо.

— Познай кой ще е тук на обяд — каза Том и потупа някакви документи на бюрото си. Изглеждаше много развълнуван и си личеше, че едва сдържа ентусиазма си.

— Флойд Джизъп и преподобният Уиткомб ще предложат подкрепата си. — Том се засмя. — Не съвсем, но е също толкова обнадеждаващо. — Отново потупа документите. — Почти цялата източна делегация, или поне тези от тютюневите щати…

— От какво се опасяват? Че марихуаната ще повлияе на продажбите на цигари?

— Шегуваш ли се? Те искат да я отглеждат, въпреки че настояват да я наричат коноп. Не, те просто са предвидливи. Консумацията на цигари спада и имат нужда от нещо ново, така че конопът ще запълни тази празнина.

Виждаш ли? Виждаш ли? Ето защо Кейти беше отнета от мен и осакатена! Заради твоя безумен, егоистичен план!

— Всъщност те щяха да са също толкова доволни, ако някой бе открил някакъв хибрид, от който да се произвежда нещо, което не става за пушене. Направихме всичко възможно, за да им посочим икономическите предимства от отглеждането на канабис. Изглежда най-накрая са разбрали, че промяната в законите ще е в техен интерес. Но това е само началото. Ще се осъществи, Джон. Машината е задвижена.

Надявам се, че си истински горд и щастлив от факта, че Кейти страда заради теб.

Том продължи да бъбри, докато Джон наместваше слушалките на ушите си. Нави ръкава му и започна да наблюдава показанието. Слушаше как кръвта си пробива път обратно към артерията под диафрагмата. Изглеждаше толкова шумна и жива, всеки глух удар сякаш му нашепваше за последствията от това, което щеше да направи и как то щеше да се отрази на кръвта, как щеше да прекрати произвеждането на бели и червени кръвни телца, да ги унищожи, да възпрепятства храненето на тъканите.

Прекъсна този ред на мисли. Всъщност прогони от главата си всички мисли. Не можеше да си позволи да разсъждава сега, да бъде самия себе си, да чувства друго, освен гняв. През следващите десет минути щеше да е като празна черупка, робот, който следва предначертана програма. Измери кръвното налягане, излъжи за него, дай му хапчетата и после изчезвай.

Кръвното на Том беше сто и четиридесет на осемдесет и осем. По-добре отколкото в сряда. Съвсем в рамките на нормалното.

— Е, как се справям? — попита Том, когато Джон свали ръкава му.

— Високо е.

Лъжа. Виждаш ли какво правиш с мен? Превръщаш ме в лъжец!

— Високо ли? Изненадан съм. Бях подложен на много по-малко стрес от последния път. Бях сигурен, че ще е по-добре.

— Нека премеря и на другата ръка. Просто за да съм по-сигурен.

Джон повтори процедурата и показанието беше сто тридесет и осем на осемдесет и осем.

Поклати глава.

— Не. Дори е по-високо от тази страна.

Още една лъжа.

— По дяволите — каза Том. — Внимавам със солта. Какво друго мога да направя?

— Може би трябва да започнеш да взимаш лекарства.

— О, Джон, по-добре да не го правя. Знаеш, че е така.

Не спори с мен.

— Да, но нали ще ходиш на онази международна конференция другата седмица и знаеш, че ще си под голям стрес. Не искам кръвното ти да стигне тавана, докато си там.

Том поклати глава.

— Не знам…

Направи го! Постъпи като мъж и си вземи лекарството!

— Ще ти дам малка доза, нещо леко, което дори няма да усетиш.

Том се поколеба, после сви рамене.

— Е, добре. Щом казваш. Ако на теб не мога да вярвам, на кого тогава?

О, моля те, не казвай това.

Джон не смееше да погледне Том. Бръкна в джоба си.

— Страхувах се, че може да се стигне до тук, така че съм подготвен.

Том се разсмя.

— Като бойскаута, който никога не си бил.

— Да, точно така.

Пръстите му се потяха силно и трепереха, така че му бе трудно да вземе шишето. Най-накрая успя да го извади и отвори капачката.

— Протегни ръка.

— Тук ли? — учуди се Том. — Сега?

Джон някак си успя да запази самообладание:

— Познавам те, Том. Ще ти напиша рецепта, ще си купиш лекарството и непрекъснато ще отлагаш да го пиеш. „Ще започна другата седмица.“ Познах ли?

— Познаваш ме твърде добре.

— Да, така е. И знам, че другата седмица никога няма да настъпи.

Някак си успя да изсипе две капсули в дланта на Том.

Не мисли. Не изпитвай друго освен гняв.

— Готово. Смятам, че след като веднъж те накарам да започнеш, ще продължиш. Така че искам да те видя как взимаш тези две сега.

Джон отиде до масата наблизо, върху която имаше кана с вода и чаша, и успя да я напълни до половината. Обърна се и я подаде на Том.

Том пое чашата и го погледна озадачено:

— Сигурен ли си, че си добре? Целият се тресеш.

— Заради вируса е. Сигурно още не съм оздравял напълно.

Джон се обърна към прозореца и зарея поглед към южната поляна, защото се страхуваше, че може да повърне. Не можеше да гледа това. След половин минута всичко щеше да е свършило. Желатиновите капсули щяха да са се разтворили в стомашната киселина на Том и да са изпуснали съдържанието си. Антибиотикът в тях щеше да започне да си пробива път в кръвообращението му и да задейства антителата, които щяха да бъдат освободени и пратени на мисия камикадзе в костния мозък на Том. И той скоро щеше да почне да умира.

— Не! — извика Джон и скочи към Том. — Спри! Не ги взимай!

Но Том вече пиеше вода от чашата. Джон я изби от ръката му и я запрати през стаята. Тя се разби на пода. Той хвана Том за гърлото.

— Изплюй ги! За бога, не ги преглъщай!

Том го гледаше шокирано. Той залитна назад и се спъна в един стол, но Джон го хвана.

— Изплюй ги, по дяволите! Изплюй ги!

Том се освободи от хватката му, обърна се и плю на пода. Джон видя две капсули на пода, после усети как някой грубо хваща ръцете му отзад.

— Господин президент, добре ли сте?

Джон разпозна гласа — беше Боб Декър.

Том се облегна на бюрото, като потриваше гърлото си и гледаше Джон недоумяващо.

— Аз съм добре. Но той не е. За бога, Джон, какво става с теб?

Овалният кабинет сякаш се срути върху него. Декър беше там… вече бяха замесени и Тайните служби… Змията каза, че ще убие Кейти…

И внезапно осъзна, че не може повече да се преструва. Не бе спал три нощи, като вътрешно бавно умираше, докато се опитваше да поеме на плещите си цялото бреме. Затова сега просто рухна в хватката на Декър.

— Кейти… държат Кейти!

Том се озова пред него и го сграбчи за раменете.

— Кейти ли? Кой държи Кейти?

Джон поклати глава:

— Не знам. Отвлякоха я в сряда, сутринта.

— Отвлечена? — викна Том. — О, мамка му! О, господи! Не Кейти!

Джон усети как хватката на Декър се отпускаше.

— Ако става въпрос за отвличане, най-добре да…

— Не! — извика Джон. — Не, моля ви! Ще я убият!

— Затвори вратата, Боб — каза Том, — и нека чуем какво точно се е случило.

— Но…

— Става въпрос за кръщелницата ми. — В гласа на Том се бе появила остра нотка. — Затвори скапаната врата.

— Да, сър.