Франсис Пол Уилсън
Отвличане (25)

25

Най-накрая!

Джон се бе промъквал до кабинета си цял ден, като избягваше Нана и упорито проверяваше пощата си. Отваряше писмата едно след друго, като всеки път сърцето му се свиваше, защото се оказваше, че е служебно.

Защо не му отговаряше Змията? Кейти трябваше да получи „Тегретол“ до вечерта.

Сега обаче пулсът му започна да препуска, защото разпозна адреса на анонимния сървър. Устата му пресъхна, а дланите му започнаха да се потят обилно, докато четеше:

Обади се и поръчай двуседмична доза от лекарството на дъщеря ти. Поръчката да бъде доставена на ъгъла на Седемнадесета и Кей Стрийт в центъра на града. Правим ти голяма услуга, така че не се опитвай да ни прецакаш. Ако заподозрем, че магазина се наблюдава, няма да вземем поръчката и дъщеря ти ще пострада. Ако някой се опита да ме проследи или спре, тя ще умре до минути. Както ти казахме и преди, нямаме нищо против теб и детето. Но не си играем игрички. Ако ни сътрудничиш, ще си я получиш обратно като нова.

Колкото до разговор с нея — няма начин това да стане. Твърде много неудобства ще ни създаде. Така че не настоявай, докторе. Няма ни много с търпението. Довери ни се и всичко ще свърши добре.

Змията

Джон внезапно бе отмалял. Силите го напускаха, докато четеше писмото отново и отново. Фразите „дъщеря ти ще страда“ и „ще умре до минути“ пробождаха съзнанието му.

Усети как стомаха му се надига. Помисли си, че ще повърне и се затича към банята. Наведе се над тоалетната, останал без дъх, но не повърна.

След малко гаденето премина. Наведе се над мивката и започна да се плиска със студена вода. И тогава чу вик. Изправи се и го чу отново. Този път беше жален вой… идваше от другата страна на хола…

О, не!

— Майко?

Втурна се обратно в кабинета си и я завари пред компютъра. Ръцете й стискаха облегалката на стола толкова силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Стоеше втренчена в монитора. Обърна се към него. На лицето й бе изписан ужас, очите й бяха широко отворени, а кожата й бе побеляла.

— Джони… — Гласът й се пречупи и изчезна за момент. — Джони, кажи ми, че това е някаква жестока шега!

Първата му мисъл бе да я излъже, но какъв щеше да е смисълът? Кейти нямаше да се прибере от училище по-късно и щеше да разбере така или иначе…

Пристъпи към нея, прегърна я и внимателно я поведе към дивана.

— Хайде… седни.

— О, боже господи, значи е вярно! Някой е отвлякъл Кейти! О, боже, но защо?

— Не знам, мамо.

Джон й разказа всичко, което се бе случило и й обясни защо не се е обадил на ФБР. Докато течеше разказа му, тя сякаш се посъвзе и успя да се овладее. Никога не бе била истерична. Зададе му същите въпроси, които той непрекъснато задаваше на себе си. Защо Кейти? И каква беше тази „услуга“, която щяха да искат от него?

— Но те ще дадат на Кейти лекарството й — каза тя. — Според мен това е добър знак. Значи че е жива и че им трябва такава.

Или просто искат да си мисля, че е жива — помисли си Джон, но не го каза на глас. Можеха да вземат лекарствата и просто да ги изхвърлят на боклука.

— Искам… имам нужда… от нещо повече от знак — каза Джон. — Трябва да знам, мамо!

Тя сграбчи ръката му.

— Не ги ядосвай, Джони. Може да си го изкарат на Кейти.

— Ще бъда внимателен. И учтив. Ако трябва ще им целувам задниците, но трябва да знам.

— Джони — подхвана майка му бавно. — Нали не допускаш, че… това може да е дело на Марни?

Той я изгледа изненадано.

— Марни ли?

— Ами да, нали знаеш, тя не е с всичкия си.

— Да, така е. — Джон най-добре познаваше ненормалното поведение на бившата си съпруга, но това бе твърде жестоко дори за нея и далеч над възможностите й. Освен това Марни беше в Джорджия на лечение. — Но съм напълно сигурен, че Марни няма нищо общо с това.

— Какво ще правим тогава?

— Първо ще се обадим в аптеката.

Откри номера на въпросния магазин на Седемнадесета и Кей Стрийт и им поръча сто грама „Тегретол“ на дъвчащи хапчета за Кейти Вандайн. Тъй като не го познаваха, наложи се да остави служебния си адрес, телефонния си номер, както и номера на паспорта си.

— Сега ще се погрижа за Змията.

— Моля те, внимавай.

— Само ще му кажа, че поръчката е готова и чака. Но също така ще го попитам за отговора на въпрос, който само Кейти знае. Ще му кажа също, че докато знам, че Кейти е жива, ще правя каквото трябва, за да остане такава. Ще извърша тази „услуга“, каквато и да е тя.

— Надявам се да можеш.

— И аз се надявам, мамо.

Но дотогава какво щеше да прави? Да седи и да чака? Или пък да звъни на аптеката на всеки пет минути, за да пита дали поръчката е взета?

Осъзна, че започва да се разпада. Скоро щеше да заприлича на кошче за отпадъци. Ако не направеше нещо.