Франсис Пол Уилсън
Отвличане (102)

20

— Не разбирам — мърмореше Вандайн, докато крачеше напред-назад на паркинга пред мотела. — Защо да чакаме до утре? Трябва да направим нещо.

Боб Декър видя как Кени му прави жест той да се оправя. Боб въздъхна. Може би наистина бе направил грешка, като бе взел Вандайн, но чувстваше, че дължи нещо на този човек. Освен това, нямаше по-добър начин да се държи доктора под контрол.

— Ние правим нещо, докторе — каза Боб. — Нашите хора претърсват Сиус Буут в момента.

— Трябва да правят повече. И защо ние не сме там, а седим на това забутано място?

— Първо на първо — каза Боб, — имате ли изобщо представа колко много хора с име Мулинър обитават тези места? По-късно хвърлете поглед на телефонния указател. И това са само тези, които имат телефони. Трябва време, за да открием останалите и дори тогава пак няма да успеем да издирим всички. Второ, в Суис Буут няма мотел, нито пък дори в околностите му. И трето… — посочи боровите гори, които обграждаха мотела и сякаш се сгъстяваха с напредването на деня. — Огледайте се, докторе. Това може да е Ню Джърси и само на тридесет-четиридесет мили от Филаделфия и североизточния коридор, но сме на прага на много гъста гора. Хиляди квадратни мили бор. Там няма улични лампи. Няма улични знаци. Повечето пътища не са асфалтирани, а тези, които са, дори нямат маркировка. Хората се губят тук дори посред бял ден. Какво мислите, че ще постигнем в тази тъмница? Попи Мулинър може да се крие навсякъде.

— Значи просто ще се предадем?

— Много добре знаете, че не се предаваме. Ние… — едва сдържаше гнева си. Този човек направо бе полудял от тревога по детето. — Докато разпитваме всички Мулинър, които успяваме да открием, два хеликоптера от Лейкхърст ще покрият територията и ще търсят червен камион. — Боб предпочиташе да организира пълно издирване — да ангажира щатската полиция, местният шериф, националната гвардия — но все още се налагаше да държи операцията конфиденциална. — Имаме нужда от светлина. Когато слънцето изгрее, ще видите колко много се прави. Утре ще претърсим тези гори из основи. Ще я намерим.

— Ако изобщо е там — каза Вандайн.

— О, тук е — отвърна Кени. — Щяхме да сме я хванали, ако се бе опитала да избяга на юг или север. Тя познава тези гори и знае, че може да се скрие тук. Но не за дълго.

— Така че поспете малко — каза Боб на Вандайн. — Пукне ли зората, ставаме и тръгваме.

Вандайн се поколеба, сякаш искаше да каже още нещо, после сви рамене и се отправи към стаята си.

— Най-накрая — каза Кени. — А си мислех, че моята малка Марта трудно се приспива.

— Да се връщаме в колата — каза Боб. — Има новини от Джим Луис.

Лицето на Кени светна:

— Хванал е онзи анонимен препращач?

Боб кимна, но не проговори, докато не бяха на сигурно в колата.

— Не знам как го е направил и не съм го питал. Но подозирам, че някой се е промъкнал и е копирал базата с данни на сървъра. Както и да е, проследили са Змията до обратния му адрес. Оказало се доста полезно. Змията е прякорът на Ерик Гартър, който плаща за интернет услугите чрез кредитната си карта. Сметките отиват неясно къде. Адресът, даден на кредитната карта, е фалшив. Ерик Гартър не съществува. Всичко ми мирише на огромна организация, на наркокартел.

— Гартър? — каза Кени. — И Змията? Мамка му! — Разтърка лицето си. — И моите новини не са особено обнадеждаващи. Проведох дълъг разговор с Тревор. Казва, че единственият човек, проследил Вандайн до Атлантик Сити, е бившата му жена.

— Сигурно греши.

— И аз така му казах, но той ме увери, че по време на пътуването се е случвало той, Вандайн и бившата му жена да са в единствените коли на пътя. Така че няма начин някой друг да го е проследил. Беше твърдо убеден в това. А Тревор наистина си го бива.

Боб усети как червата му се затоплят.

— Имаш ли представа какво ми каза току-що?

— Да. Някой не е чист.

— Но само трима човека знаем.

— Добре. Да погледнем нещата от тази страна. Нека те попитам нещо. Тайните служби ще пострадат ли от легализацията на наркотиците?

— По дяволите, не. Навярно дори ще сме по-заети, защото ще трябва допълнителна охрана.

— Точно така. А колкото до ФБР наркотиците са само периферна дейност. Това няма да ни засегне кой знае колко.

— Спри — прекъсна го Боб. — Знам накъде биеш и…?

— Коя правителствена организация ще е най-засегната, Боб?

— Говориш за Дан Кийн…

— Добре, нека аз отговоря на въпроса. С Агенцията за борба с наркотиците е свършено след легализацията.

Боб усети как гневът му се надига. Това беше безпочвено и несправедливо обвинение.

— Познавам Дан от много години. Никой не мрази търговията с наркотици повече от него. Никой не се е борил повече с наркокартела.

— Точно така. Може би го мрази толкова много, че не иска да престане да се бори с него.

Беше толкова логично и просто, че за момент Боб направо остана зашеметен.

Но логичното невинаги бе вярно. Бе говорил с Дан преди по-малко от тридесет минути. Това беше немислимо…

— Не може да бъде. Просто не го вярвам…

— Добре — каза Кени. — Ти познаваш човека. Ще се доверя на преценката ти.

— Трябва да има друго обяснение — каза Боб. — Просто още не сме се сетили.

Друго обяснение… трябваше да има…

Но какво? Кой?