Франсис Пол Уилсън
Отвличане (35)

1

— В момента в затворите на САЩ има над милион и сто хиляди лишени от свобода. Няма друга цивилизована нация в света с толкова висок процент от населението й зад решетките. Половината от тях са там заради престъпления, свързани с наркотици. Помислете за това — петстотин хиляди души са в затвора заради употреба на наркотици, като издръжката на всеки от тях ни струва средно тридесет хиляди долара годишно. Това прави петнадесет милиарда долара годишно и сумата се покачва. Някои от тях са с доживотни присъди заради отглеждането на марихуана. Един убиец излежава в затвора по девет години. И ние освобождаваме все по-голям брой от тези убийци, за да освободим място за пушачи на марихуана. Половин милион американци, повечето от които не са наранили никого през живота си, освен самите себе си, са зад решетките. Защо? Защото са искали да се дрогират.

Джон отвори очи в тъмнината. Заспал ли беше? По телевизията даваха повторение на някои от изказванията на Хедър Брент в шоуто на Лари Кинг миналата вечер. Около сенките навън се прокрадваше светлината на утрото. Огледа се за часовника. Ярките му червени цифри показваха седем и две минути.

Седна и започна да масажира лицето и очите си. Трябва да бе заспал, докато бе гледал телевизия. Последния път, когато бе погледнал часовника, той показваше пет и тридесет. Нуждаеше се от малко сън — и физически, и емоционално. Имаше нужда да си почине за кратко от този безкраен кошмар. Беше изтощен, но умът му не намираше покой. Бе се опитал да се разсее със сутрешните информационни бюлетини.

Стана от леглото, като залиташе, и се отправи към хола. Спря се пред вратата на Кейти за десети път, откакто бе станало време за лягане, и надникна вътре с надеждата, че ще я види там. Всичко това е било просто лош сън, нали?

Но не беше така. Леглото на Кейти беше празно.

Отиде до стаята за гости и за десети път, откакто си бе легнал, седна да провери пощата си.

— Хайде — шепнеше той, докато софтуера си пробиваше път до електронната му поща. — Хайде… трябва да има нещо този път.

Стоеше втренчен в екрана. Защо си правеше труда? Нямаше смисъл. Всичките проверки на пощата му досега не дадоха резултат. И този път не очакваше нищо. Беше твърде рано. Едва ли похитителите са ранобудни.

И тогава видя. Имаше поща!

С бавни и треперещи движения се настани по-удобно на стола. Избра опцията ПРОЧЕТИ СЕГА и зачака, докато съобщението бъде изтеглено и се появи на екрана му. Пулсът му се ускори, когато разпозна адреса на анонимния сървър. Зачете:

Отиди до телефонната кабина на североизточния ъгъл на Франклин Скуеър.

Бъди там точно в 9.

Змията

Само това ли беше?

Джон няколко пъти провери и разгледа внимателно дали няма още текст, но не откри нищо повече. Втренчи се в съобщението. Къде, по дяволите, беше този Франклин Скуеър? Никога не бе чувал за такова място.

Порови се из най-долното чекмедже на бюрото и успя да изрови картата на Вашингтон, която си бе купил в началото, когато се бе пренесъл тук. Видя, че това е малък парк, чийто североизточен ъгъл се пада на пресечката на Кей Стрийт и Четиринадесета улица — съвсем близо до магазина, където бе взета рецептата на Кейти вчера.

Защо Змията просто не бе казал пресечката на Четиринадесета и Кей Стрийт? За какво беше всичко това? Игрички ли си играеше? Разиграваше ли го?

Да, вероятно беше точно така. Може би това му доставяше удоволствие.

Но защо телефонна кабина? Досега бяха общували само по Интернет. Какво беше различното този път? Какво повече щеше да разбере от гласа му, което не можеше да научи от писмо?

Без съмнение ставаше въпрос за „услугата“, която трябваше да извърши. Почувства как ледена тръпка прониза стомаха му. Какво, по дяволите, щяха да искат от него?

Погледна часовника си. Имаше още много време. Щеше да си вземе душ набързо, да се насили да хапне малко и после — да се отправи към центъра на града. Искаше да е на мястото много преди девет.

Преди да излезе от кабинета си, изтри съобщението. Нямаше смисъл да тревожи Нана допълнително, като я остави да го прочете. Колкото по-малко знаеше тя, толкова по-добре.

Усети как умората му изчезва. Най-после дойде краят на тази безкрайна нощ, изпълнена с очакване. Имаше някакво развитие на нещата. Но в какво насока? Опита се да се отърси от лошото предчувствие, което го бе обзело. Каквото и да го очакваше, щеше да се справи. Важното бе, че сега се чувстваше с една стъпка по-близо до връщането на Кейти.