Франсис Пол Уилсън
Отвличане (26)

26

Поли паркира камиона на паркинга на улица Дисейлс и се отправи към хотел „Мейфлауър“. Застана на входа за бара и започна да се оглежда за Мак в следобедната тълпа. На това ли му викаха бар? Беше едва наполовина пълен и повечето посетители бяха костюмари. Седалките бяха тапицирани, пода светеше от чистота и почти никой не пушеше. Това не беше никакъв бар. Приличаше повече на тъпо коктейл парти.

Мак се бе обадил и бе казал, че има задача за него. Това изнерви Поли. Обикновено започнеха ли да пазят пакета, не го оставяха сам до края. Може би това изключение се дължеше на факта, че пакетът беше дете. И въпреки всичко Мак звучеше някак странно. Бе накарал Поли да попита малката дали може да гълта хапчета и кой е любимият й телевизионен герой.

Попи бе получила отговорите от детето без никакъв проблем. Но какво ли ставаше?

Забеляза, че някой му маха от ъгъла и се приближи. Костюмарите се подхилкваха подигравателно на кожените му панталони. Тук се набиваше на очи. Това обикновено не го притесняваше, но предвид обстоятелствата предпочиташе да е някъде другаде.

Мак бе седнал с гръб към тях. Носеше бяла риза и синьо сако. На левия му ревер имаше игла. Пиеше нещо бистро и с много лед.

— Защо винаги се срещаме в хотели? — прошепна Поли, докато сядаше срещу него. — Няма ли по-спокойни места?

— А ти къде предпочиташ? — попита Мак. На тънките му устни се появи подигравателна усмивка. — На някой пуст кей, който се наблюдава денонощно от полицията и където веднага ще забележат, че не сме от редовните посетители?

— Е, да, но…

— Виж, Поли. Срещаме се на места, където появата на ново лице е по-скоро правило, отколкото изключение. Ако това не ти изглежда разумно, значи имаш голям проблем.

— Е, добре — съгласи се Поли неохотно. Както обикновено Мак имаше право. Поръча си „Хайнекен“, когато келнера мина наблизо.

— Получи ли отговорите, които ми трябват? — попита Мак.

Поли кимна.

— Да. Казва, че може да преглъща хапчета. Правела го много често. И най-много харесва Маги Симпсън. И така, каква задача имаш за мен?

— На пакета му трябва лекарство.

— О, по дяволите! — Не беше ли достатъчно лошо, че е дете, а сега на всичко отгоре се оказваше и болно. Това обясняваше въпросите за хапчетата.

— Успокой се. Просто трябва да й се дават два пъти дневно. Не е кой знае какво.

— Лесно ти е да го кажеш. Къде е това лекарство?

— В един магазин на няколко преки оттук.

— И искаш аз да го взема.

— Точно така.

Поли не каза нищо, защото келнерът тъкмо донасяше бирата му. Ядоса се. И се притесни. Но се стараеше да показва само яда си.

— И какво ще получа в замяна на това, че ще рискувам задника си?

— Нищо. Това е част от работата.

— Не, не е.

— Виж, Поли — каза Мак. Очите му хвърляха искри, когато се наведе напред и сниши глас още повече: — На мен не ми харесва повече отколкото на теб. Научих за това чак след отвличането. Няма да получа повече, защото пакета е болен, така че и ти няма да получиш повече.

Този път на Поли не му се искаше да отстъпва.

— А ако откажа да взема хапчетата?

— Тогава тя ще започне да се мята по пода като брейк танцьор и много скоро ще умре. А вие с Попи ще трябва да търсите начин да се отървете от тялото. Освен това ще ви издирват за убийство. Но не за дълго.

— И защо не?

Леденият поглед на Мак отговори на въпроса му.

Поли забарабани нервно с пръсти по масата.

— Това не ми харесва, човече.

— Просто го направи и свърши работата. Все още не си обръснал брадата си. Сложи си слънчеви очила, махни кожените панталони, облечи блуза с качулка и готово. Влизаш, взимаш поръчката, излизаш и това е. Аз ще те покривам.

— Е, добре тогава — съгласи се Поли и се опита да се успокои. — Няма за какво толкова да се тревожа, нали?