Франсис Пол Уилсън
Отвличане (72)

20

— Виждате ли, имам следния проблем с племенника си — каза тихо Попи на аптекаря, който трябваше да се наведе напред, за да я чуе. — Той ми е на гости и открих тези хапчета в стаята му. Не че му нямам доверие или нещо такова, но се чудя какво е това?

Флуоресцентните лампи на тавана се отразяваха в оплешивяващото му теме, докато той й кимаше и не откъсваше очи от обицата на веждата й. В пещера ли живееше този човек? Не беше ли виждал такава и преди?

Повече от час бе шофирала наоколо с указателя в скута си, като проверяваше всички аптеки в околността. Най-накрая се бе спряла на тази. Беше малка и забутана, но фасадата вдъхваше доверие.

— С удоволствие ще се опитам да ви помогна да разберете какво е — отговори аптекарят, така сякаш всеки ден му се случваше да му задават подобни въпроси. Може би той беше собственикът, но по-вероятно беше внукът му. Изглеждаше отегчен, но това сигурно беше защото наближаваше време да затваря. — Дайте да погледна.

— Точно там е проблемът. Нямам в себе си. В шишето беше останало само едно, а не мога да му взема последното хапче. Но видях надписа, пишеше „Тегретол 100 мг“. Това опасно ли е? Нали не е наркотик?

— Вашият племенник получава ли пристъпи?

— Искате да кажете припадъци ли?

— Да, може и така да се каже. „Тегретол“ се дава при… ъ-ъ припадъци.

— Не знам. Сестра ми никога не ми е казвала за това, а сега не е в града и няма как да я питам. Ако ми дадете да погледна едно…

Той въздъхна:

— Разбира се. Изчакайте ме.

Попи го наблюдава как отива до задните рафтове и се връща на гишето с бяла пластмасова бутилка. Изсипа няколко хапчета на пластмасов поднос и й подаде едно.

— Това ли е?

Попи поднесе скъпоценното малко хапче на светлината, но очите й останаха заковани върху шишето, което беше на един фут разстояние. Толкова близо. Толкова изкушаващо. Всичко, което трябваше да направи, беше да се протегне, да го вземе и да бяга.

И най-вероятно щяха да я хванат.

Наоколо имаше твърде много хора, улицата беше твърде оживена. Не можеше да рискува.

— Да — каза тя. — Това е. Можете ли да ми продадете малко?

— Не и без рецепта.

— Но на него му е останало само едно. — Попи плъзна двадесетдоларова банкнота към него. — Дайте ми две, за да се справя с него, докато успея да се свържа със сестра си.

Аптекарят поклати глава.

— Много бих искал да ви помогна, но това е незаконно.

Попи продължи да го обработва още доста време, но този дъртак явно не беше склонен да преговаря. Предложи й всякакви други алтернативи, които щяха да й свършат работа, ако историята й беше вярна, но те изобщо не можеха да помогнат на Попи.

Точно когато бе започнала да се отчайва до такава степен, че бе готова да грабне шишето, той го затвори в ръката си.

— Можете да задържите таблетката в ръката ви. Тя ще ви даде малка отсрочка.

— Благодаря ви — каза тя. — Какво ви дължа?

— Нищо. Така или иначе, не мога да го продам щом като веднъж е пипано.

Попи се вдигна на пръсти и го проследи с поглед, като мислено отбеляза мястото на задните рафтове, където той постави шишето. После погледна единственото хапче в ръката си. Поне тази нощ Кейти щеше да има лекарство.

Браво на стареца за жеста. Тя почти съжали за това, което се канеше да направи.