Франсис Пол Уилсън
Отвличане (115)

10

Змията отби джипа от път петстотин шейсет и три, на някакво забутано място, на име Дженкинс. Закрепи антената на джипиес на покрива, после влезе обратно в колата и отвори лаптопа си. След малко на екрана му се появи картата. Натисна няколко клавиша и изчака, докато програмата приеме сигнала от сателитите, направи необходимите изчисления и посочи точното му местоположение.

Змията обожаваше да прави това — да използва струващата тринадесет милиарда долара сателитна система на Американското Министерство на отбраната, за да надхитри федералните агенции.

Лаптопът изписука леко, когато в центъра на картата се появи светеща точка и координати.

— Е, добре — каза си той на глас. — Ето ме. Да видим сега колко далеч е „превозното средство“.

Змията вкара координатите, които бе записал от разговора с хеликоптера, който бе проследил на собствения си приемник. След няколко секунди точката, обозначаваща неговото местоположение, скочи в долния ляв ъгъл на екрана, а в горния десен се появи мигащата звезда. Пишеше: „Единадесет километра и двеста метра“.

Не бе никак далеч. На около седем мили… по пряка линия обаче. Но тук, на това място, можеше да означава петнадесет, двадесет или дори тридесет мили път — ако успееше да открие пътя. Програмата му можеше да го свързва с карта на улиците и да го води към целта му. Но на света нямаше програмист, който да предлага подобен софтуер за боровите гори. Много жалко, че програмата, която имаше, не можеше да изтегли снимка на местността от сателита.

Може би догодина.

Но той все пак се бе сетил да направи нещо много хитро — бе сканирал и записал на хард диска си карта на тази част от централно Джърси. Нагласи светещата точка, така че да съвпадне с град Дженкинс, въведе мащаба и готово! Беше в играта.

Сега трябваше да открие начин да закара светещата точка до мигащата звезда в тази пустош преди федералните. „Превозното средство“ можеше и да не е камионът на Попи, но той не искаше да рискува да седи тук и да не прави нищо.

Дочу някакво глухо бучене и вдигна поглед към небето. Беше светкавица. Бурята напредваше доста бързо.

Без да губи повече време включи джипа на скорост и потегли. Щеше да е трудно без да има хеликоптер, който да го води, но поне щеше да знае кога се движи в правилната и кога в погрешната посока.

Освен това щеше да се приближава към целта от противоположната страна. Може би дори вече бе по-близо от федералните. Кой знаеше? Може би бурята щеше да му помогне да стигне там пръв.

Докато шофираше, мина покрай участък от изгорели дървета. Дали бе ударил гръм? Или някой небрежен турист бе предизвикал пожара? Каквото и да беше, мястото изглеждаше доста зле. Дънерите на дърветата до един бяха обгорели до бяло, а по-малките клони бяха напълно изпепелени. Но дърветата не бяха мъртви. От всеки дънер се прокрадваха тънки фиданки и си пробиваха път през овъглената кора, като разлистваха свежи светлозелени игли.

И да искаш, не можеш да унищожиш тези проклети неща — помисли си. После се ухили. — Това може да се окаже идеалното място за мен. Харесват ми тези борове. Каквото и да правиш с тях, винаги се връщат обратно.

Аз съм точно като твоите борове, Попи. Не можеш да ме убиеш. Не можеш да ме спреш. Идвам. Идвам за теб, кучко.