Франсис Пол Уилсън
Отвличане (10)

10

Поли паркира камиона на най-ниското ниво на подземния паркинг, както му беше наредено, и се огледа. Тук долу нямаше много коли. Хора — също.

Отново си пусна радиото. Старата каравана хващаше само радиостанции на AM честота. Превъртя копчето за настройка, като напразно се надяваше да попадне на някаква музика. Каквато и да е музика. Как ли пък не. Нямаше никакъв шанс. Тази честота слушаха само стари пръдльовци, пристрастени към новинарските емисии, и разни други откачалки.

Спря се на произволна честота между осемстотин и деветстотин и чу на запис част от снощната реч на президента за наркотиците.

Ухили се доволно. Този не беше в ред. Щял да легализира наркотиците. Кой би помислил за това преди време? Всички коментатори твърдяха, че това не било чак такава голяма изненада за всеки, който обръщал внимание на тези неща, защото президентът и неговите хора били изпращали подобни сигнали през последните шест месеца. Но Поли никога не се бе интересувал особено от политика.

Да легализират наркотиците? Беше му странно да си представи как се отбива до магазина за алкохол, взима си шест големи бутилки с пиене и казва: О, да, докато съм още тук бихте ли ми дали и двойна доза Бе-40 и една кутия с трева? Или пък да си купи малко хашиш от местния смесен магазин на 711 улица?

Някак си не му се струваше правилно. Целият ритуал по купуването на дрогата си беше половината от удоволствието… да откриеш пласьора си, да се спазариш за цената, да му дадеш мангизите, да вмъкнеш скришом покупката в джоба си и да се отдалечиш небрежно, щастлив, че за пореден път си се измъкнал чист от цялата работа.

Да си го купуваш законно му изглеждаше толкова… обикновено. Като да бъдеш гражданин.

Изключи рязко радиото. Накъде отиваше проклетият свят?

Трябваше да се успокои. Чувстваше се като пренавита пружина, която е готова всеки момент да се пръсне и да заподскача из вътрешността на камиона. Искаше му се всичко това вече да е минало.

Беше толкова лесно да наглеждаш пакет. Змията ти го докарва, прекарваш няколко дни, най-много седмица, затворен в наета къща, държиш го с превръзка на очите и завързан за леглото. Два пъти на ден го храниш и го водиш до тоалетната. А когато си получиш парите, го пускаш на свобода и се изнасяш от къщата, фасулска работа.

Този път обаче… да извърши самото отвличане. Това си беше съвсем друго нещо. Внезапно си представи как половин дузина полицейски коли с мигащи светлини и виещи сирени го обграждат и спират около него, вратите им се отварят на секундата и цял рояк въоръжени до зъби ченгета с ледени погледи насочват дулата в лицето му.

Поли потрепери. Не обичаше оръжията. Нямаше дори пистолет двадесет и втори калибър.

Аз съм любовник, не съм боец — обичаше да казва.

Освен това искаше да доживее до тридесет.

Как беше онази стара приказка? Направи го докато не си станал на тридесет. Е, той вече бе почти на тридесет и почти го бе направил.

Израсна почти сам. Майка му работеше на две места, за да осигури храната на масата, докато оня дебел задник, баща му, кръшкаше из другия край на града и не помагаше и с едно проклето пени, защото бил „сакат“. Как ли пък не. Един шофьор на линейка и някакъв надрусан шарлатанин го обявиха за изцяло и необратимо осакатен след автомобилна катастрофа. Това обаче изобщо не му пречеше да вдига тежести в гаража на гаджето си. Единственото абсолютно и неизменно нещо относно баща му беше фактът, че той беше пълен задник.

Но преди Поли да бе напуснал дома си завинаги, той бе успял да постави баща си на мястото му. Бе го изчакал на паркинга пред любимия му бар. Бе го издебнал докато бе отключвал колата си и той така и не бе разбрал кой го бе ударил. Бе взел портфейла му, за да изглежда като кражба и го бе оставил да лежи там с изпочупени кости.

Сега вече си напълно и необратимо осакатен, кучи син такъв.

С тази си постъпка той бе изненадал дори себе си. Това наистина беше първият и последен път в живота му, когато бе упражнил върху някого истинско насилие.

Но пък имаше всякакви други криминални прояви. Кражби, измами, мошеничества, лъжи, заплахи, обирал бе къщи, като се бе вмъквал откъм покривите. Работил бе като хамалин, куриер, шофьор, събирал бе дългове, и какво ли още не. Трябва ти човек да свърши нещо, няма проблеми, обаждаш се на Поли Дикастро. Той ще се погрижи за всичко.

Но вече не. Не и след този път. С парите, които Мак щеше да му плати, нямаше да му се налага да работи много дълго време.

Освен това на Попи й бе писнало от този начин на живот. Бе се променила след последния път. Бе започнала да прави упражнения, да яде зеленчуци и други подобни неща. И истината беше, че изглеждаше страшно добре.

Не че и преди не си беше красавица, която кара мъжете да обръщат глави след нея. Още си спомняше кога я бе видял за пръв път. Той седеше на бара на Инкърнейт клъб на Ей авеню в Манхатън, когато тя влезе. Бе се издокарала в ония нейни плътно прилепнали дрехи, които подчертаваха всяка извивка на тялото й. Не беше твърде слаба, но и в никакъв случай — пълна. Беше доста висока, с добре оформени бедра и страхотни дълги крака. А и в лице много си я биваше. Той се почувства напълно безпомощен. Беше зашеметен от начина, по който червената й коса се развяваше докато вървеше; от начина, по който сините й очи, подчертани с черна очна линия, надничаха изпод изсечения като със скалпел тежък бретон. Имаше пръстен на едната си вежда и нещо подобно на ноздрата, както и няколко татуировки — червено сърце на двете ръце, „Слава“ от вътрешната страна на дясната ръка и числото осемдесет и девет на другата. Почерпи я с питие и разбра, че също като него е дошла да чуе бандата, която щеше да свири в клуба тази седмица. Разговорът им потръгна и накрая се озоваха у Поли.

И ако бе смятал, че изглежда страхотно в дрехите си, когато ги съблече… беше просто… неописуема!

Започна да се възбужда само от мисълта за нея.

Да, Попи беше идеалното гадже. И въпреки всичко тя имаше кътчета в душата си, до които никога не го допускаше. Някаква голяма болка се бе загнездила в нея. Имаше неща в миналото й, за които никога не говореше. Той се чудеше дали това има нещо общо с татуировките й. Винаги успяваше да се измъкне и да избегне обяснението, когато я питаше за тях. Но каквото и да имаше в миналото й, важното беше, че тя някак си успя да влезе под кожата му. В началото той си мислеше, че ще е просто поредната му бройка, но се оказа нещо много повече. Много, много повече.

Невероятно, но факт: Поли беше стигнал до състоянието, в което не можеше да си представи живота без нея.

Почукване по страничния прозорец го накара да подскочи. Беше Мак. Гледаше го втренчено, долепен до стъклото. Поли свали прозореца.

— Господи, Мак! Изкара ми акъла.

— Излез на заден ход и ме следвай — каза Мак и тръгна.

— И аз се радвам да те видя, човече — измърмори Поли, докато палеше караваната.

Мак беше много странен тип. Приличаше на колежански професор или нещо подобно. Беше висок и с широки рамене. Може би по-скоро приличаше на професор, който тренира. Винаги ходеше с дънки, евтини мокасини, пуловери и якета от туид. Едно от тях дори имаше велурени кръпки на лактите, за бога! Косата му беше кестенява и късо подстригана. Нямаше никакви украшения по лицето си. Не носеше дори обици. Изглеждаше абсолютно порядъчен и обикновен. Докато не го погледнеш в очите.

Поли бе познавал много наемни и професионални убийци. Очите им бяха далеч по-топли от тези на Мак.

Мак. Нещо в това име винаги го бе притеснявало, може би най-вече защото беше единственото нещо, което знаеше за този човек. Мак чий? Мак по прякор Ножа? Може би. Той наистина носеше един доста голям. Другото нещо, което винаги носеше със себе си, беше автоматична пушка, четиридесет и пети калибър. Мак Пушката?

Мак Загадката. Никога не се виждаха във времето между поръчките. Поли просто получаваше обаждане от него и се явяваше където му се кажеше. Можеше да е навсякъде — Канзас Сити, Финикс, Уест Палм, къде ли не. Наглеждаше пакета, прибираше си парите и това беше всичко. Мак изчезваше от лицето на земята до следващия път.

Не че това имаше кой знае какво значение. Поли не гореше от желание да се размотава с него. Вероятно това беше политика на сигурност от негова страна, за да не може Поли да го издаде. На Поли никога не му бе и хрумвало да го прави. Беше си изградил репутация на човек на място. Освен това Мак винаги се бе държал както трябва с него. Винаги му бе плащал точно колкото са се разбрали. И то навреме. Винаги бе плащал навреме и до последния цент.

А това заслужаваше уважение.

Възхищаваше се и на гладкия и безпроблемен начин, по който протичаха отвличанията на Мак. Работеха като добре смазани машини. Всичко вървеше като по вода…

Освен последния път.

И ако зависеше от Попи, още онзи път щеше да е последният за Поли. Бяха се скарали, когато тя бе разбрала, че ще има ново отвличане. Бе крещяла, хвърляла предмети, дори почти се бе изнесла. Тогава Поли си бе дал сметка колко важна е тя за него.

Накрая се бяха споразумели така: едно последно отвличане и излизат от играта. Щяха да вземат парите и да офейкат, да си намерят някой остров и само да спят, да се пекат на слънце, да се хранят, да пият и да правят секс.

Да.

Насочи камиона към мястото, където Мак паркираше лъскав нов линкълн, така че да остане място и за Поли да се вмъкне. Той му направи знак да спре.

Поли спря камиона, слезе от него и прокара облечената си в ръкавица ръка по бляскавата черна повърхност на линкълна.

— Страхотна кола. Откъде я намери?

— Влизай. Ще говорим вътре.

Прозорците се затвориха безшумно, когато Поли се вмъкна на задната седалка. Когато затвори вратата, всякакъв шум от външния свят бе изолиран. Почувства се като в ковчег.

— Под наем е — каза Мак тихо, като гледаше право напред, и извади някакъв плик от вътрешния джоб на кафявото си яке.

Поли го огледа по навик. Този път нямаше кръпки по лактите.

Поли се опитваше да не показва интереса си към съдържанието на плика, но силно се надяваше вътре да има доста мъртви президенти. Малко му трябваше да се издаде. Едва се удържаше да не сграбчи плика, когато Мак му го подаде.

— Тук има някои документи, които може да ти потрябват — каза Мак. — Просто… за всеки случай.

Поли погледна вътре, с надеждата цвета им да е зелен. Първото нещо, на което попадна, бяха няколко бизнескарти. Извади една от тях и я разгледа.

— Рилайънс Лимузин Сървис. От тях ли съм?

— Да, за около час от сега нататък. Ще намериш вътре лична карта и шофьорска книжка от щата Мериленд, издадена на същото име. Има и точни инструкции относно задачата ти, грижливо и ясно напечатани на фирмената им бланка.

Поли изпразни съдържанието на плика. Нямаше пари, но пък иначе Мак се бе погрижил за всичко. Фалшивата шофьорска книжка и личната карта бяха истинско произведение на изкуството.

— Как се сдоби с тези неща?

— Направих ги.

— Шегуваш ли се?

— Трябва ти само цветен скенер, няколко програми и малко време.

— Удивително. Аз… — и тогава вниманието му бе привлечено от две думи на маршрутната карта. Вцепени се на седалката си. — Ей, Мак. Тук не пише ли начално училище на Светото семейство? Начално училище?

Мак все още гледаше право пред себе си.

— Точно така.

— Да не искаш да ми кажеш, че ще отвличам дете?

— Да, това ще направиш.

— О, по дяволите! Мамка му! Не дете!

И тогава Мак се обърна към него и го прободе с мръснокафявите си безизразни очи.

— Имаш нещо против децата ли, Поли? — попита го той с мек като сатен глас… и също толкова хладен.

— Не. Нямам нищо против децата. Точно затова не искам да отвличам дете.

— Гледай на него като на пакет. Просто още един пакет.

— Да, но доста млад пакет. Хората достатъчно се шашкат, когато е отвлечен възрастен. Но човече, те направо откачат, когато става въпрос за дете.

— Нищо няма да й направим.

— На нея? Мамка му! Малко момиче? Направо страхотно. Попи не обича деца.

— Ще й се наложи да свикне с това.

— Ще полудее… като разбере.

— Попи ще прави каквото й се каже.

На Поли му се прииска да имаше малко повече топлина в тези думи. Но Мак ги изрече със същата онази хладна интонация, с която би си поръчал кафе… чисто, с две бучки захар.

Истината беше, че Попи щеше да прави каквото й се кажеше… до един момент.

— Ти беше този, който я вкара в играта — каза Мак. — Аз се съгласих. Попи досега караше на аванта. Време е да си заслужи парите. Ще бъде детегледачка за около седмица. — Усмихна се. — Винаги сме го наричали така. Сега наистина си е работа за бавачка.

— Е, да — съгласи се накрая Поли и се отпусна на седалката. Не му харесваше тази работа… изобщо не му харесваше. — На колко години е това момиченце?

— На шест. Но не се оставяй възрастта му да те уплаши. За него това ще е просто една разходка. Вече се обадих в училището. Очакват те. Ще отидеш да я вземеш, ще я настаниш на задната седалка с колан като добър и съвестен шофьор и после ще я докараш тук. Виждаш ли колко е просто?

— Тогава защо не го направиш ти? Така ще е още по-просто.

— Щях, но се налага да се погрижа за други неща.

Поли не отговори и Мак го бодна с пръст по рамото. Поли се вледени. Не му харесваше да го бодат така. Но когато погледна Мак в очите, видя, че се е случило това, което смяташе за невъзможно. Очите на Мак изглеждаха по-студени и заплашителни отпреди.

— Няма да ме зарежеш сега, нали, Поли?

— Не — отговори Поли и въздъхна. — Няма да те зарежа.

Трябваше да признае едно нещо: вече го беше страх да се откаже.

— Добре. Защото сделката си е сделка.

— Да. Сделката си е сделка.

Но как, по дяволите, щеше да обясни всичко това на Попи?