Франсис Пол Уилсън
Отвличане (59)

7

Докато вървеше към къщата, Джон забеляза колата. Беше чисто нов бял „Таурус“. Спомни си, че го бе видял паркиран на ъгъла, когато отиваше да занесе палеца на Кейти в Белия дом при Боб Декър — едно сюрреалистично пътуване през трафика в центъра с малкия палец на дъщеря си, опакован в кутия с лед до него, на предната седалка. Но той вече бе стигнал до точката, в която дори не бе способен да реагира.

А сега му се стори, че същият този бял „Таурус“ е паркиран от другата страна на улицата. В него имаше поне един човек. Може би двама. Дали беше ФБР? Или Тайните служби? Или пък някой от похитителите?

По-добре беше да не знае.

Нана го чакаше вътре. Стоеше в хола, облечена в стар шарен халат на баща му, и изглеждаше по-състарена и съсипана от всякога. Докосваше нервно шията си с пръсти.

— Има ли някакви новини?

Джон се поколеба дали да й каже, че и федералните вече са замесени. Накрая реши, че тя само ще се притесни още повече заради заплахите на похитителите, ако разбере за това. Така че за момента щеше да се придържа към историята за откупа.

— Все още не, но мисля, че този следобед ще успея да събера цялата сума.

— О, благодаря ти, Господи! После Кейти ще си дойде вкъщи, нали?

— Скоро след като им дам парите. Или поне се надявам да стане така. Следвах дословно инструкциите им, но още не са ми казали какво да правя с парите, след като ги събера.

— Толкова много пари — каза тя, а пръстите стиснаха шията й още по-силно. — Как ще успееш да ги върнеш?

Той сви рамене и отговори това, което щеше да отговори, ако наистина похитителите бяха поискали само пари:

— Сега не искам да мисля за това. Ще имам достатъчно време да го обмисля след като си върнем Кейти.

— Да, да — промълви тя. — Да си върнем Кейти. За това трябва да мислим сега.

— Защо не се позанимаваш с йога — предложи той. — Може би това ще те успокои.

Тя поклати глава.

— Не… не йога. Не мога да се занимавам с йога, когато Кейти я няма.

Когато тя се обърна и се отправи към кухнята, Джон отиде във всекидневната и хвърли скришом поглед през един от предните прозорци.

Белият „Таурус“ все още се намираше от другата страна на улицата.

И тогава внезапно реши, че трябва да види кой е в него. Не да говори с него, да се заяжда или да иска името му… просто да погледне.

Изтича през кухнята покрай майка си, която държеше чаша кафе, и излезе през задната врата. Мина напряко през двора на съседите и се стрелна през улицата.

Така… сега беше от същата страна като тауруса. Започна да го приближава отзад. Когато стигна достатъчно близо, видя лепенка на бронята, от която разбра, че е взет под наем.

Приближи се още… вече бе при задната врата… при предната… на мястото до водача нямаше никой… сега през капака… хвърли бърз поглед през рамо, за да види…

— Марни!

Обзе го ярост. Тя можеше да провали всичко! Изтича до вратата на шофьора и я отвори със замах. Наложи си невероятен самоконтрол, за да се възпре да не я измъкне оттам и да я удуши.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Тя се дръпна назад и сложи ръка на устата си:

— Джон! Аз…

— Какво? Кажи ми! Какво си мислиш, че ще постигнеш като седиш тук?

— Джон… ти не се владееш.

Искаше му се да й каже: „Ти знаеш това по-добре от мен, нали си специалистка в тази област“. Но прехапа устни. Беше права. Бе загубил контрол над целия си живот. Отстъпи крачка назад и си пое дълбоко въздух.

— Махай се.

— Искам да видя дъщеря си. Ти нямаше да ми позволиш да говоря с нея, така че реших да почакам тук, за да мога поне да я видя.

— Тя вече не е твоя дъщеря.

— Тя винаги ще бъде моя дъщеря! И искам да знам какво си направил с нея!

— Какво съм направил с нея? За какво…

— Вчера не се прибра от училище. Наблюдавах къщата.

— О, не!

Какво да правя с тази жена? Тя ще провали всичко.

— О, да! Къде си я скрил? Какво си направил с дъщеря ми?

Джон нямаше отговор за този въпрос, не можа да измисли поредната лъжа, която да прикрие всичко. Гледа я няколко секунди и премина в атака:

— Дебнеш я, нали? — каза той.

Очите на Марни се разшириха.

— Какво?

— Трябваше да предположа, че ще направиш нещо такова. Искаш да я отвлечеш, нали? — Извади химикалка и листче хартия от вътрешния си джоб. — Е, няма да те оставя да де измъкнеш! — Застана зад колата и започна да записва.

Марни отвори широко вратата и се втренчи в него.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Ще се обадя на ФБР и ще им дам тези данни. Ще им кажа, че не само си нарушила действащата съдебна забрана да стоиш далеч от дъщеря си, но си пресякла и щатската граница с намерението да я дебнеш и отвлечеш. Това е случай точно като за тях.

— Блъфираш.

— Защо ми е да блъфирам? Съдебната забрана е факт. Имам свидетели, че си душила наоколо. И тогава всички доктори на света няма да са в състояние да те измъкнат от санаториума.

Тя се озъби:

— Кучи син! — Затръшна вратата, запали колата и потегли.

Джон погледна листчето в ръцете си. Защо пък да не направи това, в което я заплаши? Можеше да даде номера на Декър и да я предаде на ФБР. Това щеше да я уплаши. Ситуацията беше много деликатна. Последното нещо, от което се нуждаеха сега, беше някоя като Марни да се появи по средата на операцията и да стане причина за смъртта на Кейти.

Веднъж вече почти я бе убила. Нямаше да й даде втори шанс.

Но дори Кейти да бе на сигурно вкъщи с Нана, Марни пак си оставаше заплаха за нея. Какво изобщо правеше тук?

Джон прибра листчето в джоба си и побърза да се прибере в къщата. Знаеше точно на кого да зададе този въпрос. На доктор Уилям Шилър от Мариета, Джорджия. Беше неделя и докторът вероятно не беше на работа, но Джон разполагаше с домашния му номер.

Отиде в кабинета си, затвори вратата, откри номера и го набра.

Отговори съпругата на Шилър. Джон се представи като доктор Еди-кой-си и каза, че трябва да говори с Бил веднага. После зачака, като вътрешно кипеше и стискаше ядно зъби. Уилям Шилър беше един надут задник, който се мислеше за Господ. Той смяташе, че никой не е толкова болен или побъркан, че да не оздравее благодарение на чудотворните му методи.

— Да?

— Джон Вандайн е.

— О!

— Да, точно така. „О!“ Искате ли да знаете кой дебне из квартала ми?

— О, хайде, Джон. Едва ли „дебне“ е най-подходящата дума.

Превзетият му тон, натъртената му дикция и високомерно отношение направо влудиха Джон. Спомни си го как бе седял на свидетелския стол в съда с лъснало плешиво теме и пухкави ръце върху пълния му корем. Бе изнесъл изтощителна тирада от психологически глупости, в резултат на които цялата зала бе пометена от безсмислени и угоднически мнения, които за целия останал свят бяха прозвучали като факти.

— Значи смятате, че „дебне“ не е най-подходящата дума? А какво ще кажете за „опит за отвличане“? Точно така. Тя се готви да отвлече Кейти. И твърди, че според вас това е правилно.

— Това е абсурдно, Джон. Знаете, че е така. Това, което в действителност й казах, беше, че се е възстановила до степен, която позволява срещи под наблюдение с дъщеря й. Ако тя го е разбрала погрешно…

— Винаги имате готово извинение, нали? Този път обаче няма да се измъкнете. Нямате право да говорите така на умствено разстроен пациент. Вие…

— „Умствено разстроен“ е…

— Мълчете и ме чуйте! Знаете условията на сделката. Никакво криминално преследване, ако получа пълно попечителство над Кейти, а Марни се подложи на интензивна психотерапия в продължение на десет години. Такава беше сделката. Нямаше никакви „може би“. Не трябва да припарва до Кейти в продължение на десет години.

— Но това е напълно неоснователно.

— А това, че почти уби дъщеря си? Знаете историята, както и аз. Тя почти опече черепа на Кейти с ръжена на камината. Мрази Кейти от деня, в който се роди. Аз…

— „Омраза“ е толкова неопределена…

— Млъкнете, по дяволите! Нито аз, нито вие знаем защо я мрази. Вероятно никога няма да разберем, но на мен въобще не ми пука защо. Грижа ме е само за Кейти. И ако нещо се случи на малкото ми момиче заради вашата некомпетентност, ще си платите, Шилър.

— Ако си мислите, че можете да ме съдите…

— Да ви съдя? — Джон чу собствения си смях, който прозвуча някак грозно. — О, не, Шилър. Няма да ви накарам да си платите с парите или разрешителното ви. Ще си платите както го направи Кейти. Защото всичко, всичко, което се случи с нея, ще се случи и с вас. При това двойно. Сега разбрахте ли ме? Сега вече стана ли ви ясно?

Невероятно. Прочутият доктор Шилър остана без думи.

Джон затвори и се загледа през прозореца към клоните на дърветата. Наистина мислеше всяка дума, която току-що бе казал. Някак си, някога, някъде през последните двадесет и четири часа той бе решил да посвети остатъка от живота си на това — да открие хората, който бяха ампутирали палеца на Кейти. Представяше си как федералните се провалят, но неуморният Джон Вандайн успява да проследи бандитите… да ги притисне в ъгъла… и да ги смачка.

Сега бе добавил и безценният доктор Шилър към списъка. Ако Кейти пак пострадаше заради Марни, щеше да направи всичко, за да се увери, че Шилър пръв ще си изпати от това.

Джон сгъна ръце на бюрото и положи глава върху тях. После издаде звук, който приличаше едновременно на смях и ридание.

Марни не беше единствената, която се нуждаеше от психиатър.