Франсис Пол Уилсън
Отвличане (44)

10

— Да! — възкликна Попи.

Тя огради статията с химикал и отдели страницата от останалата част от вестника. Стана от кухненската маса с усещането, че надеждата й се възвръща и духът й се повдига. Бе прекарала целия ден в нещо като тъмен тунел и чак сега видя светлина в края му.

Отиде до другата стая и завари Поли да седи втренчен в телефона. Бе се настанил в далечния край на канапето, на максимално разстояние от телефона, сякаш се страхуваше, че той ще оживее и ще го захапе.

— Свърши ли най-накрая с четенето? — попита я той заядливо. — Осведомена ли си вече за всички последни новини?

Тя го бе изпратила да купи всички местни вестници — Вашингтон Таймс, Поуст, Банър — въобще всички, които можеше да намери. И когато той ги донесе, тя бе започнала да рови из всички тях.

— Да, приключих — отговори тя.

Наложи се да прехапе вътрешната част на бузата си, за да не се изсмее като Апълтън. Бе открила идеалното разрешение на всичките им проблеми. Е, добре, може би не на абсолютно всички, но поне на основния — този, който ги тормозеше точно сега. Бе толкова горда от себе си, че й се искаше да затанцува. Но преди това й се щеше да се позабавлява с Поли. Изобщо не бе й помогнал, така че си го заслужаваше.

— Добре — каза той. — Тогава може би ще измислиш какво да кажа на Мак, когато се обади. А той ще се обади всеки момент, бъди сигурна.

— О, въобще не се съмнявам.

— Какво да му кажа? Извинявай, Мак, но този път няма да пращаме нищо. Попи не ми разрешава. Няма що. Следващото нещо, което ще направи, ще е да изкърти тази врата.

— Просто му кажи, че всичко е под контрол и палецът е на път.

Той направи кисела физиономия, като всеки път, когато смяташе, че е чул нещо глупаво.

— О, да. И когато разбере, че не е така? Тогава какво ще правим?

— Не се притеснявай. Ще го доставиш. Точно по график.

Той стоеше и се взираше в нея с опулени очи и отворена уста. Това продължи една-две секунди. Тя едва се удържаше да не се разсмее. Тогава той скочи на крака и разпери ръце.

— Как така, Попи? За бога, да не си полудяла? Откъде ще взема палец на малко момиче?

Е, добре. Стига толкова. Тя му показа вестника.

— Виж тук. Оградих това, което ни трябва.

Той го сграбчи от ръцете й и зачете. После я погледна полуядосан, полуразтревожен — така, както бе изглеждал цял ден. Накрая все пак се усмихна, макар и съвсем леко.

— Знаеш ли какво, Попи? Мисля, че ще свърши работа.

— Сигурна съм в това.

Сега той направо започна да се подхилква. Поглеждаше я, кимаше и се усмихваше.

— Доста си умна за момиче.

Тя го ощипа по рамото.

— Умна ли? Направо съм гениална.

Той я прегърна и се засмяха заедно. Той изглеждаше горд с нея. А и тя се гордееше със себе си. Кога ли за последно се бе чувствала така?

После той я придърпа по-близо до себе си и пак стана сериозен.

— Но Мак не трябва никога да научава за това. Дори когато всичко свърши, не трябва да допускаме да заподозре какво сме направили.

— Когато всичко това свърши, повече никога няма да видим Мак. Нали така?

— Точно така. Когато се обади, няма да сме си вкъщи.

Попи го прегърна. Чувстваше се така, сякаш цялата тежест на света е била свалена от раменете й. Допря устни до ухото му:

— Най-добре да тръгваме.