Франсис Пол Уилсън
Отвличане (18)

18

Поли бе оставил вратата на гаража отворена, така че сега просто вкара камиона в тясното пространство, изгаси двигателя, излезе и затвори.

Най-накрая беше на тъмно, сигурно и спокойно място.

Но не за дълго. Не и след като Попи видеше детето.

Можеше да бъде груб с нея, да й каже да си затваря устата и да продължи нататък. Но когато тя не бе щастлива и доволна, нещо му пречеше и на него да бъде. Това не му се бе случвало с никого другиго досега. Не разбираше какво става с него.

Нямаше никакъв смисъл да отлага повече. Рано или късно щеше да му се наложи да се изправи лице в лице с проблема. Може би щеше да е дори съвсем скоро.

Отвори багажника, взе увития в одеяло вързоп на ръце и се отправи към вратата на къщата. Един от многото хитри ходове на Мак беше, че винаги наемаше къща с долепен гараж.

— Скъпааа! — провикна се той, като внимаваше да не използва името й, но и да не внася излишно напрежение в атмосферата. — Ето ме и мен. Прибрах се вкъщи след дълъг и изморителен ден в офиса.

Тя го чакаше във всекидневната. Усмихваше се и това го обнадежди.

— Хей, скъпи, ти ли си? — отвърна тя. — Всичко добре ли… — Усмивката й се стопи, когато погледът й попадна на вързопа в ръцете му. — Какво, по дяволите, е това?

— Пакетът.

Лицето й придоби странен израз. Отстъпи няколко крачки назад. Реагираше така, сякаш току-що й бе казал, че има СПИН или нещо подобно.

— О, не. О, господи, не. Не дете. Само не ми казвай, че това е дете!

— Да. Дете е. На шест години.

— По дяволите, Поли! По дяволите!

— Хей, говори по-тихо. И не използвай името ми. Тя все още спи, но може да се събуди всеки момент.

— Върни я! И кажи на твоя добър приятел, че не искаш да имаш нищо общо с отвличане на дете.

Това беше глупаво. Нямаше да стои тук и да спори с Попи с детето на ръце. Започна да му натежава. Влезе в „стаята за гости“ и остави нежно детето на леглото. Колкото повече то прекараше в сън, толкова по-добре.

— Така или иначе вече е отвлечено — каза той. — Не мога да поправя нещата. Вързани сме за детето, независимо дали ти харесва, или не.

Попи стоеше на вратата на стаята. Погледът й се местеше от Поли към малкия вързоп и обратно. Шокираното й изражение бе отстъпило място на дива ярост. Страните й горяха.

— Не мога да повярвам, че не ми каза нищо!

— Не знаех. Как можех да ти кажа след като аз самият нямах представа? Сервира ми го тази сутрин, когато отидох да взема лимузината.

— Не искам да участвам в това.

— И на мен не ми харесва, но няма как да го избегнем. Вързани сме.

— Как така „ние“? Не съм се съгласявала да гледам дете. Махам се оттук.

Тя се обърна и се отправи към другата спалня. Нямаше как да я накара да остане, а и ако го направеше, щеше да се наложи да наглежда и нея, и пакета. Може би трябваше да опита с друга тактика, например да провокира у нея чувство за вина. Имаше наблюдение върху нея през годините и бе забелязал, че този номер винаги минава.

— Добре. Чудесно. Остави ме сам. Върви си и ме остави с дете, за което нямам представа как да се грижа. Достатъчно лошо е, че е дете. Но на всичкото отгоре е момиче. Малко момиче. Как ще се грижа аз за малко момиче?

Тя се спря на вратата и се обърна. Очите й хвърляха искри.

— Върви по дяволите, Поли!

— Хей, престани да използваш името ми.

— Заслужаваш да се разкрещя от покрива!

— Заслужавам да ми помогнеш, Поп… скъпа. И двамата сме загазили. Мислех, че сме отбор. Не е честно да правиш така, само защото играта загрубя.

Тя започна да обикаля нервно стаята, като мърмореше под носа си и непрекъснато повтаряше „по дяволите, по дяволите, по дяволите!“. В известен смисъл нещата се развиваха добре. Поне не си събираше багажа.

— Не разбирам защо ми се ядосваш — вметна той. — Аз дори нямах представа за това.

Тя отново се нахвърли върху него:

— Знаех си, че не трябва да му вярваме! Знаех си! Изобщо не исках да приемаме тази работа, но кой да ме слуша? Неееее! Ти каза…

Поли я остави да вилнее. Добре беше да изпусне парата. Може би след няколко минути щеше да се успокои.

Отне й повече от няколко минути, накрая утихна и застана в средата на стаята с поглед, втренчен в него.

— Е, добре. Ще ти помогна. Но господ ми е свидетел, че това е последният път, когато имаме нещо общо със знаеш кой. Ясно ли ти е?

— Напълно. — Той тръгна към нея с намерението да се помирят с целувка.

Тя му се изплъзна.

— Трябва да видя какво става с детето. Аз не понасям деца, разбра ли? Някога да съм ти казвала, че понасям?

— Милион пъти.

— Е, това не се е променило.

— Но никога не си ми казвала защо.

— Просто не ги обичам, това е. Ако ги харесвах, досега да имах свои. И няма никога да имам. Никога. Ясно ли ти е?

— Да.

Боже, тя наистина е бясна.

— Никакви деца. Има ли проблем? На мен така си ми е добре. — Опита се да разведри атмосферата: — Е, това, така или иначе, ни е под наем. След няколко дни ще се наложи да го върнем.

Тя го погледна още по-свирепо отпреди. Сякаш се опитваше да пробие дупки в черепа му с очите си.

— И най-добре. Защото нямам повече представа за гледане на деца от теб. Какво да правя с… това?

— Ами просто се увери, че няма да може да върви и говори, когато се събуди… като с всички други пакети, но ние ще го върнем и…

— Страхотно — прекъсна го тя със змийски поглед. — Ще държим малко момиче вързано. Няма що!

Той я гледаше как се разхожда из просторната спалня. Чудеше се дали да не й предложи помощ, но размисли. Тя приличаше на дива котка, готова всеки момент да му избоде очите, ако я доближи твърде много. По-добре беше да се отдръпне и да я остави да свърши нещата по нейния начин… сама.