Франсис Пол Уилсън
Отвличане (33)

33

— Горкото дете!

Джон прегърна майка си и я остави да си поплаче на рамото му. Тази размяна на ролите — родителят, плачещ на рамото на детето си — го разстрои. Никога не бе я виждал така съкрушена, дори когато баща му бе починал.

— Не се тревожи, мамо. С Кейти всичко ще е наред. Поне знаем, че е жива. Това е най-важното. Жива е и ще я запазим такава. Ще разбера какво искат от мен и каквото и да е то, ще го направя. После ще си я върнем.

— О, горкото дете! — промълви тя. — Бедната, бедната Кейти.

Повторила бе тази фраза безброй пъти. Започваше да звучи като развалена плоча и това разтревожи Джон. Не можеше да й помогне да излезе от дупката, в която бе изпаднала сега, защото трябваше да съсредоточи цялото си същество върху мисълта как да върне Кейти.

— Тя е по-силна, отколкото си мислим, мамо. С всички ни е така. Минахме през какво ли не, ще се преборим и с това. Взеха тегретола й, така че поне знаем, че си взима лекарството.

Надяваше се, че е така; че не бяха взели хапчетата само за представлението.

Моля ви, молеше се той наум, които и да сте, спазвайте указанията на шишето. Трябва да го взима два пъти дневно. Ако не го вземе…

— Горкото, горкото дете!