Франсис Пол Уилсън
Отвличане (29)

29

Джон почти извика, когато почувства как нечии пръсти се впиха в задната част на врата му. Някъде иззад лявото му ухо долетя шепот:

— Не мърдай, задник такъв. И дори не си помисляй да се обръщаш. Видиш ли лицето ми, мъртъв си. Същото чака и хлапето ти.

Джон протегна силно треперещата си ръка и залепи длан на отсрещната стена за подкрепа. За минувачите те изглеждаха като приятели — единият не се чувства добре, а другия му помага. Само ако знаеха…

О, боже, сега вече наистина го направи! Обърка всичко! Горката Кейти! Щяха да я убият и вината беше негова!

Опита се да каже нещо, но гърлото му бе пресъхнало. Успя само да издаде някакъв дрезгав нечленоразделен звук. Опита отново:

— Моля ви… изслушайте ме…

— Не! — Ръката, която го държеше, стисна здраво врата му. Шепотът стана по-груб: — Ти слушай! Ти си един скапан идиот, знаеш ли това? Искаш детето ти да умре! Това ли искаш?

— Не! О, моля ви, не!

— Тогава защо следиш моя човек? — Натискът върху врата му се увеличи. — Защо?

… моя човек…

Значи това беше Змията, а не мъжа, когото видя в магазина. Този човек трябваше да убеди да се държи добре с Кейти.

Джон затвори очи и се опита да се концентрира изцяло върху думите. Трябваше да намери начин да повлияе на това… на това животно.

— Направих го, защото тя значи много за мен. Тя е единственото нещо на този свят, което има значение за мен. Тя ми е дете. Можеш ли да го разбереш? Тя е моя дъщеря, малка е, безпомощна е, и аз нося отговорност за нея. Ако нещо й се случи, вината ще бъде моя. И ако наистина… й се случи нещо лошо… не мисля, че ще мога да продължа да живея. Разбирате ли? Сега разбирате ли защо го направих?

— Изобщо, докторе — гласеше отговорът.

Ледено отчаяние заля Джон, когато усети равнодушието в гласа на Змията. Този мъж бе абсолютно безчувствен към емоциите, които се бе опитал да изрази Джон. Резултатът щеше да е същият, ако бе говорил на суахили.

— И знаеш ли кое друго не разбирам? Не се подчиняваш на инструкциите ми и следиш моя човек. Нали се досещаш какво означава това?

Паниката връхлетя Джон. Не се сещаше и не искаше да се сеща.

— Не съм се обаждал, нито съм казвал на някого! — започна да заеква. — На абсолютно никого! Точно както ми казахте! Просто трябва да знам, не разбирате ли? Беше лудост да дойда тук, но какво да направя, като не знам дали Кейти е жива или мъртва? Полудях! Трябва да ми повярвате!

Последва дълга пауза. Джон чакаше, спотаил дъх. Най-накрая Змията заговори:

— Е, не искаме да полудееш, нали? Не искаме да се стига дотам. — Ръката му пусна врата на Джон. — Не мърдай оттук, докторе. Стой с лице към стената. Можеш да гледаш само часовника си. Ще чакаш тук десет минути преди да обърнеш главата си.

— Но Кейти…

Остър удар в гърба го остави без въздух.

— Да не съм чул повече нито една дума, ясно ли е?

Джон кимна опечален. Почувства се безкрайно безпомощен. Съжали, че не се е родил бандит. Ако се бе родил бандит, щеше да знае какво да направи. Господи, защо нямаше куража да се обърне и да сграбчи този тип за гушата, и да го накара да каже къде е Кейти! Това можеше да доведе до края й… ако вече не се бе случило.

Чу отдалечаващи се стъпки в посока към ескалатора. Дръпна ръкава си и погледна часовника — беше четири и единадесет. Трябваше да остане тук до четири и двадесет и една, докато Змията и съучастникът му си отидат.

И тогава чу две думи, провикнати от ескалатора:

— Маги Симпсън!

В първия момент не разбра. Дали Змията или някой друг не…

Маги Симпсън! Малкото момиче от любимото телевизионно шоу на Кейти. Кейти я обожаваше! Това можеше да означава само едно нещо… единствения начин, по който можеше да са го разбрали…

Тя беше жива! Кейти беше жива!

Джон захлупи очи с ръцете си и се разплака от облекчение.