Франсис Пол Уилсън
Отвличане (32)

32

Отне му малко време, но Змията накрая успя да намери място за паркиране на Ем Стрийт, съвсем близо до Ел Гардинело. Искаше колата да му е под ръка. Отвори жабката и включи касетофона. После щракна с пръсти пред гърдите си. Миниатюрният микрофон в копчето на ризата му улови звука и иглата на приемника подскочи.

Добре. Всички уреди работеха, поне докато не се отдалечеше твърде много.

Змията се разходи за кратко из Джорджтаун, преди да отиде в ресторанта, за да се увери, че никой не го следи. Не разбираше какво толкова примамливо намираха хората в притежаването на ресторант. Докато тези мисли се въртяха из главата му, стигна до вратата на кухнята. Актьори, комици, телевизионни звезди — всички искаха да имат свой ресторант. Защо? Това изглеждаше като ужасна досада.

Провери копчетата на сакото си, после иглата на ревера си и почука на вратата.

Пусна го един от телохранителите на Салинас — едър мъж, на име Лоса, с тъмна кожа и плътни индиански черти. Змията му подаде пистолета си четиридесет и пети калибър, но мъжа все пак го претърси. Увери се, че посетителя не смята да убива шефа му и го въведе в задния офис.

— Мигел! — провикна се Салинас от стола си. Бежовият му копринен костюм бе издут и набръчкан от слоевете мазнини по тялото му, а усмивката му от златни зъби беше лишена от всякакво чувство за хумор. — Закъсня!

На тлъстия крал на дрогата не му харесваше да го карат да чака. Лошо. Змията не смяташе да го предизвиква, но не възнамеряваше и да ближе задника му.

— Беше трудно да уредя лекарството за детето — отвърна Змията остро. — Нали помниш, че никой не знаеше, че детето е болно? Е, затова ми отне повече време, отколкото бях предвидил.

— Но си се погрижил за всичко, нали?

— Да. Погрижих се за всичко.

— Отлично! — сега вече усмивката му беше истинска. — Алън, налей на нашия гост питие. Скоч, нали?

— Да. И малка сода.

— Донеси му от хубавия.

Финансовият съветник на Салинас скочи да изпълни задачата си.

— Имаме чудесно шестдесетгодишно малцово уиски — каза Алън Голд. — Струваше на Карлос тринадесет хиляди на търга.

Тринадесет хиляди за бутилка скоч? Ето това беше разточителна консумация. Змията се огледа. Приличаше на останалата част от тази дупка. Мебелите бяха тъмни, масивни, със сложни гравюри, с големи лампи и персийски килими. Стените бяха дори още по-отблъскващи — на тях висяха тежки тъмночервени завеси и бяха изрисувани във всички крещящи нюанси на колумбийския стил. Между картините имаше и снимка с автограф на Трики Дик.

Много странно място.

Голд му подаде уискито чисто:

— Не сипах содата вътре. Не искам мехурчетата да развалят вкуса му.

Змията излая нещо остро в отговор. Нямаше смисъл да показва неблагодарност, но се зачуди защо този образован мъж се държи като глупак.

— Да пием за успеха на начинанието ни — каза Салинас и вдигна чаша с червено вино.

Всички отпиха. Змията натопи устни в шестдесетгодишното уиски. Наистина беше доста хубаво, но не си струваше парите.

— Алън — каза Салинас и поглади мустаците си. — Дай на Мигел следващата вноска.

Голд се наведе и вдигна черно дипломатическо куфарче. Подаде го на Змията.

— Искаш ли да ги преброиш?

— Не сега — отвърна Змията. — Ще ги преброя по-късно. — Усмихна се, за да се разбере, че се шегува.

Салинас се изкикоти и стомахът му се разтресе като гигантска купа с желе. Салинас беше кръгъл човек — кръгло лице с кръгла уста и кръгло тяло. Усмивката му беше ослепителна и изцяло златна, като изключим разстоянието между предните два горни зъба. Там имаше пролука, достатъчно голяма да изстрелва семки от пъпеш.

Винаги се държеше учтиво, официално и говореше меко. И все пак Змията знаеше, че зад тази мекушава външност се крие твърд като диамант и остър като лазер ум. Ум, който бе обсебен от мисълта за собствената си сигурност. Даде си сметка за това още при първата им среща. Змията бе записал разговора с обикновен предавател — все пак и той трябваше да мисли за своята сигурност, но когато прослуша записа след това, на него се чуваше само тридесетминутно пращене. Което означаваше, че Салинас има заглушител в офиса си. При това доста добър — със случайно варираща честота и амплитуда.

Но имаше начин да го надхитри…

Змията отпи още една глътка скоч и се настани на близкото кресло.

— Е, добре. Детето е при мен. Баща й е като покорна кукла на конци. Каква е тази услуга, която трябва да извърши?

Салинас погледна към Голд.

— Алън, би ли ни извинил?

Голд се обиди.

— Значи не смяташ, че можеш да ми се довериш за това, така ли?

— Мога да ти се доверя за всичко, Алън. Но не мисля, че искаш да знаеш за какво става въпрос. Ясно ли е?

Голд остана втренчен в него още секунда, после погледна към Змията и сви рамене:

— Е, добре. Щом така искаш — и се отправи към вратата.

— Това не е бреме, което би искал да носиш, Алън — каза Салинас и се усмихна нежно.

— Чудесно. Ще бъда на бара.

Когато вратата се затвори, Салинас каза:

— Разстроен е. Смята, че трябва да знае всичко за бизнеса ми. И може би има право. Но в този случай, не съм много сигурен.

Змията започна да добива лошо предчувствие относно „този случай“.

— Предполагам, че ме попитахте каква услуга очаквам да ми направи доктор Джон Вандайн. — Отпи още една глътка от виното си. Преглътна и усмивката му изчезна. Гласът му стана леден: — Очаквам доктор Джон Вандайн да отстрани стария си приятел Томас Уинстън от Белия дом.

Змията усети как чашата с уиски започва да се изплъзва от пръстите му.

— П… Президента? — Никога не бе заеквал в живота си. — Президентът на САЩ?

Салинас кимна.

Змията започна да се чувства странно, сякаш се носеше. Затвори очи и пое дълбоко въздух. От самото начало знаеше, че става въпрос за нещо важно и залозите са високи. Никой не плаща такива луди пари, за да сплашиш някакъв доктор бюрократ от Ейч Ейч Ес. Бе разсъждавал доста, но не бе успял да измисли причината, поради която Вандайн бе толкова важен.

И наистина залозите бяха високи. Твърде високи.

Отвори очи:

— Заради легализацията на наркотиците е, нали… затова е цялата работа?

Салинас отново кимна.

— Тези страхливци искат да унищожат бизнеса ни. Петдесет милиарда на година ще се изпарят просто така — щракна с пръсти. — Ето така! Нали разбираш защо не можем да позволим това.

— Да, разбира се — отвърна Змията. Петдесет милиарда на година оправдаваха всякаква цена. В какво се бе забъркал? — Но как този Вандайн ще разреши проблема?

Салинас се усмихна:

— Той е личният лекар на президента. Ще го инструктираме да даде доза хлорамфеникол на стария си приятел.

— … хлорам… какво?

Салинас посочи към тефтера на масата отдясно на Змията.

— Запиши го.

Салинас го повтори и Змията го записа фонетично. Накрая го записа както трябва, след като Салинас му го издиктува буква по буква.

— Какво е това? Някаква отрова ли?

— Не. Точно това е най-хубавото. Хлорамфеникол е антибиотик. Стар е и вече почти не се използва.

Змията продължаваше да гледа листа с името пред себе си и каза:

— Не схващам.

— Една от причините хлорамфеникол да не се използва вече е ефектът, който предизвиква в костния мозък при малък процент от пациентите.

— И какъв е той? — попита Змията.

— Като атомната бомба над Хирошима — костният мозък престава да произвежда кръвни клетки. Заболяването се нарича апластична анемия. Не бях и чувал за нея, но какво ли разбирам аз от медицина? Както и да е, през последните няколко месеца се образовах… особено откакто сигурен източник ми съобщи, че Томас Уинстън почти бил умрял от апластична анемия, когато бил на три години. Причината била хлорамфеникол.

— Е, и?

— И ако сега вземе друга доза, ще се случи същото. Костният му мозък ще спре да функционира. Ще се разболее. Може и да умре.

— Може и да умре? Ами ако това не се случи?

Салинас сви рамене:

— Няма нужда да умира. Предпочитам да се случи точно това, но при всички положения ще е твърде болен, за да се включи в срещата на върха в Хага. Ако изобщо оцелее, ще му е нужно много време, за да се възстанови. Няма да има начин да продължи да изпълнява функциите си. Ще се наложи да се оттегли.

— Тогава Робърт Болдуин ще заеме мястото му в Белия дом. Ами ако и той реши да настоява за легализация?

Салинас се усмихна и поклати глава:

— Познаваме вицепрезидента Болдуин. Той е наш човек… — направи красноречив жест, като пъхна ръка в малкия джоб на сакото си.

— Защо просто не убиете Уинстън? — попита Змията. — Би било много по-лесно и ефикасно, отколкото тази работа с „може да умре“. Тогава със сигурност ще знаете, че е отстранен.

— Не, не — отвърна Салинас и за пръв път се наведе напред. Обясни защо „Ла Компания“ е отхвърлила тази идея.

Змията кимаше и слушаше с половин ухо. Вече надушваше проблемите.

— Добре. Значи не може направо да го очистите. Но какво ще стане, когато Вандайн си върне детето и разкаже на целия свят как е бил принуден да даде на Уинстън хлорам… каквото беше там? Резултатът ще е същият. Уинстън ще се превърне в легенда и с вашия бизнес е свършено.

Салинас се усмихна:

— Но той няма да си върне детето. Или поне не за дълго. Скоро след щастливото им събиране ще претърпят ужасен инцидент.

Змията изстина.

— Това не е по моята част.

— Знам, че не е. Аз ще се погрижа за това.

— Добре тогава. Но няма ли този, който лекува Уинстън, да събере две и две и да се досети за причината?

— Не и ако Вандайн не му каже. Хлорамфениколът отдавна ще е напуснал организма му и докторите няма да знаят за някогашното му боледуване от апластична анемия.

— Как така?

— Защото той самият е отстранил този факт от досието си още преди години. Томас Уинстън е искал да има безупречен медицински картон, когато се е представял на американската публика.

— Но откъде знаете, че…

Салинас отново се усмихна:

— Скъпи Мигел, изненадан ли сте, че имам толкова добри източници?

— Не — отвърна Змията. — Никак даже.

Чак сега Змията започна да си дава сметка докъде се простираха влиянието и възможностите на Салинас. Изявлението на президента бе едва миналата вечер. А той и Салинас бяха планирали отвличането още преди два месеца. Салинас е знаел през цялото време и е бил готов да реагира веднага щом Уинстън направи плановете си публично достояние. Знаеше дори какво Уинстън е изтрил от медицинското си досие преди години.

Този човек бе подробно и навременно осведомяван за всичко, което се случваше в правителството. Сякаш беше директно включен.

Салинас отново се облегна назад.

— Сега разбираш ли? Помислили сме за всичко. Планът е перфектен.

Уверенията на Салинас успокоиха Змията колкото думите на някой продавач на коли втора употреба. Усещаше нарастващ студ в себе си.

Алън Голд, който бе в течение на всички интриги в империята на Салинас, бе изпратен вън от стаята. Това показваше, че той пази тази информация само за най-тесен кръг хора. Вероятно само той и шефовете му в Колумбия знаеха коя е истинската мишена. Единствените други хора, които знаеха, бяха Вандайн и Змията.

След като всичко приключеше планираха да елиминират и Вандайн и детето.

И щеше да остане само още един потенциален източник на информация — „Мигел“ Маклаглън. И двамата му наемни сътрудници.

Колко ли време живот да оставят за трима души, които знаят достатъчно, за да унищожат картела Кали?

Секунди в най-добрия случай.

И кой щеше да си иде пръв? Двамата наемници, които не знаят почти нищо, или човекът, планирал подробностите със Салинас?

Змията не можа да допие уискито си. Имаше нужда по-скоро от антифриз, който да спре вледеняването на вените му.

Хвърли бегъл поглед към микрофона, скрит в копчето на ризата му. Надявам се, че работиш днес.

Надяваше се, че първото нещо, което щеше да направи утре сутрин, щеше да бъде да донесе малък подарък на този голям човек.

Но сега трябваше да се концентрира върху следващите си стъпки. Тази работа щеше да е като ходене по въже. Всичко трябваше да мине като по вода. Ако объркаше нещо, застраховката му нямаше да струва пукната пара.

Прочисти гърлото си:

— Добре. Каква ще е следващата ни стъпка?

— Според мен е очевидно. Първото нещо, което ще направиш утре, е да се свържеш с почитаемия доктор и да му обясниш, че ако иска да види скъпата си малка дъщеря отново, ще трябва да даде на приятеля и пациента си голяма доза хлорамфеникол.

— Как ще го направи?

— Ще оставим това на него. Той е баща, отдаден на детето си. Все ще измисли някакъв начин.

— Ами ако… да речем, че откаже. Тогава?

— Ще му кажеш, че ако президентът Уинстън се появи на конференцията в Хага следващата седмица…

— Защо е толкова важна тази конференция?

— Има огромно символично значение. Там той официално ще изложи плана си за легализация на наркотиците пред световната общност като част от американската външна политика. Това не бива да се случва. Затова ще кажеш на доктора, че ако Уинстън пристигне на конференцията, ще убиеш дъщеря му. Но преди това ще й причиниш някои наистина ужасни неща. В доказателства на думите си, ще започнеш да му я връщаш парче по парче. Знам, че си използвал този метод и преди.

Змията кимна:

— Да, доста е убедителен. Никога не ми се е налагало да пращам повече от едно парче.

Вандайн бе толкова загрижен за дъщеря си, че нямаше да се налага да праща някой да го убеждава. Или може би просто някой, който да поддържа мотивацията му.

— Добре. Вече знаеш какво да правиш. Свържи се с мен утре, след като си разговарял с Вандайн.

— Ще дойда лично — отвърна Змията. — Не ми се иска да обсъждам такива неща по телефона. — Смяташе да донесе нещо повече от доклад за разговора си с Вандайн.

— Както искаш — съгласи се Салинас. — Лоса ще те изведе. Лека нощ.

Змията разбра, че това означаваше край на срещата.

По пътя навън взе обратно пистолета си от Лоса и му хрумна, че вероятно едрият телохранител щеше да получи задачата да се погрижи за „Мигел“ и хората му.

Освен ако на Салинас не му се наложеше да промени тази част от плановете си.

Когато излезе на чист въздух, бе зашеметен с пълна сила от важността и грандиозността на това, в което бе замесен. Запрепъва се по алеята и се огледа във всички посоки на Ем Стрийт.

Ще извадя президента… президента на САЩ от играта. Може би дори ще го убия. Ще променя хода на историята. Аз!

Но не само щеше да му се наложи да държи под око това, което ставаше пред него. Трябваше също така добре да пази гърба си. Обичаше да покачва адреналина си, но това бе твърде много дори за него.

Но, по дяволите, обичаше това чувство.

А утре щеше да стане още по-вълнуващо. Утре щеше да постави въпроса на доктора и щеше да го накара да избира между дъщеря си и стария си приятел… между детето си и лидера на свободния свят. Не беше ли страхотно?

Да, ако успееше да мине през всичко това и да остане цял. Защото тази работа можеше да го довърши. Но пък къде другаде можеше да играе с такива големи залози? Това беше голямата игра. И той щеше да се наслади на всеки миг от нея.