Франсис Пол Уилсън
Отвличане (114)

9

— Вижте! — каза Вандайн и посочи с пръст напред. — Следи от гуми. При това изглеждат пресни.

Боб Декър прикри облекчението си. Най-накрая бяха попаднали на следи от разумен живот. Преди около двайсет и пет мили бяха поели по този черен път. Нямаше маркировка и бордюр, но те бяха продължили по добре утъпкания пясък. Но къде отиваха? Не само че не бяха срещнали нито едно човешко същество за тези последни двадесет и пет мили, но не бяха попаднали дори на следи от цивилизация досега. Нямаше дори боклук. Като се изключеха браздите, които следваха, това място едва ли изобщо се бе променило от времето на Колумб. Чувството за изолация бе повече от потискащо. За Боб то бе направо разстройващо.

Бе започнал да подозира, че се бяха загубили безнадеждно, но сега тези следи от гуми предполагаха, че цивилизацията не бе чак толкова далеч.

— Чакайте малко! — каза Вандайн. — Спри.

Боб заобиколи клоните на паднало дърво, които препречваха пътя, удари спирачките и големия роудмастър спря.

— Какво има?

— Падналото дърво — каза Вандайн. — Минаваме го за втори път. Това са нашите следи. Просто сме направили пълен кръг. — Сгромоляса се обратно на седалката. — Безнадеждно е! Сега не сме по-близо до намирането на Кейти, отколкото бяхме тази сутрин и… — Удари с юмрук по вратата.

Боб Декър не отделяше очи от тесния песъчлив път отпред и трябваше да признае, че Вандайн имаше право. Бяха се загубили. Бяха се лутали насам-натам с надеждата, че пътят ще ги върне обратно в Суис Буут. Но единственото, което бяха постигнали, бе абсолютното объркване.

Колко ли още можеше да издържи горкото копеле, преди да експлодира? Най-близкият и дългогодишен приятел на Вандайн го бе предал, когато бе имал най-голяма нужда от него. Боб чудесно разбираше, че Острието не бе имал избор, но бе сигурен, че не така виждаше нещата Вандайн. Освен това дъщеря му още не бе намерена. А и двамата цял ден се бяха друсали в тази кола без никаква полза. На всичко отгоре се бяха и загубили.

Безнадеждно се бяха загубили.

Боб прикри собственото си неудобство и притеснение и направи всичко възможно отговорът му да прозвучи приповдигнато:

— Не е така. Покрихме голям район и говорихме с много хора на име Мулинър…

— Но мина половин следобед, а ние още нямаме и идея къде може да е.

— Поне знаем къде не е. Ние…

— Ти ми каза, че ще я открием днес, Боб. Бъди честен сега. Още ли вярваш в това?

Истината беше, че шансовете им се стопяваха с всеки изминал час. Но това не значеше, че още не бе възможно.

— Все още има доста време до падането на нощта.

Що за отговор изобщо бе това?

— Не съм толкова сигурен — каза Вандайн, като протегна врат и посочи зад Декър. — Виждаш ли онези облаци? Буреносни са. Задава се буря. И по всичко личи, че ще е сериозна.

Боб погледна наляво към трупащите се облаци, които действително заемаха по-голямата част от западното небе. В началото бяха бели и пухкави, но после бяха станали тъмни и заплашителни. Бяха погълнали слънцето.

Да. Една буря в този момент щеше да се превърне в голям проблем.

— Ще се обадя на Кени да видя той как се справя — каза Декър. Двамата агенти се бяха разделили, за да успеят да покрият по-голям район. — Може би той…

Внезапно някакво пращене изпълни колата:

— Чувате ли ме? Тук екип едно.

Боб грабна приемника:

— Чувам ви екип едно. Какво има?

— Долу под нас виждаме превозно средство много подобно на описаното.

Тъй като това беше открита честота и всеки можеше да ги чува, „превозно средство“ беше кодовото име, което бяха избрали за камиона.

— Паркирано ли е, или се движи?

— Неподвижно е. Паркирано е на малка поляна с още четири или пет други превозни средства… в подножието на хълм с много странна на вид къща.

— Страхотно. Къде сте?

— Дълбоко над гората, недалеч от Суис Буут. На тридесет и осем градуса, четиридесет и шест минути северно и седемдесет и четири градуса и тридесет и три минути западно, ако трябва да бъдем точни.

Боб хвърли поглед към Вандайн, който през целия ден бе играл ролята на навигатор.

— Това говори ли ти нещо?

Вандайн поклати глава и посочи към някакво място на картата, което бе означено с празно зелено петно:

— Там няма нищо. Няма дори път.

— Как да стигна дотам, екип едно?

— Виждаме някакъв път, но не е означен на никоя от картите ни. Единственият начин да стигнете дотук, е някой да ви доведе и предполагам това ще сме ние. Дайте ни настоящите си координати и ще ви открием. Можете да ни проследите дотук.

— Ние се загубихме, екип едно.

Вандайн отново гледаше картата.

— Кажи му, че сме някъде южно от път петстотин тридесет и две и западно от петстотин шейсет и три.

— Прието — се чу от приемника. — Намерете открито място и пригответе риза или нещо друго, с което да ни махате. Скоро ще сме над вас.

— Това е! — каза Вандайн, като все още не откъсваше очи от картата. Изглеждаше напълно променен, сякаш някой му бе поставил системи и му преливаше жизнени сили. — Чувствам го!

— Не се обнадеждавай чак толкова. Тук сигурно има доста червени камиони.

Вандайн поклати глава.

— Видяхме само три за целия ден, а и всичките бяха паркирани на улицата. Този е първият забутан толкова навътре в гората. Това е камионът на Попи. Знам го. Ще открием Кейти.

— Ако ми позволиш да те цитирам: От твоите уста в Божиите уши. — Сети се нещо и плесна с ръка по таблото. — Знаеш ли какво можем да използваме сега? Джипиес устройство. По дяволите! Как не се сетих по-рано?

— Какво е това?

— Система за глобално позициониране. Устройство, което може да ни каже точно къде се намираме в момента.

Вандайн сви рамене.

— Щом като можем да следваме хеликоптера, не ни трябва.

Да — помисли си Боб. — Но трябваше да се сетя. А дори не ми мина през ум.

Но Вандайн беше прав. Хеликоптерът щеше да ги заведе дотам. Освен това нямаше човек, който да може да предвиди всичко.