Франсис Пол Уилсън
Отвличане (39)

5

— И така, Мигел, разкажи ми как прие новините нашия добър доктор?

Карлос Салинас седна зад бюрото си и се разположи удобно в огромното кожено кресло. Тази сутрин носеше сив костюм. Под мустаците му се прокрадваше лека, лукава усмивка.

— Не много добре — отвърна Змията. Беше нервен и му се искаше да стане, но остана седнал. В офиса бяха само той и Салинас. Този път нямаше и следа от Голд. — Доста силно го пораздрусахме.

— И не се наложи да му обясняваш какви са били последиците за приятеля му в миналото?

— Не. Той изглежда е в течение за всичко това.

— Много добре. Е, в такъв случай, как стоят нещата в момента? Съгласи ли се той с нашия малък ултиматум?

Змията се чудеше дали да каже на Салинас цялата истина за това как Вандайн му бе затворил телефона, но реши да не го прави. Не искаше да оставя и най-беглото съмнение у Салинас, че може да държи нещата под контрол.

— Ще се съгласи, но все още е твърде изненадан. Реших да му изпратя каквото трябва, за да го убедя. До утре сутрин направо ще ни моли на колене да му позволим да даде на Уинстън хлорамфеникол.

— Отлично! — Салинас плесна с ръце по дебелите си бедра. Усмихваше се широко. — Мигел, толкова се радвам, че поверих тази задача на теб.

Само след минута вече няма да си толкова доволен, помисли си Змията. Прочисти гласа си. Сега беше моментът.

— Като говорим за това — подхвана той, — оказа се доста по-сложно и мащабно… отколкото очаквах.

Салинас присви очи.

— Надявам се, че няма да искаш повече пари. Сключихме сделка…

Змията вдигна ръце с дланите навън.

— Не, не, в никакъв случай. Сделката си е сделка. Искам да кажа, че като се вземат предвид мащабите на операцията, вероятно ще предпочетеш да ме няма, когато всичко приключи.

— Разбирам защо се притесняваш — каза Салинас бавно, като поклати глава и заглади мустаците си. — Но това не е в стила ми.

— Проблемът е, че нямам представа какъв е твоят стил. Познаваме се отскоро.

— Така е, но това не е обикновено отвличане. Това е игра във висшата лига. Най-значимото нещо, което и ти, и аз, ще направим в живота си. Просто не искам да е последното нещо, което ще направя.

— Ти не ме тревожиш. Но Поли Дикастро и Попи Мулинър…

Змията не се изненада, че Салинас знае имената им, но това никак не му хареса. Този човек изглежда знаеше всичко.

— Разбирам, че те ще се превърнат в излишен товар. Просто не искам да бъда изхвърлен заедно с тях.

Салинас стоеше и го гледаше в очите като кобра, наблюдаваща мангуста.

— Имам чувството, че се опитваш да ми кажеш още нещо.

Змията бръкна в джоба си и извади касетата. Наведе се и я остави на бюрото пред Салинас.

— Какво е това?

— Запис на някои наши разговори.

Усмивката на Салинас стана изведнъж враждебна:

— Това е невъзможно.

— Защото имаш заглушител за бръмбари ли? — каза Змията. — Той наистина ми попречи да запиша първия ни разговор. Получи се само пращене. Така че се поразходих и открих филтър, който отстранява смущението — посочи касетата. — Сигурен съм, че като я изслушаш, ще се увериш, че гласа ти се разпознава съвсем ясно. Това важи с особена сила за снощния ни разговор, когато ти обясни в детайли същността на тази операция.

— По дяволите! — Салинас почервеня и удари с юмрук по бюрото си. После изпусна куп ругатни на испански.

Няма да ме убие, мислеше си Змията. Детето е при мен. Вандайн е моя грижа. Има нужда от мен. Няма да ме убие.

Салинас затвори очи и се овладя. После ги отвори и се втренчи в Змията.

— Това е обида за мен. Направихме сделка.

— Да, и аз направих сделка с моите хора, към която най-вероятно няма да съм в състояние да се придържам. Но нещата се променят, нали така?

— Значи възнамеряваш да ме изнудваш?

— Съвсем не. Моят глас също е на записа. Аз съм човекът, който организира отвличането и съобщи на Вандайн какъв е откупът. Последното нещо, което искам на този свят, е някой да чуе тази касета. Това, което искам обаче, е да съм сигурен, че ти ще си заинтересован да съм в добро здраве за дълго време. Направих една дузина копия и…

— Дванадесет касети! По дяволите!

Всъщност бяха само четири — още една в якето му, една бе скрил в къщата, една бе оставил в сейф и една при адвоката му. Целта му беше ако Салинас открие тези, да полудее, че не може да открие останалите.

— Всички са на сигурно място. Но ако нещо ми се случи, ще научат ФБР, Тайните служби и така нататък. Знам, че сте купили доста хора къде ли не, но ако веднъж машината се задвижи, няма връщане. Никой няма да иска да попадне в нея.

Салинас продължаваше да го гледа без да казва нищо. Змията бе сигурен, че той знае, че би било трудно за федералните да го осъдят само на базата на този запис, но най-малкото, което щяха да направят, бе да унищожат бизнеса му с пране на пари и да превърнат живота му в кошмар. Змията реши да посмекчи гнева му. Въпреки че засега бе защитен, със сигурност не искаше човек като Салинас да му е ядосан.

— Хей, виж. Разбирам как се чувстваш. Взел си всички тези скъпи и предвидливи мерки срещу всеки, който се опита да те подслушва или записва, а сега чуваш гласа си на касета. Но този случай може да ти е от полза в бъдеще. Технологиите непрекъснато се променят. Трябва винаги да си в крак с тях, ако не искаш някой да те изиграе.

Салинас остана мълчалив, но изглеждаше видимо успокоен.

— Погледни на нещата от този ъгъл: като знам, че имам доживотна застраховка, ще си върша по-добре работата. Вече съм замесен с детето и с Вандайн. Скоро ще трябва да се крия и от всички федерални агенти. Не ми се иска непрекъснато да гледам през рамо и да се чудя ти какво ми замисляш. Това доста ще ме разсейва.

Салинас все още не отлепяше очи от него. В погледа му несъмнено се четеше ярост.

Змията се наведе напред и се усмихна:

— Кажи ми честно: ако беше на мое място, нямаше ли да постъпиш по същия начин?

Този път Салинас се усмихна леко и после кимна. Змията усети как мускулите му се отпускат. Ама какъв съм убедителен.

— Предполагам, че имаш право — отвърна Салинас с въздишка. — Не мога да те обвиня, че искаш да се защитиш. Прав си и за друго — ще се поуча от грешката си. — След това се намръщи. — Надавам се, че доживотната ти застраховка не покрива и двамата ти помощника.

Змията бе мислил по въпроса. Това беше шансът му да спаси Поли и Попи. Можеше да притисне Салинас още малко, но щеше да е твърде рисковано.

Бе мислил и за последиците, ако те останат живи. Щяха да са богати и да се друсат всеки ден. Единият от тях можеше да чуе за историята на Вандайн и отвличането на дъщеря му. Щеше да разбере, че той е личният лекар на мъртвия или смъртно болен президент… и после нямаше да им е необходимо много, за да съберат две и две.

Можеше ли да се довери на хора като тях за нещо толкова важно? Как ли не. Щяха да се надпреварват кой да го издаде пръв.

Не, предложението на Салинас бе съвсем разумно. Змията погледна Салинас в очите и поклати глава:

— Не. Това е лична политика. Всеки се грижи за себе си.