Франсис Пол Уилсън
Отвличане (108)

3

— Какво е това място?! — възкликна Боб Декър, докато шофираше към Суис Буут.

— Да — добави Кени от седалката до него. — Сякаш сме се върнали назад във времето.

Точно така, тук всичко изглежда старо и изкривено — помисли си Декър. Град Пайн Берънс сякаш се състоеше от една газова помпа, място, където се даваха канута под наем и половин дузина шперплатови кутии върху циментови плочи, които местните хора наричаха домове. Намираха се на провинциален път без бордюр и от време на време подминаваха по някоя самотна къща с рекламни надписи. Гробището се състоеше само от половин дузина надгробни плочи. Видя доста табели на оръжейни, ловни и други подобни клубове. Доби впечатлението, че тук имаше повече пушки на глава от населението, отколкото във всеки друг щат.

Боб хвърли поглед в огледалото за обратно виждане към Вандайн, който седеше отзад във взетия под наем „Буик Роудмастър“. Почти не бе проговорил, откакто го бяха взели за закуска преди около час. Изглеждаше ужасно — блед, с хлътнали очи, зле обръснат и с омачкани дрехи.

— Взех това от администратора на хотела — каза Кени и му показа някаква брошура. — Всичко за Пайн Берънс. Знаеше ли, че е голям колкото Йосемити парк? Милион акра борова гора. И ние се намираме в една от най-рядко населените му части — средно един човек на осем квадратни мили. Тук пише, че има изолирани части, които никога не са били видени от човешко око. Представяш ли си?

— Звучи безнадеждно — най-накрая се обади Вандайн и показа някакви признаци на живот.

— Затова са ни нужни хеликоптерите — каза Боб.

— Мислиш ли, че ще помогнат?

— Те са в състояние да покрият много по-голяма площ от нас. Ще започнат да търсят от Суис Буут и ще продължат навътре. Ще проверяват всичко, което дори бегло им прилича на червен камион, а ние ще правим същото на земята. Ние…

Иззвъня нечий мобилен телефон. Декър провери дали не беше неговият, но се оказа този на Кени.

— Значи го е направил? — попита Кени. Обърна се към Боб и кимна утвърдително.

О, мамка му — помисли си Боб. — О, не.

Кени продължаваше разговора.

— Чакай. Нека отида до някой уличен телефон и… — погледна към гората и поклати глава. — Луд ли съм? Е, добре. Дай ми най-важните детайли и никакви имена. Това е мобилен телефон, не забравяй.

Докато Кени кимаше и цъкаше, Боб мислено се прокле. Не бе повярвал, че е възможно да е Дан Кийн. Ако го бе вярвал, щеше да се постарае повече с грешната информация, която му бе дал — да избере истински мотел и да го наблюдава с надеждата, че на когото и да доносничи Дан, ще направи нещо, за да се издаде.

Най-накрая Кени приключи разговора си.

— Е, добре — каза Боб, като знаеше какво щеше да последва. — Кажи ми сега.

— Наистина е той. Разполагаме с колички, с вградени миникамери и параболични микрофони. Една от тях го е заснела на около сто стъпки от уличен телефон. Било е достатъчно близо. Не знаем на кого се е обадил, но сме сигурни, че му е споменал Тъкъртън и Адамстън мотел.

— О, не. — На Боб му се гадеше. Дан Кийн… какво го бе прихванало? — Трябва да има някакво обяснение.

— Какво е станало? — попита Вандайн.

— Нищо — отговори Кени.

— Можем да му кажем — каза Боб. — Открихме откъде изтича информация.

Вандайн се наведе напред:

— Кучи син! Кой е?

— Това е поверителна информация.

— Имам право да знам! Ако не беше той, досега да съм си върнал Кейти! За малко да я убият по вина на това копеле!

— А вие за малко да убиете президента! — пресече го гневно Боб.

— Те държат дъщеря му.

— А откъде знаете, че не държат съпругата на този човек? Или някой от внуците му?

Вандайн се облегна бавно назад.

— Ако е така, тогава му съчувствам. Няма нищо… абсолютно нищо по-лошо от това животът на някого, когото обичаш, да зависи от това ти да направиш нещо подло и отвратително.

— Нека хората ти проверят това — каза Боб на Кени. — Но дискретно… много дискретно.

Докато Кени се обаждаше, Боб продължаваше да кара из Суис Буут, като тайно се надяваше, че Дан Кийн е бил принуден да участва в това предателство, защото е било заплашено семейството му, а не кариерата.

И все пак перспективата за милиардите, които щяха да бъдат отклонени от неговата агенция към друга институция… Кой знаеше какво можеше да направи това с един човек.