Франсис Пол Уилсън
Отвличане (41)

7

Попи наблюдаваше през маската си как Кейти изпива чашата с мляко.

— Искаш ли още?

Кейти поклати глава. Попи погледна часовника си. Бяха минали три часа от припадъка й. Детето се бе събудило преди около час, но все още не изглеждаше съвсем добре. Вече не бе толкова бледа, но хубавата й тъмна коса бе рошава и сплъстена.

Слава богу, поне не бе получила нов припадък. Попи не би позволила това да се случи, доколкото зависеше от нея.

— Не си ли гладна?

Кейти отново поклати глава и заплака:

— Искам само да си ида вкъщи.

Попи обви ръце около нея и я прегърна.

— Знам, че искаш, захарче. И ще си идеш вкъщи съвсем скоро, обещавам ти.

— Да, но кога?

— Не знам точно, но няма да е дълго.

— И татко винаги казва така.

— Кога ти казва така?

— Когато пътуваме с колата и го питам след колко време ще стигнем, и той винаги казва едно и също: Още малко. Дори ако преди малко сме тръгнали, той пак казва: Скоро ще стигнем.

Попи се разсмя:

— Да, и моя баща казваше нещо такова: Не е далеч оттук. Предполагам, че всички татковци казват така.

Като изключим това, че моят е мъртъв.

Замисли се за баща си, за това как бе разбрала, че е получил удар шест месеца след като е бил погребан. Все още си спомняше ясно гласа на чичо Люк по телефона, когато й каза: Баща ти умря от болно сърце. И двамата знаем кой го разболя, нали?

Да, тя знаеше това без никакво съмнение.

Кейти се отдръпна и я погледна:

— Защо си с маска на Мини Маус?

— Нали ти обясних, че не бива да виждаш лицето ми. Реших, че тази маска ще ти хареса повече от другата. Не е ли така?

— Да.

— А харесваш ли новите си дрехи?

Кейти погледна към карираната си риза и широк работен панталон.

— Ами стават.

Права е, помисли си Попи, стават. Едва, но стават. Бе изпратила Поли на пазар за нови маски, сухи дрехи и бельо. Бе му казала какъв е размерът на Кейти и той почти го бе улучил. Бе направил добър избор относно маските — Мики Маус за него и Мини Маус за нея. Обаче дрехите…

— Е, поне са сухи.

Кейти се изчерви и извърна поглед:

— Съжалявам.

Попи я грабна в прегръдките си отново:

— Не се извинявай! Изобщо недей да се извиняваш! Не беше по твоя вина. Грешката беше наша. Забравихме да ти дадем лекарството. Това няма да се повтори.

Какво ми става? — запита се Попи, когато притисна слабичкото телце към себе си. Тя мразеше децата. Никога не бе искала да има свои, но сега изпитваше желание единствено да прегръща и защитава това дете. Сякаш се бе превърнала в съвсем друг човек.

Спомни си как се бе събудила с махмурлук и бе дочула онова тропане и думкане, което идваше някъде от къщата. Опитала се бе да събуди Поли, но той спеше като заклан. Така че стана и отиде да провери сама…

… и почти се разкъса на парчета, когато завари детето по средата на епилептичен припадък.

Не за първи път ставаше свидетел на подобен пристъп. О, господи, не. Бе виждала това много пъти и се бе молила горещо и искрено никога вече да не стане свидетел на подобно нещо.

— Обещавам ти, Глори. Това няма да се случи повече — прошепна тя в косата й.

— Не се казвам Глори — отвърна Кейти.

Попи се вцепени. Глори ли? Наистина ли я бе нарекла Глори?

— Права си — бързо се поправи тя. — Разбира се, че не се казваш така. Кой знае за какво съм си мислела.

Затова ли се държеше така? Заради Глори? Дали не виждаше в Кейти детето, в което щеше да се е превърнала Глори?

Ако бе оцеляла…

Потисна тръпката, която пробяга по гърба й. Тези мисли бяха зловещи. И все пак…

Телефонът в другата стая иззвъня. Остави Кейти да лежи на леглото и открехна вратата колкото да подаде глава точно когато Поли стигна пръв до телефона и вдигна:

— Да?

Вероятно беше Мак.

— Да, добре е… не, нямаше никакви проблеми. Дадох й лекарството точно както пишеше в упътването…

Попи улови погледа му през маската и го задържа. Той сви рамене сякаш искаше да каже „Какво друго трябваше да направя?“.

По-добре да не бе казвал нищо, Поли. Ако Мак разбере, че за малко не уби малкия му пакет, с теб е свършено.

Все още бе ядосана на Поли. Не проумяваше как мъжете можеха да са толкова тъпи? Хапчетата са били в проклетия му джоб. Всичко, което е трябвало да направи, е било да…

Прекъсна мислите си. Полудяваше от ярост всеки път, щом си спомнеше. Най-добре беше да забрави за това.

И въпреки всичко все още бе много ядосана.

— Какво? — каза Поли. — Я стига бе! Ти ме будалкаш, човече!

Хубава работа. Какво ли друго се бе объркало този път?

Поли вдигна очи към нея за миг, но избегна погледа й.

Обърна се с гръб и сниши глас, но тя забеляза как раменните му мускули се движат и позна, че спори за нещо. Той отново й хвърли смутен поглед и накрая занесе телефона в спалнята.

Очевидно Поли и Мак бяха на различни мнения относно нещо. Зачуди се за какво ли ставаше въпрос. Не че имаше особено значение. Така или иначе, скоро щеше да разбере. Затвори вратата и се върна при Кейти.

Минаха около петнадесет минути преди Поли да почука на вратата.

— Ще дойдеш ли за малко?

Тя внимателно затвори вратата и веднага свали маската. Стана й приятно, когато свежият въздух докосна лицето й. Под пластмасовата маска беше горещо и влажно. Избърса влагата от лицето си с ръкава и погледна към Поли с очакване.

Господи, изглеждаше доста уплашен. Очите му шареха из цялата стая и не смееше да я погледне в очите.

— Какво става? — попита тя.

— Говорих с Мак.

— С кой друг. Какво искаше?

— Казва, че бащата на пакета се опъва.

— Опъва се? Да не искаш да кажеш, че не си я иска обратно?

— Не знам точно. Мак казва, че ще го понастъпи.

Попи погледна към вратата на спалнята. Боже! Някой да открадне дъщеря ти и ти да се пазариш? Що за баща беше този?

— Кучи син.

— Да. Така че… — Поли бе забил поглед в земята и упорито отказваше да я погледне. — Така че Мак иска да изпратим на човека нещо, което да го убеди.

Попи замръзна и остана втренчена в Поли, който все още не смееше да вдигне очи. Веднъж я бяха ударили в стомаха и сега се чувстваше така, сякаш пак й се бе случило. Помисли си, че всеки момент ще повърне.

Но се овладя. Успя да удържи яростта си и порива си да се нахвърли върху Поли и да закрещи като луда. Държеше всичко под контрол.

Бавно се превръщаше в лед.

После се превърна в стомана.

Нямаше да допусне някой да нарани това малко момиче.

— А, не — отвърна тя меко. Гласът й бе тих и равен. — Няма начин.

Поли отметна глава, сякаш го бе зашлевила. Погледна я, сякаш бе непозната. Очевидно бе очаквал съвсем различна реакция от нея.

— Ей, Попи, налага се да го направим.

— Наистина ли? Кой го казва?

— Мак. Нали ти казах…

— Значи ако Мак ти каже да скочиш през прозореца, ще го направиш, така ли?

— Да не мислиш, че искам да го правя? Да не мислиш, че ми харесва да наранявам това малко дете? Боже господи, разбира се, че не. Но Мак има последната дума.

— Не ми пука кой има последната дума. Никой няма да докосне това дете.

Тя се опита да си тръгне, но той я сграбчи за ръката.

— Слушай. Мак иска да изпратим на баща й един от пръстите й. Успях да го убедя поне да е палец на крака. Един палец от крака й, Попи! Един скапан малък палец! Изобщо няма да й липсва!

Попи освободи ръката си.

— Не ти позволявам да й отнемеш дори палец, Поли! Косъм да не пада от главата й! Ясно ли е?

— Просто трябва да го направим, Попи!

Тя отиде до вратата на стаята за гости, обърна се и го погледна.

— Само през трупа ми!

Видя, че Поли не взима на сериозно думите й. Как щеше да го убеди? Как щеше да го спре?

Той направи крачка към нея.

— Със или без твоето съгласие това трябва да бъде свършено.

— Първо ще трябва да минеш през мен. Ще ти се наложи да ме пребиеш до смърт, преди да се добереш до нея. Знам, че можеш да го направиш. Но наистина ли ще го направиш? Надявам се, че не. Не мисля, че си такъв. Но ако си, тогава по-добре ме убий. Само това мога да ти кажа, Поли — по-добре ме убий. Защото ако не го направиш и нараниш това малко момиче, аз ще те убия. Някоя нощ, докато спиш, ще пронижа сърцето ти с нож. Обещавам ти — нараниш ли това малко момиче, някоя сутрин няма да се събудиш, защото ще си мъртъв.

Той спря и се взря в нея. Ръцете му се отваряха и затваряха.

— Господи! Ти наистина говориш сериозно!

Тя кимна. Да, беше сериозна. Това изуми самата нея. Едва познаваше малката Кейти, но бе готова да даде живота си за нея. Какво ставаше с нея, по дяволите?

— Но забравяш за Мак, нали? — каза той. — Ако не направим каквото иска, и двамата няма да се събудим, защото ще бъдем мъртви. И тогава той ще може да вземе от нея която си част иска.

Това я разтърси. Поли беше прав. Мак си искаше своето. Плащаше и очакваше нарежданията му да се изпълняват. Кой знае какво щеше да направи, ако откажеха да пратят палеца?

Поли прокара ръце през косата си.

— Направо страхотно, няма що! Ако направя каквото иска Мак, ти ще ме убиеш. Ако направя каквото искаш ти, Мак ще ме убие. Как се забърках в това, по дяволите?

Попи го съжали. Наистина го поставяше в много трудна ситуация. Не искаше нито той, нито Кейти да пострадат.

— Трябва да има изход от това положение — каза тя.

— О, да — иронизира я той. — Какъв например? Мак иска да изпратим парче от нея на баща й. Няма да приеме друго решение.

Попи така и не разбра откъде й хрумна тази идея. Просто го изтърси:

— Добре тогава. Изпрати един от моите палци.

Поли остана с отворена уста:

— Полудя ли? Това е не само лудост, а и голяма глупост. Да не мислиш, че баща й няма да разпознае, че не е нейният палец? Какво ти става, Попи? Каква е тази работа с теб и това дете? Мислех, че мразиш децата.

— Да… така е — промълви тя. — Но не и това.

Попи се облегна на вратата. Изведнъж се почувства много нещастна. Ледът се стопи и стоманата се пропука. Цялата се тресеше отвътре.

— Може ли да сключим временно примирие? — попита тя.

— Разбира се. — Поли бе сложил ръце на бедрата си и обикаляше в кръг. — Но това няма да ни помогне особено, когато Мак се обади да ми каже адреса, на който трябва да изпратя палеца. Какво ще му кажа тогава?

— Ще измислим нещо.

Той спря и я погледна. Изглеждаше наистина разтревожен.

— Не бъди толкова сигурна в това.

— Имам нужда да ме прегърнеш — каза тя и направи малка крачка към него.

Той продължи да се взира в нея, после поклати глава и разтвори ръце. Не бе особено доволен, дори никак, и тя усети това, но наистина се нуждаеше от прегръдка. Тя се втурна към него и се вкопчи в тялото му.

— Нека не се караме, Поли. И двамата сме загазили, но заедно сме по-силни и хитри от Мак.

— Не съм толкова сигурен. Сигурен съм обаче в едно — не сме по-долни от него. И това ще ни докара големи неприятности.

— Все нещо ще измислим.

— Най-добре да го направим. — Той целуна върха на главата й. — Ти направо ще ме вкараш в лудницата, знаеш ли? Ще ме убият заради теб.

Попи се вкопчи в него още по-силно. Господи, дано не стане така.