Франсис Пол Уилсън
Отвличане (73)

21

Джон пое по Деветдесет и пета улица и спря на паркинга пред Мериленд Хаус. Намери място под една лампа и погледна към масивната тухлена сграда в колониален стил, която се издигаше на петдесет ярда от мястото, където бе застанал. Дъждовните капки проблясваха на светлината откъм прозорците. С широките си тухлени комини и прозорци в старинен стил, Мериленд Хаус приличаше на имение, което е дочакало трудни времена и сега приема туристи, за да се издържа. Единствено ярките неонови надписи разваляха това впечатление.

Погледна часовника си. Беше осем и тридесет и пет. Беше подранил, ако това изобщо имаше значение в тази ситуация.

Седна в колата и потрепери. Но не заради дъжда, защото вътре бе топло и сухо. Студът идваше отвътре.

Нещо тотално се бе объркало в къщата във Фолс Чърч, където бяха държали Кейти. И то до такава степен, че един човек бе прободен до смърт.

Ами ако и тази вечер нещо се объркаше и Кейти пострадаше?

Джон бе идентифицирал дрехите й в полицията. Щеше да се е поболял от тревога, че някой може да я бе малтретирал сексуално, ако не бе чул гласа й по телефона само преди час. Бе звучала толкова нормално, почти щастлива. Това го радваше, но изобщо не го разбираше. Тя бе станала жертва на отвличане, палеца й бе ампутиран. Логично бе да звучи загубена, шокирана, нещастна, а не закачлива и жизнена, каквато си бе по принцип. Както сама бе казала: „Добре“. Сякаш бе отишла на екскурзия с любимата си леля, а не с похитителката си.

Боже, коя ли беше тази жена, която се бе обадила?

Бе усетил нещо в гласа й… искрена загриженост за Кейти. Молеше се да бе прав.

Надяваше се също така, че бе постъпил правилно, като не бе казал на Декър за това обаждане.

— Предполагам, че скоро ще разбера — каза той на глас и излезе на мокрия въздух, за да потърси телефоните.