Франсис Пол Уилсън
Отвличане (5)

5

— Няма нужда да стоиш тук, Мак — каза Поли, докато бръснарят завързваше пластмасовата покривка около врата му. — Искам да кажа, че мога и сам да се подстрижа.

Змията се вцепени, когато Поли го нарече Мак. Трябваше да се сети, че е рисковано да използва имена, когато в стаята присъстват и трети лица. Опита се да се успокои. Все пак Мак беше толкова популярно име. Можеше да значи какво ли не. Вероятно приятелите на Роналд Макдоналд са го наричали така. Не че му харесваше особено, но вършеше работа, стига Поли да не го наричаше Змията. Но откъде ли можеше да знае за това? Само семействата и приятелите на отвлечените бяха чували някога името Змията. За Поли той бе просто Мак. Не Майк, не Маклаглън… чисто и просто Мак.

Змията наклони стола си назад и го подпря на стената на покритата кабинка. После се загледа в Поли Дикастро — едър здравеняк, среден на ръст, на около тридесет, с дълга червена коса и брада, сини очи и светла кожа. Не бе виждал друг италианец толкова да не прилича на такъв. Змията му бе запазил час при един от изисканите фризьори на Кънектикът авеню, защото искаше работата да бъде свършена наистина качествено. Кой знае как щеше да я свърши Поли, ако я бе оставил на него.

Змията го бе наемал да свърши това-онова през годините. Въпреки постоянното си хленчене, Поли бе мъж на място. Биваше го да изпълнява инструкции, а това беше от най-голяма важност. Дори когато играта бе позагрубявала, както с последния пакет, Поли бе запазвал самообладание. Гаджето му Попи се бе поуплашила, но нещата се оправиха. Поли и Попи просто наглеждаха пакетите, докато дойдеше купувачът с откупа. Този път обаче Поли щеше да извърши и самото отвличане.

А сега за брадата му. Преди два месеца Змията му бе казал да спре да си боядисва косата и да остави брадата си да израсте. Беше придобил доста рунтав вид, но човекът с ножиците щеше да го направи да изглежда наистина чист и спретнат.

И довечера, когато пакетът щеше да е скрит на сигурно място, Поли щеше да се обръсне. Никой, който търси човек с брада, не би го удостоил с повече от един поглед.

Следващата стъпка след подстригването щеше да е да му намерят прилични дрехи. Поли и неговото момиче си падаха доста по черното. Само като погледнеше Поли сега и какво виждаше — черна тениска, черни кожени панталони, черни ръкавици без пръсти, черни ботуши, дълго черно палто. Поли дори боядисваше косата си в мастиленочерно през повечето време. А колкото до Попи… тя имаше рязко отсечен бретон и дълга до раменете розово-червена коса, която изглеждаше като отрязана с лазер. Обичаше да се облича в прилепнали дрехи — къси черни рокли с дантели, приличащи на паяжини, вместо ръкави, и подобни чорапогащници. Ползваше дори черно червило и лак за нокти. Приличаше на ловец на вампири. Имаше няколко татуировки по високите части на ръцете, на които Змията никога не бе обръщал голямо внимание, както и много обици. Боже, трябва да бяха поне десет само на лявото й ухо последния път, когато я видя. И сякаш това не бе достатъчно — имаше дупка на ноздрата, а също и на веждата. Кой знае още на колко места имаше пръстени. У двамата не бяха черни единствено кожите им и косата на Попи, цветът на която вероятно бе черен, когато не се боядисваше в този странен цвят.

На Змията това не му харесваше. Не искаше да го пипнат заради странния вид на Поли. Той сякаш се развяваше като светещ неонов надпис: „Вижте ме!“. По дяволите.

— Аз ще оправя сметката, Поли. Само си наглеждам инвестицията.

— Да, но се чувствам като малко дете. Искам да кажа, какво ще е следващото? Може би ще ми повдигнеш стола?

Змията си позволи да се усмихне. Поли никога не бе напълно щастлив, освен ако нямаше за какво да се оплаква.

— Просто искам да съм сигурен, че мистър… Как беше името ви? — Змията се обърна към бръснаря. — Опа, извинете: фризьор.

— Рейналдо — отговори фризьорът. Имаше крехко телосложение, тънки мустаци и тъмна коса, грижливо сресана назад.

— Да, Рейналдо. Просто искам да съм сигурен, че ще го направите както трябва. А това означава той да се откаже от конската опашка.

— О, боже! — реагира бурно Поли. — Налага ли се наистина да правим това? Искам да кажа, не отиваме ли твърде далеч?

Змията не обърна внимание на въпроса му. Конската опашка не се подлагаше на обсъждане. Той отвърна:

— Освен всичко искам да съм сигурен, че и брадата ще изглежда добре. Точната дума е спретнат. Нали чу, Рейналдо? Спретнат!

Сигурно смята, че между мен и Поли има нещо — помисли си Змията.

— Не ми пука за брадата — каза Поли и продължи да се оплаква. — Имам предвид, че я оставих да порасне само заради идеята. Ама опашката, човече. Много шофьори имат конски опашки. Мога да…

Внезапно Змията бе завладян от силен гняв. Проклет глупак! Каза „шофьори“!

Скочи рязко от мястото си и изтръгна ножицата от ръцете на Рейналдо. После сграбчи опашката, дръпна я и я опъна. После я отряза на два инча от главата.

— Говориш твърде много, Поли — процеди той през зъби, подаде ножицата обратно на Рейналдо и хвърли отрязаната опашка под стола. — Точка по въпроса.

Поли го изгледа свирепо, но замълча. Беше наясно кой издава заповедите.

Усети как гнева му се изпарява също толкова бързо, както и се бе разгорял. Както винаги. В един момент беше готов да убива, а точно в следващия се чувстваше така, сякаш нищо не се е случило.

Не обичаше избухванията, но понякога те можеха да послужат и за доста полезни неща. Като сега например. Не се налагаше да продължава да слуша оплакванията на Поли заради предстоящата смяна на дрехите. Щеше да е съвсем готов точно навреме за отвличането тази сутрин. Щеше да изглежда като истински шофьор.

Погледна към часовника си. Времето летеше.

— Добре — каза той на Рейналдо. — Да продължаваме. Направи го да изглежда спретнат и да внушава респект. И го направи бързо. Гоним график.