Франсис Пол Уилсън
Отвличане (17)

17

На Джон му отне известно време да излезе от зоната на Белия дом. Когато най-накрая успя да се добере до Ейч Ейч Ес, му се наложи да си пробива път през безкрайна върволица от приятели, колеги и бюрократи, които едва си спомняше. Всички те циркулираха из фоайето, асансьора и залите. Всеки от тях имаше собствено становище по въпроса за президентското изявление от миналата нощ.

Най-накрая успя да се приюти на спокойствие в офиса си. Секретарката му Филис му подаде чаша кафе:

— Откъде желаете да започна?

Беше на около петдесет, слаба и с много тъмна кожа. Късата й и естествено къдрава коса обграждаше тясното й лице. Все още пушеше, въпреки редовните проповеди на Джон. Дори в най-студените дни от годината тя излизаше на двора, за да изпуши една в почивката си. Почти не се усмихваше и изглеждаше така, сякаш непрекъснато е захапала лимон. Тази сутрин създаваше впечатлението, че последния лимон е бил доста кисел.

— Какво ще кажеш да започнем с нещо, което няма нищо общо с легализацията? Като например ОПС?

Една от главните му грижи тук, в Ейч Ейч Ес, беше програма, наречена Операция Обща Практика. Целта й беше да стимулира медицинските училища, да й отделят повече внимание в учебния си план, и да окуражава младите студенти да постъпват на работа като семейни лекари и да участват в общомедицински подготвителни програми. До момента програмата се радваше на добър прием.

— Ами… — започна тя бавно, като преглеждаше набързо бележките с оставени съобщения. — Няколко училища, които отдавна настояват да се срещнете със студентите им, са се обадили с искане за уговаряне на твърда дата.

— Ето че все пак има и добри новини.

— Но биха желали да знаят дали ще засегнете темата за легализацията.

Той потърка челюстта си. Независимо дали му харесваше, или не, той също бе попаднал в светлината на прожекторите.

— Е, добре. Степенувай ги по важност и назначи дати.

— А относно легализацията?

— Доколкото ти е възможно избягвай всякаква конкретизация. Говори само най-общо. Просто определи датите.

Щеше да се наложи да избегне тази тема. Не беше специалист по въпросите на наркотиците и законите, отнасящи се до тях. Освен това не му беше работа да говори по този въпрос. Това, за което искаше да говори всъщност, беше крещящата нужда от общопрактикуващи лекари и затова смяташе да пропагандира студентите в тези медицински училища.

Джон се стовари на стола пред бюрото си и завари монитора си вече включен и работещ. Добрата стара Филис беше самата ефективност. В долния десен ъгъл на екрана мигаше сигнал, че е получил поща.

Това беше единственото нещо, което Филис не можеше да провери вместо него. Написа паролата и влезе в адреса си. Чакаха го тринадесет писма.

Да видим дали ще мога да позная за какво са всички те.

Бързо прегледа опашката. Нямаше никакви изненади. Всички имаха едно и също нещо наум…

Освен последното. То не беше изпратено по вътрешната мрежа. Идваше от Интернет…

№4321334 10:31

От: DAEMON@ANON. NONET UK

До: J. VANDUYNE01 Джон Вандайн

Относно: Кейти

Изпратено от: [email protected]

Получено от: [email protected]

(1.37.109.11115.6) АА080380591; 16:13:11 ч. по Гринуич

Адрес за обратна връзка: [email protected]

Получател: anon.net.uk (5.6711.35)

АА 26085; 10:31:16 +0200

Съобщение №<[email protected]>

До: [email protected]

Относно: Кейти

Кейти е при нас. Грижим се добре за нея. Не искаме пари. Искаме просто да ни направите една услуга. Ако го направите, ще ви върнем Кейти жива и здрава.

!!! НО!!!

Няма да сте в състояние да извършите тази услуга ако някой разбере, че действате по принуда. Затова никой не трябва да знае, че Кейти е изчезнала.

!!! НИКОЙ!!!

Ясно ли е??? Искрено се надяваме, че да. Ако уведомите местните или федералните власти за проблема си, повече няма да се нуждаем от вас. Нито пък от дъщеря ви. Ще се освободим от нея както бихме го направили с всеки друг безполезен предмет.

ЯСНО ЛИ СЕ ИЗРАЗИХМЕ?

В никакъв случай не подлагайте на съмнение нашата решителност или смелост. Животът на дъщеря ви зависи от това. Не правете нищо глупаво.

Ще разберем.

Скоро отново ще се свържем с вас.

Змията

=КРАЙ=

Джон седеше втренчен в екрана. Ако това беше нечия глупава шега, то тя изобщо не бе смешна… Кой, по дяволите, би…

Погледна адреса за обратна връзка и забеляза наставката „4UK“. Значи идваше от Англия. Познаваше ли някого в Англия с откачено чувство за хумор?

И тогава разбра, че писмото е дошло през един от онези анонимни препращащи сървъри, за които бе чел. По този начин се губеше информацията за истинския адрес, от който се изпращат писмата, така че на практика подателя им остава анонимен.

През артериите му премина ледена тръпка. Грабна телефона и набра номера на училището. Когато рецепционистката се обади, той й каза, че иска да говори с дъщеря си.

— О, ами взеха я преди малко — отговори му тя.

Светът се залюля около него. Наложи му се да се хване за бюрото, за да не се стовари на пода. Опита се да каже нещо, но не се сети за звук, който дори бегло да наподобява ужаса, който го бе обзел. Всички гласни и съгласни, които знаеше, го бяха напуснали.

— Доктор Вандайн? — чу гласът на рецепционистката. — Всичко наред ли е? — Тъй като той отново не отговори, тя продължи: — Ще ви свържа със сестра Луси.

Той трепереше и се бореше за глътка въздух. Имаше чувството, че сърцето му е увеличило няколко пъти размерите си и заплашва да експлодира в гърдите му.

Една-единствена мисъл прорязваше съзнанието му и циркулираше във всяка клетка в мозъка му.

Не и моята Кейти! Моля те, Господи! Не моята Кейти!

Замъгленият му поглед се спря на монитора и се закова върху реда от писмото, който гласеше:

Няма да сте в състояние да извършите тази услуга ако някой разбере, че действате по принуда. Затова никой не трябва да знае, че Кейти е изчезнала.

!!! НИКОЙ!!!

Сестра Луси беше на телефона. В гласа й се усещаше тревога.

— Доктор Вандайн? Нещо случило ли се е? Кейти още ли не се е прибрала вкъщи? Вече мина повече от половин час откакто вашия шофьор я взе.

Джон бързо преглътна, като се опитваше да намери някаква влага. Трябваше много да внимава, но и трябваше да каже нещо.

— Моят шофьор…

— Да. Този Андерсън от Рилайънс Лимо. Нали ви се обадих да ви попитам за всеки случай, преди да тръгнат. С вас говорих, нали? Моля ви, не ми казвайте, че не сте били вие…

Искаше му се да й изкрещи:_ Как си могла да я пуснеш?_

— Не, не — каза той бързо. — Всичко е наред. Просто леко се притесних и затова.

— Слава богу! За момент си помислих, че… но тя трябваше вече да се е прибрала, нали? Ако желаете, ще се обадя в полицията и ще…

О, боже, не прави това!

Насили се да се разсмее, но смехът му прозвуча някак зловещо.

— О, ето я… идва си… точно влиза през вратата. Сигурно трафика ги е забавил. Благодаря ви, сестро. Извинете за безпокойството.

— Не се притеснявайте. Радвам се, че всичко е наред. И лек път до Атланта.

— Да… благодаря ви.

Джон непохватно остави слушалката на мястото й и се облегна на бюрото.

Атланта… Атланта?

Втренчи се в монитора. Все още не можеше да повярва, въпреки писмото и разговора със сестра Луси. Цялата тази работа изглеждаше толкова нереална. Сигурно сънуваше. Така трябваше да е. Скоро щеше да се събуди и…

Телефонът иззвъня и той подскочи. Сграбчи го.

— Какво?

— Секретар Греймън е на двадесет и втора. Иска да…

— Кажи му, че ще му се обадя по-късно.

— Да, но…

— Ще му се обадя по-късно, Филис — искаше му се да й се разкрещи. Как можеше да го безпокои точно сега? — И поеми всички останали обаждания до мен. Не мога да говоря с никого в този момент.

— Добре ли сте?

— Никакви обаждания!

— Да, сър.

Джон се надигна с мъка от стола и започна бавно да се разхожда около бюрото, като залиташе. Чувстваше се странно, сякаш се носеше. Струваше му се, че офиса се е свил. Стените на стаята го притискаха отвсякъде и го задушаваха.

Кейти. О, господи, Кейти. Къде ли беше тя? Какво ли щяха да й сторят? Какво изобщо искаха от нея?

Какво изобщо искаха от него?

Върна се обратно пред екрана и отново прочете съобщението.

… Не искаме пари. Искаме просто да ни направите една услуга. Ако го направите, ще ви върнем Кейти жива и здрава.

Услуга. Каква можеше да бъде? Какво можеше да означава това? Не притежаваше никакви специални умения. Какво можеха да искат от него?

Не бе в състояние да разсъждава върху това сега. Мислите му се връщаха при Кейти, която бе самичка, заобиколена от непознати, ужасена…

Господи, ако я загубеше…

Спря се до прозореца и погледна към смраченото небе.

Не беше ли вече преживяла достатъчно?

Имаше нужда от помощ. Трябваше да се обади на ФБР. Главният им щаб се намираше съвсем наблизо, на Пенсилвания авеню. По дяволите, щеше да се обади на Том, Том щеше да се обади на директора и цялата проклета агенция щеше да претърсва страната за тази отрепка — Змията.

Но ето че друг пасаж от съобщението прогори зениците му:

Ако уведомите местните или федералните власти за проблема си, повече няма да се нуждаем от вас. Нито пък от дъщеря ви. Ще се освободим от нея както бихме го направили с всеки друг безполезен предмет.

Не, нямаше да е в състояние да се справи с това сам. Какво разбираше той от преговори с похитители? Може би с помощта на Том щеше да успее да запази сътрудничеството на ФБР в пълна тайна.

Не правете нищо глупаво.

Ще разберем.

Това беше най-смущаващата част. Ще разберем. Змията явно беше доста запознат с графика на Кейти. Както и с неговия. Знаеше адреса на електронната му поща. А и какво бе казала сестра Луси? Нали ви се обадих да ви попитам за него преди да тръгнат… Това означаваше, че този човек е бил в състояние да пренасочи разговора от Светото семейство към себе си. Дали подслушваше телефона му? Всичко ли знаеше? Ами…

Внезапно една мисъл прониза мозъка му. Тегретолът! Тя имаше нужда от него два пъти на ден. Ако не го вземеше…

— О, господи! — каза той на глас и се строполи обратно на стола си.

Започна да пише отговор на писмото. Искаше му се да излее всички обиди, които знаеше върху този боклук, но се сдържа. Ако ядосаше Змията, кой щеше да пострада от гнева му?

Успокой се, каза си, овладей се. Помисли. Не позволявай на копелето да разбере, че те е хванало на тясно. Отговори на гадния кучи син.

Змия,

Получих и разбрах съобщението ти. Не съм казал на никого. Ще следвам дословно всички твои инструкции. Ти си господар на положението. Моля те, не наранявай Кейти. И ме изслушай.

ИМА ЕДНО НЕЩО, КОЕТО ТРЯБВА ДА ЗНАЕШ!

Кейти получава припадъци. Това е форма на епилепсия. Има нужда от лекарство по два пъти всеки ден. Ако не го получи, ще започне да конвулсира. Ще получава припадъци един след друг, докато накрая…

Пръстите му замръзнаха върху клавишите, неспособни да напишат следващите думи. Едва събра сили да довърши.

… мозъкът й умре.

Трябва да повярвате, че ви казвам истината. Не си играя с вас. Имате дъщеря ми. Тя е най-важното нещо в живота ми. Нямам представа с какво мога да ви бъда полезен, но ще направя точно каквото ми кажете, ще направя всичко, което искате, само й давайте лекарството. Мога да ви изпратя от него, да ви го оставя някъде или пък се обадете на която аптека искате и се снабдете. Трябва да ми повярвате, това НЕ Е НОМЕР!!! ТОВА Е МНОГО СЕРИОЗЕН МЕДИЦИНСКИ ПРОБЛЕМ!!!

Джон се облегна назад и затърси в обърканата си от паниката памет някакъв спомен относно това как се процедира с похитители. Успя да си спомни, че някъде бе чел, че много от тях лишават жертвите си от самоличност. Гледат на тях като на неодушевени предмети. Затова реши да се опита да добави нещо, което щеше да накара този луд да погледне на Кейти като на човек.

Кейти преживя доста за своите шест кратки години. Знам, че звучи трудно за вярване. Как е възможно дъщерята на един лекар да има такива проблеми? Повярвайте ми, съдбата не беше никак благосклонна към Кейти. Нейната епилепсия е само част от историята. Умолявам ви, не го правете още по-трудно за нея. Моля ви, не я наранявайте. Моля ви. Ще направя всичко, което поискате, само не я наранявайте.

Чу някакъв шум… приличаше на стон, на плач… и тогава осъзна, че това е неговият собствен глас. Той плачеше.

Избърса бързо очите си, добави името си накрая и натисна бутона, който щеше да изпрати съобщението. То щеше да бъде изпратено по Интернет до сървъра и после препратено до Змията… който и да беше той.

Колко време щеше да отнеме това? Десет минути? Може би час? Или пък два? Нямаше представа. Не бе добре запознат с Интернет. Глобалната мрежа беше толкова необятна, така анархична.

Но в едно беше сигурен — не можеше повече да остане тук. Щеше да полудее, ако трябваше да стои и чака иконката му за получена електронна поща да замига. Той…

Това го подсети да запази всичко в тайна. Ами ако Филис знаеше паролата му и решеше да му помогне с пощата? Щеше да разбере за Кейти. Върна се до бюрото, за да промени паролата си от Кейти на… какво?

Не бе в състояние да разсъждава. Хвърли поглед върху съобщението, което все още стоеше изписано на екрана. В съзнанието му се въртеше една-единствена дума, която му бе почти невъзможно да забрави.

Написа Змия.

Грабна сакото и изхвърча от стаята, като извърна глава, когато мина покрай Филис.

— Доктор Вандайн? — попита тя. — Тръгвате ли си?

— Да — отговори той без да се обръща.

— Нещо не е наред ли?

— Пейджърът ми ще бъде включен.

Бързо прекоси залата, без да поглежда никого. Пред асансьора чакаха доста хора, затова той избра да слезе по стълбището.

Минути по-късно караше през центъра на града. Щеше да се прибере вкъщи… но не веднага. Трябваше да измисли достоверна история, която да свърши работа за пред майка му. Не само заради това, което гласеше съобщението:

… никой не трябва да знае, че Кейти липсва.

!!! НИКОЙ!!!

Другата причина беше, че нямаше представа как ще реагира тя. Представяше си я как се хваща за гърдите и се свлича на пода в несвяст.

Но Джон все пак имаше нужда да каже на някого. Щеше да е само един човек, някого, с когото да може да поговори, да сподели бремето си.

Никога през живота си не се бе чувствал толкова самотен. Дори в най-тежките си моменти, когато Кейти бе приета в болница преди три години и не бе ясно дали ще оживее.

Но защо Кейти? Заради мен ли? Какво мога да имам аз, което би свършило работа на някого? Каква беше тази „услуга“, която би накарала някого да държи дъщеря ми в плен?

Чу надуване на клаксони зад гърба си и вдигна глава. Светофарът показваше зелено. Натисна силно педала на газта, но след неколкостотин ярда разбра, че не е в състояние да продължи.

Отби встрани, облегна се на волана и започна да ридае неудържимо.

Ами ако Кейти вече беше мъртва?