Франсис Пол Уилсън
Отвличане (15)

15

Преди да напусне Белия дом, Джон Вандайн се отби в пресофиса и завари Тери Лондерган на бюрото й. То беше затрупано с изподраскани жълти листове. Крепеше слушалката на телефона между рамото и ухото си, и припряно си водеше записки върху нов жълт лист.

Вдигна поглед и му се усмихна. Посочи към телефона и направи отегчена гримаса с тъмните си очи.

— Да, ще го направи — каза на слушалката. — Да, той със сигурност ще…

Джон я наблюдаваше докато вършеше задълженията си на заместник прессекретар. Даваше импровизирани отговори на някакъв вестник или редактор на списание. Обичаше начина, по който късо подстриганата й, гарвановочерна коса падаше около лицето й, когато наклонеше глава на една страна. А също и как тя тръсваше глава, за да я отстрани от очите си. Плътните й устни смекчаваха донякъде острия нос и широката й челюст. О, тази усмивка. Тя бе привлякла Джон така силно миналата година, когато я видя да говори със Стефани Харис. Той бе стоял там като глупак, докато Стефани не се бе сетила да ги запознае.

Няколко минути разговор с Тери и той вече бе завладян от нея. След това я бе срещал случайно при редовните си визити в Белия дом, но едва преди няколко месеца се бе осмелил да я покани на среща. Така бе започнала връзката им.

Тери беше в средата на тридесетте — около десет години по-млада от Джон — но поведението и самоувереността й прилягаха на по-възрастен. Тя и Кейти вече се бяха запознали и дори бяха прекарали няколко вечери заедно на неутрална територия в някои ресторанти. Изглежда се разбираха добре. Кейти все питаше кога пак ще види Тери. Джон бе почти готов да признае, че невъзможното се бе случило, че бе открил някой друг, че имаше живот и дори любов след Марни.

— … разбира се — обясняваше тя. — Той ще отговори на всички тези въпроси на пресконференцията. Точно така. Да. Приятен ден. Дочуване.

Затвори телефона и зарови глава между ръцете си. Заговори на нос изпод купчината листа:

— Никакви обаждания повече! Моля ви, без повече обаждания!

Джон остави черната си чанта на бюрото й, застана зад нея и започна да масажира схванатите й рамене, като размачкваше с палец всеки мускул.

Тя изстена и този звук го възбуди.

— О, страхотно е. Ти наистина знаеш от какво има нужда една жена.

— Тежка сутрин ли имаше?

— Най-тежката от всички. Десет пъти по-тежка от най-тежката досега. Аз… там… да, точно там. Бях съгласна на сто процента с всичко, което той каза снощи.

— Беше?

Това го изненада. Знаеше, че тя не употребява наркотици. А и заради строгото й ирландско католическо възпитание бе решил, че ще е против легализацията им. Но пък от друга страна се бе оказала забележително освободена, що се отнася до секса. Така че защо да не беше и по отношение на наркотиците?

— Да, бях. Но сега вече не съм съвсем сигурна.

— На какво се дължи тази промяна?

— На обажданията! Тези от Европа вече бяха поети, когато дойдох в шест тази сутрин. Оттогава звънят като луди. От всеки вестник, местна радиостанция, фен клуб, токшоу, всички в западния свят искат още информация. — Вдигна глава. — О, боже, на западното крайбрежие всеки момент ще се събудят. Ще полудея!

Той се разсмя.

— Сега вече имаш добра причина да изневериш на принципите си.

— Аз мога да си имам принципи — каза тя, като се обърна и му се усмихна. — Но в този град бързо се научаваш да бъдеш и практичен.

— С други думи, ако това ще означава много допълнителна работа, по-добре да не ги легализират.

— Точно така, докторе — отговори тя, като все още се усмихваше. Дръпна го за вратовръзката и придърпа лицето му към своето. — Ела тук — измърка тя. — Целуни ме.

И той я целуна. По устните. Обожаваше усещането за нейните устни върху своите. Започна да мисли за…

Електронният звън на телефона прекъсна мислите му. Тя вдигна, без да прекъсва целувката и допря слушалката до ухото си. Джон дочу неразбираема отсечена реч.

Тери се отдръпна от него.

— Продължавай — каза тя в слушалката. — О, страхотно! Да, свържете ме с него.

Обърна се пак към Джон.

— Ще трябва да поема това.

— Добре — отговори той. — Остава ли уговорката за довечера?

Лицето й помръкна:

— Едва ли. Шефът свиква съвещание и един господ знае колко ще продължи. Може да се наложи да остана до десет или единадесет. Или дори по-късно.

— Разбирам.

Тя се усмихна.

— Ти си истински ангел. Нека бъде утре по същото време, на същото място.

— Споразумяхме се.

Тя отново се усмихна и насочи вниманието си към телефона.

— Да? Да, тя е на телефона. — Изпрати на Джон въздушна целувка. Той й махна за довиждане и си позволи тъжна усмивка. Ако доскоро не бе симпатизирал на идеята за легализацията, сега вече наистина беше против нея.