Франсис Пол Уилсън
Отвличане (3)

3

Когато се върна обратно в къщата, Джон завари майка си да стои пред телевизора в кухнята и да гледа повторение на основните моменти от обръщението на президента миналата нощ.

— „… ще пречупи гръбнака на криминалните мрежи. Можем да измъкнем килимчето на икономиката изпод краката им като им отнемем десетките милиарди — не десетките милиони, а десетките милиарди долари — които те печелят годишно от незаконните си дейности. И за тази цел не се налага да мобилизираме армията, не е необходимо да извършваме въоръжена атака над тях. Трябва само да променим няколко закона…“

Тя вдигна към него поглед, изпълнен с неразбиране. Полудял ли беше Томи Уинстън? Или просто се бе почерпил порядъчно преди да се появи по телевизията снощи?

По интонацията й Джон веднага разбра, че е притеснена и разстроена. Баща му — американец с датско потекло — бе прекарал целия си живот на юг и се бе оженил за девица от стария континент. Когато бе притеснена, гласът й ставаше с една октава по-висок и датския акцент се прокрадваше в иначе безупречния й английски.

— Не, мамо. Бил е трезвен.

— В такъв случай според мен е полудял. Няма друго обяснение.

Джон сви рамене.

— В този град не е трудно да си намериш поддръжници. Екипът му се опита да го разубеди, но нали знаеш какъв става, когато си науми нещо.

— Значи си знаел? И не сметна за нужно да го споделиш с майка си?

— Беше тайна. Разбрах последния път, когато ходих в Белия дом, но не вярвах, че ще стигне дотук. Освен това ме накараха да обещая, че няма да казвам на никого.

— Дори на майка си?

— Дори на нея.

Дистанционното беше в ръката й и тя започна да натиска бутона за смяна на канала, като се задържаше на всеки само колкото беше необходимо, за да схване основната идея, и после минаваше на следващия.

— Виж това. На всеки канал едно и също. Само за това говорят. В Холандия не биха му отделили толкова внимание. Но тук…

Тя отиде до другия край на стаята и напълни чашата си с кафе. Повдигна каната към Джон, но той й направи знак, че не желае.

— Том очакваше такъв отзвук — започна да й обяснява той. — Той смята, или поне се надява, че врявата в началото ще отшуми, хората ще престанат да се вълнуват и най-накрая ще започнат да мислят.

— Нека ти кажа какво мисля аз, Джон Вандайн — пресече го тя, а това, че използваше първото име и фамилията му със сигурност означаваше, че е доста ядосана. — Според мен добре правиш, че не купуваш тази къща, а само я наемаш, защото твоя стар приятел Том Уинстън много скоро ще бъде пратен обратно в Джорджия, редом с всички, които доведе със себе си.

— Може и да си права — отвърна Джон.