Франсис Пол Уилсън
Отвличане (46)

12

Попи нагласи маската на Мини Маус върху лицето си. След това развърза ръцете на Кейти и махна превръзката от очите й.

— Ходи ли ти се до банята, Кейти?

Тя поклати глава без да каже и дума. Изглеждаше толкова нещастна. Горкото дете. Попи седна до нея на леглото и започна да масажира китките й.

— Ето така. Как е? По-добре ли се чувстваш?

Кейти я погледна с големите си сини очи и кимна вяло. После се загледа в ръцете й:

— Защо всичките ти нокти са черни?

— Защото ги боядисвам.

— О, така ли. Кога ще видя татко?

— Скоро. Много скоро.

Попи отново се зачуди защо Кейти не пита за майка си. Тя също бе била много по-близка с баща си. Майка й ходеше на работа всеки ден. Работеше като касиер в Кеймарт, така че почти не се задържаше вкъщи. Баща й си намираше сезонна работа и понякога оставаше у дома седмици наред. Обичаше баскетбола и, тъй като тя беше единственото му дете, още от рано я бе научил да играе. Бяха прекарали безбройни следобеди в игра. Само те двамата.

Татко… дори не знаех, че си бил болен.

Погледна към Кейти и видя, че хубавата й тъмна коса бе цялата рошава и оплетена. Наистина изглеждаше зле. Но какво друго можеше да се очаква, след като детето бе завързано за леглото през цялото време?

— Искаш ли да сплета косата ти на плитки? — попита я Попи.

Кейти грейна:

— Можеш ли да ми направиш френска плитка? Баба никога не ми позволява да нося косата си така.

— Няма проблем. Веднага ще ти направя.

Беззъбата усмивка на Кейти изпълни душата на Попи с радост. Ако това ще те направи щастлива, жалка Кейти, ще ти сплета милиони френски плитки.

И тогава усмивката й повехна.

— Нали няма да ми направиш косата като твоята?

Попи усети, че кичур от косата й се е подала от маската.

— Защо, какво й е?

— Цветът й е много странен.

— Странен ли? — Попи се разсмя. — Боята се казва „Черна като нощта“, мила. Това е най-модерният цвят в момента. Изплакваш с нея тъмна коса като моята и става като червено вино.

— И все пак не искам моята коса да става такава.

— Не се тревожи. Няма да променяме цвета ти, само ще те сплета на плитка. Хайде, обърни се и дай да те среша.

Докато се занимаваше с Кейти, Попи не можеше да не се сети за Глори. Чудеше се дали и тя нямаше да е…

— Как беше името ти? — попита Кейти.

И преди да успее да помисли, произнесе истинското си име.

— Попи.

По дяволите! Това беше постъпка на Апълтън! Боже, какво ще правя сега? Детето вече знае името ми.

— Това е много хубаво име — каза Кейти. — Не е ли същото като името на едно цвете?

Е, добре. Вредата вече беше нанесена. Но може би не беше чак толкова зле. Който и да разпитваше Кейти след това за похитителите й, щеше да предположи, че са използвали измислени имена и никой нямаше да вземе на сериозно име като „Попи“. Или поне така се надяваше тя.

— Да. Това е малко цвете. Така ми викаше баща ми. Бях неговото малко цвете. Наричаше ме така, докато не пораснах. После започна да ме нарича слънчоглед.

— Къде е твоят татко сега?

Очите на Попи се замъглиха за момент.

— Много далеч.

— Където си израснала ли? Това много ли е далече?

— Не. Израснах наблизо.

Това вече си беше абсолютна лъжа, но трябваше да се заблуди всеки, който щеше да се опита по-късно да издирва тук. Попи бе израснала в Северна Вирджиния. Така нямаше да се страхува, че ще открият истинското й месторождение. Попи не бе споделяла с никого къде в действителност е родена.

Как можеше да каже на някого къде наистина бе израснала? Къде в Ню Джърси бе преминало детството й?

— Аз пък съм родена много далече оттук — в Джорджия — каза Кейти.

— Предположих, че си от Юга.

— Как?

Попи изимитира акцента на Кейти.

— Нямам акцент.

— О, имаш и още как. — Попи замлъкна, когато ръката й напипа вдлъбнатина в лявата част на черепа на Кейти. — Хей, каква е тази дупка на главата ти?

— Ами… претърпях злополука.

— Каква по-точно?

— Счупих си главата.

Стомахът на Попи се преобърна.

— По дяволите! Искам да кажа гледай ти. Кога се случи това?

— Когато бях малка.

— Когато какво? — Попи се разсмя. — Ти и сега не си голяма. Със сигурност не си се родила така. Ако беше, щях да си помисля, че си Апълтън.

— Какво е Апълтън?

— Едни странни хора от мястото, където израснах. Повечето от тях имаха необичайна форма на черепа.

— Нали каза, че си израснала някъде наблизо.

— Ами да — бързо се поправи Попи. — Не е много далече оттук.

Не и като разстояние. Някакви си двеста мили, вероятно дори по-малко. Но изглеждаше толкова далечно във всеки друг смисъл. Сякаш бе на Марс или нещо подобно.

Всъщност бяха съборетини на един от пътищата, минаващи през сърцето на боровите гори на Ню Джърси. Роди се и бе отгледана там, което за повечето хора означаваше, че е абсолютна простачка и селяндурка. Но докато растеше, нямаше чувството, че е бедна. Майка й имаше постоянна работа в Кеймарт, а баща й работеше на сезонен цикъл в боровите гори. През пролетта събираше торфен мъх, през лятото и есента береше боровинки, а през зимата сечеше и събираше дърва. Имаха всичко, от което се нуждаеха.

Докато майка й не почина. Вените на краката й винаги я бяха мъчили, но един ден крака й се поду и стана червен. Трябваше да отиде на лекар, но все го отлагаше и така един ден, докато била на работа, се хванала за гърдите и се свлякла на пода. Починала на път за болницата. Следователят каза, че огромен тромб се откъснал от вените в крака й и запушил сърцето й. Или нещо такова.

И така Попи и баща й останаха сами. Тя се оказа всичко за него и той я обичаше много. Попи без съмнение щеше все още да живее в боровата гора, да е омъжена за някой израснал също в боровата гора, за да отглежда деца, които да растат в боровата гора… Ако не беше баскетболът.

Попи се усмихна, като все още решеше косата на Кейти. Наистина беше добра. Баща й й бе преподал всички основни неща още преди да навърши десетте, така че в основното училище тя вече играеше с момчетата и им взимаше парите.

Треньорът от местната гимназия я забеляза и я сложи в стартовата петица на университетския отбор. Наложи й се да изтърпи доста презрително отношение от страна на другите играчи. Докато не започнаха да побеждават както никога преди.

И всичко това благодарение на мен — помисли си тя.

Не се фукаше. Това си беше самата истина. Беше наистина невероятна — можеше да дриблира в кръг около всеки, който се изпречеше на пътя й. И когато се опитваха да я блокират, тя се измъкваше и вкарваше от зоната на трите точки. Объркваше ги до такава степен, че накрая започваха да извършват нарушения срещу нея. А тя вкарваше два от всеки три удара, което правеше деветдесет и пет процента успеваемост.

Когато дойде време да завърши гимназия, й предложиха пълна стипендия в Рътджърс. Баща й изпадна в екстаз — неговото малко момиче не само бе станало известно, но и щеше да ходи в колеж. Оранжевата топка щеше да я измъкне от мизерията и боровите гори.

И тогава тя постъпи толкова глупаво, че направо заприлича на истински Апълтън — влюби се. И от всички хора, трябваше да е точно Чарли Пилгрим.

Дори сега тази история я накара да потръпне от неприятния спомен. Как можа да е толкова глупава?

Едното доведе до другото, и, както често става, Попи забременя. И понеже не можеше и дума да става да направи аборт — това беше тяхното дете с Чарли, а те бяха влюбени — се наложи да се откаже от баскетбола. Баща й, разбира се, бе съсипан. Всеки ден, когато се прибираше вкъщи след училище, вместо да тренира с отбора, виждаше помръкналото му лице. Накрая това се превърна в истинско мъчение за нея и реши, че не може да продължава така.

Двамата с Чарли отпътуваха за Ню Йорк, където той възнамеряваше да си намери работа и да се оженят. Обаче Чарли така и не си намери стабилна работа и въобще не стигнаха до сватба. Благополучието им се състоеше в това да споделят мизерен апартамент в Ийст Сайд заедно с още две двойки.

И тогава се роди дъщеричката. Беше толкова красива, просто прекрасна. Затова я кръстиха Глори.

Скоро обаче Глори започна да получава припадъци и лекарите казаха, че има мозъчно увреждане. Нещо не било наред в главата й и причинявало епилепсията. Опитаха да я лекуват с всевъзможни лекарства, но тя получаваше припадък след припадък — лекарите ги наричаха „пристъпи“ — и това продължи до осемдесет и деветия й ден, когато получи много тежък фатален пристъп, който я уби.

Всички лекари изпитаха истинско съчувствие, някои от сестрите дори плакаха. Казаха, че не разбират защо е получавала припадъците, но Попи знаеше. Заради кръвта на Апълтън. В нея имаше от тяхната кръв. Баща й винаги бе отричал, но това, което се бе случило на Глори, го доказваше. Попи имаше болна кръв. Кръвта на Апълтън.

След това настъпиха много трудни времена за нея. Намрази докторите, както и всички около себе си. Намрази и Чарли, когото обвиняваше за бременността си. Но най-много намрази себе си. Чарли не можеше да понася това положение повече. Искаше да я върне в боровата гора, но тя не бе в състояние да погледне баща си в очите. Не и след като бе загубила бебето заради кръвта на Апълтън.

Така че Чарли си тръгна сам. Вероятно е разказвал какви ли не измислици за нея, след като се е върнал. Но Попи нехаеше. Тя искаше само да умре. И вероятно щеше да се самоубие, ако не бе открила нечестивата троица — трева, метедрин и кокаин. Те не успяха да потушат болката й, но поне я облекчиха донякъде, направиха я по-поносима.

Последваха дълги, тежки години, които сега й изглеждаха само като мътен спомен. Опитваше се да не мисли за онова, което й се бе налагало да върши, за да оцелее. Замеси се с лоши хора, въртеше им номера, на два пъти беше пребивана, и вероятно сега щеше да е мъртва, ако не бе открила Поли.

Поли бе променил живота й и й харесваше да мисли, че и тя бе променила неговия. За добро, разбира се.

Съжаляваше единствено, че не се бе прибрала вкъщи, дори само за кратко. Бе толкова потънала в собствените си проблеми, че въобще не й бе хрумнало, че нещо може да не е наред с баща й… че той няма винаги да е там.

И така се случи… него вече го нямаше… никога вече нямаше да го има… а тя разбра чак след шест месеца.

Може би това ще направя, когато всичко тук свърши — мислеше си тя, докато завършваше плитката на Кейти. Грижите за Кейти събудиха отдавна забравен копнеж у нея. Бе смятала, че никога вече няма да пожелае да види боровите гори, но сега…

Искаше да си иде у дома.

Все още имаше семейство там. Може би щеше да успее отново да се сближи с тях… ако някой от тях изобщо й проговореше.

— Ходи ми се до банята — каза Кейти.

— Ей сега, мила. Точно ще се огледаш да видиш дали ти харесва плитката — каза тя и в следващия миг се стрелна към телефона.

Вдигна на четвъртото позвъняване и дръпна маската на Мини Маус нагоре.

— Да?

— Защо се забави толкова?

Познаваше този глас. Беше на Мак.

— Водих пакета — Боже, как мразеше тази дума, — до банята.

— Дай ми него — каза Мак.

Него. Това значеше Поли. Попи знаеше колко параноичен беше Мак относно споменаването на имена и особено когато ставаше въпрос за телефонни разговори. Разговорът с него всъщност беше толкова общ, че звучеше почти безсмислен. Тя го разбираше, но какво толкова му струваше да каже „здрасти“ или „как сте?“. Боже, как мразеше този човек. Колкото по-скоро се отървяха от него, толкова по-добре. Тя нямаше търпение.

— Няма го.

— Къде е, по дяволите?

— Навън. — Щом като иска информация, помисли си тя, нека се потруди за нея.

— Не ме разигравай, момиче. Къде е?

— На пазар. Пазарува инструменти.

— Какви инструменти? Какви ми ги говориш? Не е ли готов палеца? Трябваше да е опакован и готов за изпращане.

— Още не е.

От другата страна настъпи мълчание, последвано от толкова студен и нисък глас, че тя почти изпусна телефона:

— Най-добре ще е да ми обясниш.

Тя вече имаше готово обяснение. Дори го бе репетирала няколко пъти.

— Работата ще бъде свършена. Просто този път е малко по-сложно от предишните случаи. Материалът, с който работим, е по-малък, ако ме разбираш какво искам да кажа.

— Ами тогава работете с по-голям материал — като последния път.

Точно така, Мак — помисли си тя. — Пръст от ръката. Как ли пък не. На кукуво лято.

— При всички положения случаят е по-различен. Не можем просто да напием пакета като миналия път — каза тя. Последният път беше истински кошмар.

— Ами тогава използвайте нещо друго. Или може би трябва да мина лично и да проверя какво става.

О, боже, само това не. Не! Не! Не!

— Всичко е наред, Мак. Справяме се. Щом се върне, ще се приключи.

— Нима? Какъв инструмент ще купува?

— Сатър.

Отново последва мълчание, този път за по-кратко. Когато заговори отново, гласът му бе по-мек.

— Да. Това трябва да свърши работа.

— Бързо и чисто — каза тя, като изговаряше думите с голямо усилие. Не можа да се въздържи да не добави: — Но без значение как ти гледаш на това, според мен е много грозно. Имам предвид, че тя е само…

— Внимавай! Внимавай какво говориш.

— Добре, но…

— Никакво но. И не се опитвай да ме размекваш. Това ще направи нещата много по-лесни. Ще тръгнат по-гладко и ще приключат по-бързо. Освен това… въобще няма да й липсва.

И никога няма да забрави какво са й направили двама непознати в някаква задна стаичка, когато е била само на шест — помисли си Попи. — Но аз ще се погрижа да има по-малко неща, които да иска да забрави.

Попи въздъхна с цялото съжаление, което бе в състояние да изиграе:

— Предполагам, че си прав.

— Предполагаш? Най-добре да признаеш, че съм прав. Кажи му да ми се обади, ако възникне проблем. Ако ли не, знае къде да го достави.

Мак затвори точно по средата на нейното „добре“.

Боже, как го мразеше.

Сложи си отново маската на Мини Маус и отиде да изведе Кейти от банята. Имаше нужда от голяма доза от нейната детска свежест и невинност, за да изтрие лошия вкус, който й остави Мак.