Лусинда Райли
Сестра на сенките (9) (Историята на Ася)

8.

— Е, роднините ми май доста те харесаха — каза Орландо, когато пристигна в книжарницата на другата сутрин със следобедния си кейк.

— Не и брат ти обаче.

— О, не обръщай внимание на Маус. Той винаги е подозрителен към хората, у които не може да намери недостатъци. Човек никога не знае какви са причините за реакцията на друг, докато… е, докато не разбере — започна да усуква Орландо. — А що се отнася до величествения ти обяд, обмислям дали да не се откажа от храната в кутии и да помоля теб да се погрижиш за храната в нашето скромно учреждение. Макар че кухненските приспособления горе едва ли ще ти се сторят достатъчни за професионално готварство. — Вгледа се в мен замислено. — Има ли някакви други тайни таланти, които криеш от мен?

— Не. — Усетих, че се изчервявам, както винаги, когато някой ми направеше комплимент.

— Действително имаш много способности. Къде си научила езика на знаците?

— Бавачката ми ме научи на основите на френския език на знаците, когато бях малка. Но сестра ми и аз си правехме най-вече свои знаци. Беше, защото не обичах да говоря много.

— Ето още една от дарбите ти! Ако човек няма нищо полезно за казване, по-добре да не казва нищо. Затова толкова обичам да говоря с Рори, толкова е наблюдателен, а говорът му бързо се подобрява.

— Маргьорит каза, че се справяш прекрасно с Рори.

Беше ред на Орландо да се изчерви.

— Колко мило от нейна страна. Много съм привързан към племенника си. Такова будно момче, макар за жалост да няма баща или друг мъж, който да го направлява. Не че някога бих се почувствал достоен за такава роля, но се справям както мога.

Отчаяно ми се искаше да попитам кой е и къде е бащата на Рори, но не исках да си пъхам носа в чуждите работи.

— Сега трябва да тръгвам, макар че съм сигурен, че имах да ти казвам нещо. Няма значение, ще се сетя.

Виждах, че вниманието на Орландо — което се бе задържало върху една тема много по-дълго от обикновено — се бе отклонило. Така че запалих огъня и направих кафето, което никой нямаше да изпие. После започнах да бърша праха от етажерките, мислейки си за коментарите на Каналния плъх за стойността на данъците върху книжарницата. И колко много пари биха получили, ако продадат сградата. Не можех дори да си го представя. Когато Орландо го нямаше, книжарницата беше като гнездо без птицата си; това беше естественият му хабитат и двете бяха неразривно свързани.

Денят беше студен и влажен и знаех, че никой от редовните клиенти няма да дойде, така че свалих „Орландо“ от етажерката и седнах край огъня, за да го препрочета. Умът ми обаче не можеше да се фокусира върху думите, което беше необичайно за мен. Мислите ми все се пренасяха към вчерашния ден в опит да разплета семейните отношения, а вътрешното ми око постоянно се връщаше към яркия образ на Хай Уийлд и спокойната му красота.

* * *

Каналния плъх така и не ми се обади, както и очаквах. Бавно се примирих, че повече няма да видя Хай Уийлд, и вместо това концентрирах енергията си върху това как някой ден да мога да си позволя подобен дом.

Дните ставаха все по-кратки и всяка сутрин на път за работа ме посрещаше дебел слой скреж, а редовните клиенти се появяваха все по-рядко. Така че, с новооткритата си мотивация, един ден, когато нямах какво друго да правя, седнах край огъня и започнах да правя бележки по романа, който исках да напиша. Позволих на окуражителните думи на Татко Солт да се преборят със съмненията ми спрямо собствените ми способности и бях толкова увлечена в идеите си, че не чух как Орландо слиза по стълбите. Едва след като шумно прочисти гърлото си, вдигнах очи и го видях да стои надвесен над мен.

— Съжалявам, съжалявам… — Затворих рязко тетрадката.

— Няма проблем. Госпожице Ася, дойдох да ви попитам имате ли ангажименти по време на предстоящите почивни дни?

Потиснах желанието да се засмея на официалния тон на Орландо.

— Не. Няма да правя нищо.

— Е… мога ли да ви предложа нещо, в такъв случай?

— Да.

— Маргьорит е получила предложение за голяма поръчка във Франция. Трябва да отлети дотам за няколко дни, за да уговори условията и да провери как стоят нещата на място.

— Да, спомена ми за това.

— Тя ме попита дали е възможно с вас да отидем в Хай Уийлд през уикенда, за да се грижим за Рори, докато я няма. Каза, че би се радвала да ви плати…

— Няма нужда да ми плаща — отсякох веднага, леко обидена, че тя гледа на мен като на „персонал“.

— Не, разбира се, че не, моля, простете ми — трябваше да кажа, че първата й мисъл беше колко много ви харесва Рори и че бихте могли да предоставите майчинското отношение, на което аз не съм способен, докато Маргьорит я няма.

— Много бих се радвала — отговорих, а духът ми се повдигна при мисълта за завръщане в Хай Уийлд.

— Наистина ли? Господи, какъв късмет за мен! Никога не ми се е налагало сам да се грижа за дете. Не знам дори къде да започна с времето за къпане и тъй нататък. Мога ли да кажа на Маргьорит „да“?

— Можеш.

— Значи всичко е решено. Ще тръгнем утре вечер с влака в шест часа. Ще запазя места в първа класа. Пътуването, особено в петък, е направо кошмар напоследък. Вече закъснявам за опакованата храна, но щом се върна, ще хапнем, след което ще ви помогна да си припомните езика на знаците през остатъка от следобеда.

Щом вратата се затвори зад него, застанах в центъра на магазина и се прегърнах от удоволствие. Това беше по-добро, отколкото можех да си представя. Цял уикенд — две вечери — в къщата на мечтите ми.

— Благодаря ти — казах на тавана на книжарницата. — Благодаря.

 

 

Влакът за Ашфорд беше препълнен и имаше правостоящи дори в нашия вагон от първа класа. За щастие Орландо не бе донесъл кошницата си за пикник, а само един очукан кожен куфар и платнена торба, от която извади половин бутилка шампанско и две чаши.

— Винаги празнувам така края на седмицата. За ваше здраве, госпожице Ася — вдигна тост, докато влакът потегляше от „Чаринг Крос“.

След като изпи шампанското си, Орландо скръсти ръце на гърдите си и заспа. Мобилният ми внезапно даде сигнал за получено съобщение. Предположих, че е от Кики, която беше недоволна, че отново отивам в Кент за уикенда с работодателя си.

Но съобщението беше от непознат номер.

Чух, че ще идвате в Хай Уийлд с брат ми. Надявам се, че ще можем да уговорим време, за да се срещнем и да обсъдим Флора Макникъл. О.

Замислих се за инициала в края — беше любопитно, че имената на двамата братя започват с една и съща буква.

Малко повече от час по-късно излязохме от гарата. Орландо се насочи към едно такси, което ни закара по потъналите в мрак селски пътища до Хай Уийлд.

— Ландо! Ааася! — Рори ни чакаше, за да ни поздрави.

Орландо плати на шофьора, докато племенникът му висеше на врата му като шимпанзе. Обърнах се и видях фигура на входа, вече потракваща с ключовете от колата си.

— Аз ще тръгвам в такъв случай — каза Маус, докато Орландо и аз се влачехме към него с куфарите си. — Дадох му да яде каквото беше оставила Маргьорит, но хапна съвсем малко. Сигурен съм, че се радва, че и двамата сте тук. Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде съм — каза на Орландо. После се обърна към мен и допълни: — Имате номера ми, свържете се с мен, когато е удобно. Ако някога е удобно. — Кимна рязко, качи се в колата си и отпътува.

— Господи, чувствам се сякаш сме родители — прошепна Орландо, носейки както куфара си, така и Рори към къщата. Аз вървях след него с продуктите и чантата си.

— Обичаш ли палачинки? — опитах се да попитам със знаци. Орландо се засмя леко, а Рори ме погледна неразбиращо. Затова начертах внимателно буквите с пръсти.

Рори кимна въодушевено.

— С шоколад и сладолед? — добави, изписвайки търпеливо буквите за мен, преди да се измъкне от ръцете на Орландо и да хване ръката ми.

— Ще потърсим дали има. Ти иди да разопаковаш багажа — обърнах се към Орландо над главата на Рори, защото знаех колко обича организацията.

— Благодаря — отвърна той.

Нямаше шоколадова заливка, но намерих десерт „Марс“ в килера и го стопих, за да залея с него палачинките, преди да добавя сладоледа. Рори ги погълна, докато му обяснявах бавно, че ще трябва да ми помага със знаците, защото съм много назад спрямо него. След като изчистих шоколада от лицето му, той се прозя.

— Сън? — направих знак.

Той се намръщи неохотно в отговор.

— Да отидем ли да намерим Орландо? Бас държа, че разказва най-хубавите приказки преди сън.

— Да.

— Ще трябва да ми покажеш къде е спалнята ти.

Рори ме поведе по голямото стълбище, а после по един дълъг, скърцащ коридор, докато не стигнахме последната врата.

— Моята стая.

Първото нещо, което забелязах между футболните плакати, яркото одеяло на Супермен и общата неразбория, бяха рисунките, безразборно налепени по стените.

— Кой ги е рисувал? — попитах Рори, докато си лягаше.

— Аз — посочи с палец.

— О, Рори, фантастични са! — казах аз и се разходих из стаята, за да ги разгледам.

Чу се почукване на вратата и влезе Орландо.

— Тъкмо навреме. Рори иска най-добрата ти приказка — казах с усмивка.

— С удоволствие. Коя книга?

Рори посочи „Лъвът, вещицата и дрешникът“ и Орландо завъртя очи.

— Пак ли? Кога ще продължим с останалите книги от поредицата? Казвал съм ти толкова пъти, че „Последната битка“ е може би любимата ми книга изобщо.

Не исках да се меся в ритуала им преди сън, затова тръгнах към вратата, но когато минах край леглото на Рори, той разтвори широко ръце за прегръдка. И аз се отзовах.

— Лека нощ, Ася.

— Лека нощ, Рори. — Усмихнах се и помахах, преди да изляза от стаята.

Докато Орландо и Рори се забавляваха, аз слязох на долния етаж и влязох в сумрачната дневна, където спрях да разгледам снимките, разпръснати по малките масички из стаята. Повечето бяха неясни черно-бели фотографии на хора в официално облекло, но се усмихнах на цветната снимка на Рори, гордо яхнал едно пони с Маргьорит до себе си.

Продължих да изследвам къщата и минах по един коридор, който водеше до някакъв кабинет. Старомодното бюро беше отрупано с хартия, по пода бяха натрупани книги, а на широката облегалка за ръка на протрития кожен диван се крепеше пепелник и празна чаша от вино. Различни картини висяха по стените, чиито избелели раирани тапети ми подсказваха, че тази стая отдавна не е ремонтирана. Над камината имаше портрет на красива руса жена в дрехи от времето на крал Едуард. Прескочих препълнено кошче за хартия, за да я погледна по-отблизо, но подскочих, когато чух стъпки по стълбите над главата си. Бързо се изнизах от стаята и отидох в кухнята. Не исках Орландо да знае, че разузнавам из къщата.

— Племенникът ми вече спи спокойно в леглото. А сега… — Показа ми бутилка червено вино и шест яйца. — Мога да се погрижа за едното, ако можеш да направиш от другото омлет за нас двамата.

— Разбира се — отвърнах, тъй като вече познавах кухнята, само петнайсет минути по-късно вече седяхме на масата и се хранехме дружески. Точно като остаряла женена двойка, помислих си. Или може би „като брат и сестра“ беше по-подходяща аналогия.

— Утре аз и Рори ще те разведем из имението. Предвид страстта ти по ботаниката, сигурно ще ахнеш от ужас, като видиш в какво състояние са градините. Но за мен и така са доста красиви. Останките от отминала епоха и тъй нататък — въздъхна той. — И коренът на всичко — да използвам подходяща метафора — е липсата на пари.

— Мисля, че тази къща е идеална, каквато си е.

— Това, мило мое момиче, е, защото не ти се налага да живееш в нея, нито да плащаш за поддръжката й. Например голямата зала на Уийлд Хол, където някога са се провеждали елегантни събирания на висшето общество, от години стои заключена, защото липсват средства за възстановяването й. Освен това съм сигурен, че след един уикенд спане на матрак от конски косми, целия на бучки, и липса на топла вода, за да се изкъпеш, плюс факта, че спалните са смразяващо студени поради липсата на модерна отоплителна система, мнението ти по всяка вероятност ще се промени. От естетическа гледна точка съм съгласен, но практически погледнато, животът в тази къща е кошмар. Особено през зимата.

— Тези неща не ми пречат. Свикнала съм да спя в лоши условия — свих рамене.

— Това е било в горещи страни, което, уверявам те, е съвсем друг случай. Истината е, че след войната семейство Вон, като много други, е загубило състоянието си. Намирам за доста иронично, че малкият Рори един ден ще стане „лорд“, при положение че единственото му владение е едно разнебитено имение.

— Лорд? Нямах представа. От кого ще наследи титлата? От баща си ли?

— Да. А сега — бързо смени темата Орландо, — какво можем да изровим от килера за десерт?

* * *

Събудих се на другата сутрин в стая, която сякаш бях виждала в някоя историческа драма по телевизията. Леглото ми беше направено от месинг и всеки път щом се обърнех, топките на четирите стълба дрънчаха като коледни звънци поради разхлабената конструкция, а матракът беше точно толкова пълен с бучки, колкото ме бе предупредил Орландо. Тапетът беше обелен на места, а завесите на прозорците — прокъсани. Когато седнах на леглото, дори моите дълги крака провиснаха на няколко сантиметра от пода. Вървейки на пръсти към банята погледнах с копнеж към камината с желязна решетка и ми се щеше да можех да запаля огън, за да прогоня студа.

Предната нощ бях сънувала странни сънища, което не беше нормално за мен. Обикновено спях спокойно и не помнех нищо от нощните машинации на мозъка си, щом се събудех. Помислих си за Кики и собствените й кошмари и изрових мобилния си, за да й кажа, че съм пристигнала без проблеми, но установих, че няма никакъв сигнал.

Погледнах през прозореца и видях нежните листа от скреж, виещи се по малките квадратни стъкла, през които проблясъците на утринната светлина възвестяваха зората на ясен есенен ден — точно от тези, които обичах. Облякох толкова ката дрехи, колкото бях донесла със себе си, и слязох долу.

Докато стигна кухнята, прозяващият се Орландо вече беше там, облечен в копринен халат на индийски шарки, с вълнен шал около врата и потресаващи копринени чехли в пауново синьо на краката.

— Ето я и готвачката! Рори и аз намерихме малко наденички и бекон в хладилника, а яйца, разбира се, има в изобилие. Какво ще кажеш да започнем деня с пълна английска закуска?

— Добра идея — съгласих се. Всички помогнаха в готвенето, като Рори разбърка тестото за яйчен хляб, какъвто каза, че никога досега не е опитвал, и го обяви за „много вкусен“, след като пробва.

— Е, млади Рори, тази сутрин ще заведем госпожица Ася да разгледа имението ти, или поне каквото е останало от него, с надеждата неделният обяд да не падне от небето върху главите ни — добави Орландо.

— Какво искаш да кажеш? — запитах.

— Боя се, че сега е сезонът за лов на фазани. Маус ще донесе една връзка, върху която да приложиш кулинарната си магия утре за обяд. — Орландо се изправи. — Може докато ние, мъжете, се мием, да направиш списък на всички продукти, които ти трябват за гарнитура към фазаните, а аз ще се погрижа местният фермерски магазин да го достави. Впрочем — каза той, спирайки на вратата на кухнята, — дърветата в двора още дават плод, който пада на земята и се хаби. Ако не е проблем, дали не би могла да направиш от плодовете пай?

Намерих парче хартия и писалка в чекмеджето и седнах да напиша списъка. Никога преди не бях готвила фазан, така че потърсих готварски книги в кухнята, но не намерих, така че реших, че ще се наложи просто да си измисля собствена рецепта.

Половин час по-късно вървяхме по заскрежената алея за коли. Орландо планираше маршрут, който да ни заведе до най-далечните граници на имението и до онова, което наричаше перлата в короната на Хай Уийлд.

— Поне така е било преди седемдесет години — добави той.

Рори караше колело пред нас и когато достигна портата, Орландо му извика да спре, защото навън беше пътят, но той не го направи.

— Боже мили! Той не може да ме чуе! — извика Орландо и се втурна след него. Изведнъж осъзнах пред какви опасности щеше да се изправи растейки Рори и от какви постоянни грижи се нуждаеше сега. Аз също затичах с разтуптяно сърце, само за да видя Рори да се усмихва дяволито, подавайки се от храстите на тревата край пътя.

— Скрих се! Хванахте се!

— Да, определено е така, приятелю — каза Орландо със знаци, докато се опитвахме да си поемем дъх и да се успокоим. — Никога не бива да караш колело на пътя. Има коли.

— Знам. Маг ми каза.

Орландо прибра колелото на Рори зад портата.

— Сега ще пресечем пътя заедно.

Така и направихме, с Рори между нас, държейки и двама ни за ръка, и изведнъж се усетих, че Рори нарича майка си с умалително на името й; наистина бохемско семейство, помислих си, а Орландо ни поведе през отвор в живия плет от другата страна. От двете ни страни се простираха безкрайни поля, оградени от жив плет, и загледах как Рори се обръща на всички страни, за да не пропусне никоя от гледките около себе си. Той пръв видя късните къпини и заедно ги набрахме, като повечето се озоваха в устата на Рори.

— Ето я пътеката за езда по границата на старото имение — посочи Орландо, след като продължихме. — Яздите ли, госпожице Ася?

— Не. Страх ме е от коне — признах, спомняйки си единствения си урок по езда с Кики, когато бях прекалено уплашена, за да се кача на коня.

— И аз не обичам много крантите. Маус язди отлично, разбира се, както прави и всичко друго. Понякога направо го съжалявам. Смятам, че да имаш прекалено много дарби може да бъде също толкова лошо, колкото да нямаш никакви, не е ли така? Умереност във всичко, това е моето мото. Иначе животът ще намери начин да ти го върне.

Докато ходехме, забелязах, че по живите плетове хвърчат малки птички; въздухът беше чист и свеж и да го вдишвам бе истинска наслада след седмици в задимения град. Слънцето караше косата на Рори да блести като бронз, в тон с дърветата, още обагрени в последния си великолепен цвят преди зимата.

— Вижте! — извика той, забелязвайки червен трактор в далечината. — Маус!

— Точно така — потвърди Орландо, след като закри очи с ръка от слънцето и се загледа с присвити очи към полята. — Рори, имаш очи като на ястреб.

— Да кажем здрасти? — обърна се към нас Рори.

— Той не обича да го притесняват, когато работи с трактора — предупреди Орландо. Изведнъж чухме изстрели от ловни пушки в далечината. — И стрелбата започва. Трябва да се връщаме. Фазаните ще падат постоянно около нас, а те имат ужасния навик да удрят силно всичко под себе си, независимо дали е живо или не.

Орландо ни поведе с бързо темпо назад по същия път към къщата.

— Значи брат ти е фермер?

— Не бих го нарекъл така, предвид другите му занимания, но поради постоянния недостиг на работна ръка, причинен от финансовата криза в семейството, няма друг избор, освен да бъде.

— Той ли притежава тази земя?

— И двамата я притежаваме, всъщност. Имотът е бил разделен през четирийсетте години между брат и сестра. Нашият клон от семейството — този на баба ни, Луиз Форбс — е получил земята от тази страна на пътя, плюс Домашната ферма. А пък прачичо ни, Теди Вон, дядото на Маргьорит, наследил основната къща и градините. И, разбира се, титлата. Доста феодално, но така е в Англия, госпожице Ася.

Прекосихме пътя и влязохме обратно в двора на Хай Уийлд. Зачудих се кой клон на семейството е изтеглил късата клечка при деленето на имота, но не знаех нищо за стойността на обработваемата земя в сравнение с недвижимите имоти в този край.

— Рори! — Орландо отново се затича, за да настигне племенника си, който караше с пълна скорост към къщата на колелото си. — Сега трябва да покажем на Ася градините.

Рори вдигна палец нагоре и пак започна да кара с бясна скорост, този път изчезвайки по пътеката отстрани на къщата.

— Господи, толкова ще се радвам, когато това приключи — въздъхна Орландо. — Живея в страх, че нещо ще се случи на милото ни момче, докато ние отговаряме за него. Много се радвам, че си с мен, Ася. Нямаше да ме пуснат тук без теб.

Коментарът му ме учуди. Последвах го по пътя към задния двор на къщата. Излязохме на широка тераса, застлана с каменни плочи, и дъхът ми спря, когато погледнах надолу към огромната оградена градина.

Сякаш се бях озовала в замъка на Спящата красавица и сега трябваше да си проправя път през гората от тръни и гигантски плевели, която го обграждаше. Тръгнахме по стъпалата надолу и продължихме по обраслите пътеки, виещи се в лабиринт, заобиколен от някога поразителни храсти. Видях дървените скелети на арки, по които някога са растели великолепни увивни рози. Бордюрите и лехите все още пазеха оригиналната си форма, но не можеха да удържат растенията и храстите, които бяха избуяли извън границите си и чиито сухи, кафяви клони покриваха пътеките.

Спрях и се вгледах във величествено древно тисово дърво, което властваше над градината и чиито решителни корени бяха пробили каменните пътеки около него. В градината имаше атмосфера на дива романтика, но и на опустошение. И, помислих си, намек за възможност онези растения, които бяха оцелели въпреки всичко, още да можеха да бъдат спасени.

Затворих очи и си представих градината покрита с рози, магнолии и камелии, правите линии на подрязан квадратен плет, отстъпващи място на син калифорнийски люляк… всяко кътче изпълнено с великолепен, пищен живот…

— Виждаш колко прекрасно трябва да е било някога — каза Орландо, сякаш четейки мислите ми.

— О, да, виждам — промърморих. Видях как Рори кара по обраслите, виещи се пътеки, умело маневрирайки с колелото си около избуялите растения, сякаш беше на някакъв изпит по колоездене.

— Трябва да ти покажа оранжериите, където дядо ми е отглеждал растителни видове от цял свят. Но сега — каза Орландо, — мислиш ли, че би могла евентуално да приготвиш нещо за обяд? За довечера съм поръчал филе. Телешкото от фермата е най-доброто, което познавам. — Орландо се прозя. — Боже, тази разходка напълно ме е изтощила. Слава богу, че живея в града. В провинцията няма какво да се прави, освен да ходиш, нали така? И човек се чувства виновен, ако не го прави.

След като се наобядвахме, Орландо стана от масата.

— Надявам се, че ще ме извините, ако отида да подремна за малко. Сигурен съм, че двамата ще се разберете чудесно, докато ме няма.

— Харесвам как готвиш, Ася — въздъхна Рори, след като чичо му излезе от кухнята.

— Благодаря ти. Ще ми помогнеш ли с миенето? — посочих пълната мивка.

Рори ми се намуси.

— Ако ми помогнеш, ще ти покажа как се правят шоколадови браунита. Много са вкусни.

Заехме се за работа и точно след като позволих на Рори да оближе купата, задната врата се отвори и чух стъпки на тежки ботуши. Помислих, че е доставката от фермата, но когато се обърнах, видях Каналния плъх да влиза през кухненската врата. Рори и аз го зяпнахме изненадани.

— Здравейте.

— Здравейте — отвърнах.

— Рори. — Той кимна на момчето, което му махна в отговор, понеже вниманието му бе обзето от последните останки шоколад. — Нещо тук ухае приятно.

— Правим браунита.

— Тогава съм сигурен, че Рори е в рая.

— Какво ще кажете за чаша чай? — промърморих, смутена от присъствието му.

— Само ако и вие ще пиете.

— Да, и аз ще пия. — Пуснах чайника. — Рори — обърнах се към него, — хайде да те избърша. — Започнах да бърша шоколада от устата му с кърпа, а Каналния плъх не помръдна — само стоеше и се взираше в нас с втренчения си поглед.

— Ася, може ли да гледам Супермен?

— Разрешено ли му е да гледа филм? — попитах Каналния плъх.

— Защо не? Ще дойда с теб и ще ти го пусна, Рори.

Когато Каналния плъх се върна, чаят вече се вареше в голям керамичен чайник на масата.

— В оная дневна можеш направо да замръзнеш. Запалих огън. Благодаря за чая — каза той, сядайки, все още с яке. — Предполагам, че Орландо си взима дрямката. Брат ми е човек на навиците.

Видях проблясък на усмивка от привързаност да преминава по лицето му, но изчезна, преди да достигне пълния си потенциал.

— Да.

— Всъщност не съм дошъл да говоря с Орландо, а с вас — продължи той. — Първо искам да изразя благодарността си, че сте тук този уикенд. Иначе щеше да се наложи аз да го играя бавачка, докато се стреля в земите ми.

— Сигурна съм, че Орландо би се справил също толкова добре и без мен.

— Маргьорит никога не би го позволила.

— Защо не?

— Не ви ли е казал? Освен че е астматик, Орландо има и тежка епилепсия. Още откакто беше тийнейджър. Напоследък болестта е общо взето под контрол, но Маргьорит се страхува, че може да получи пристъп, а Рори не може да говори по телефона така, че да го разберат. Учи се да пише съобщения, разбира се, но тук, в Хай Уийлд, няма никакъв сигнал, така че това не върши много работа.

— Не знаех. — Изправих се и отидох до печката, за да проверя браунитата и да скрия шока си.

— Това е много добра новина, защото означава, че Орландо се държи като добро момче и си пие лекарствата. Но все пак смятам, че е важно да знаете, докато работите с него, просто за всеки случай. Орландо се срамува от състоянието си. Истината обаче е, че ако получи пристъп, има нужда от незабавна лекарска помощ, иначе може и да умре. Почти го загубихме два или три пъти, когато беше по-млад. А другото нещо е…

Той млъкна и аз затаих дъх в очакване да продължи.

— Искам да ви се извиня, че се държах неучтиво с вас последния път, когато бяхте тук. В момента имам много грижи от един или друг вид.

— Няма проблем.

— Напротив, има. Но както със сигурност вече сте забелязали, аз не съм много приятен човек.

От всички самовлюбени, самосъжалителни и изобщо себични извинения, които бях чувала през живота си, това беше върхът. Усетих как ме изпълва гняв, сякаш абсорбирах горещината на печката.

— Както и да е, донесох ви това. Това е съкратеният ми препис на дневниците на Флора Макникъл, които е писала от десетгодишна до двадесетгодишна възраст.

— Ясно. Мерси — успях да кажа накрая на браунитата на печката пред мен.

— Е, ще ви оставя на мира. — Чух стъпките му да прекосяват кухнята напът към вратата. После спряха. — Само още един въпрос…

— Какво?

— Донесохте ли фигурката с вас? Бих искал да я видя.

Знаех, че се държа детински, но раздразнението ми от вбесяващото му поведение взе превес.

— Не съм… сигурна. Ще погледна — отвърнах.

— Добре. Ще се върна утре. Впрочем неделният ни обяд е в преддверието. Чао засега.

След като се възстанових и изпих две чаши вода, за да потуша горещия гняв, който изпитвах към нежелания си гост, игнорирах купчината страници, поставени внимателно върху масата, и погледнах в преддверието. Там намерих връзка фазани и кутия с асортимент от пресни плодове и зеленчуци.

Срам ме е да призная, че си изкарах гнева на най-големия фазан като ожесточено го оскубах, изкормих го и му отрязах главата, краката и крилата. Щом приключих, се свлякох изтощена на стола, чудейки се как човек, който не означава абсолютно нищо за мен, успява да събуди в мен толкова дълбока ярост.

Докоснах с пръсти ръкописа пред мен и самият факт, че ръцете му го бяха докоснали, ме накара да потръпна. Но ето че беше тук — възможната следа към миналото, което търсех. И каквото и да изпитвах към онзи, който го беше написал, много по-висша кауза ме бе довела в Хай Уийлд.

Намерих чиния и сложих на нея три браунита, а в другата си ръка взех ръкописа. Отидох да потърся Рори и го открих залепен за телевизора да гледа как Кристофър Рийв лети в небето.

Потупах го по рамото, за да привлека вниманието му, и посочих чинията с браунита.

— Благодаря!

Той хапна от браунитата и отново насочи вниманието си към филма. Когато се уверих, че е зает и се забавлява, подкладох огъня и седнах в креслото до огнището. Сложих ръкописа на коляното си и започнах да чета.