Лусинда Райли
Сестра на сенките (19) (Историята на Ася)

18.

За щастие плановете на госпожа Кепел да я представи в лондонското общество не позволяваха на Флора да мисли много за факта, че доброволно бе отпратила Арчи обратно в ръцете на сестра си.

Следващата нощ кампанията на госпожа Кепел наистина се развихри. Флора, пременена в рокля от кобалтово син сатен, с взети назаем сапфири около врата си, бе представена като почетната гостенка на официална вечеря. Над питиетата в гостната след това около нея се събра море от лица, възхищаващи се на достойнството и красотата й и хвалещи госпожа Кепел, че я е довела в Лондон.

— Струва ми се честно и тя да получи свой дебют. Просто правя всичко възможно да й го осигуря. — Госпожа Кепел се усмихна на гостите си. Флора им беше представена в такъв вихър от имена и титли, че главата й се завъртя от усилието да ги запомни всички — „Моля, запознай се с лейди Еди-коя-си и лорд Някой си от Някъде си“ — така че с облекчение разпозна графиня Торби от следобедния чай преди няколко дни. И, разбира се, семейство Арлингтън от другата страна на площада, чиито деца си играеха със Соня и Вайълет.

Вечерята се състоя във великолепна трапезария на същия етаж като дневната. Флора се радваше, че седи отляво на Джордж Кепел. Той се обърна към нея с усмивка под спретнатия си накъдрен мустак.

— Госпожице Макникъл, Флора, за мен е такова удоволствие да седите до мен тази вечер — каза той, опитвайки се да успокои нервите й, като налее рубиненочервено вино в чашата й. — Макар за вас сигурно да е голям шок да се преместите да живеете в град след красотата на лейклендския си дом, се надявам да намерите тук много стимули за страстта си към ботаниката и изкуството. Многото галерии в града могат да ви научат на повече от която и да било книга. Трябва да се опитате да привлечете и нашите дъщери да развият такива интереси.

— Ще направя всичко възможно. — Флора слушаше само с половин ухо господин Джордж, защото лейди Арлингтън от другата страна обясняваше, че „момичето на Вон си е намерило подходящ обожател. А за онзи техен син има слухове…“.

— Флора? Добре ли сте? Пребледняла сте. — Гласът на господин Джордж привлече обратно вниманието й.

— Извинете ме, господине, явно съм се изтощила през деня.

— Разбира се, мила моя. Надявам се Вайълет да не ви е проглушила ушите с поредната си идея за поема.

— Тя има силен характер — каза предпазливо Флора. — Това заслужава възхищение.

От другата й страна се чу смях. Изпъкналите очи на лейди Сара Уилсъм светеха развеселени.

— Милата Алис спомена колко сте дипломатична, госпожице Макникъл.

Чувстваше се неудобно в тези язвителни лондонски разговори.

— Казвам само това, което виждам, лейди Сара. Как ви се струва гъшият дроб?

Имаше десет ястия — с поне седем повече от необходимото, според Флора. Беше гризнала от гарнитурата около месото, шокирана от броя на животните, които госпожа Стейси трябва да е опекла, задушила или сварила в този ден.

Когато господин Джордж най-сетне отведе мъжете да пият бренди и да пушат пури, Флора последва жените в дневната, където тихо отпиваше от кафето си, докато те си разменяха безсмислени клюки, най-вече за разни жени, видени в града с мъже, които не са им съпрузи. Тя слушаше със смесица от интерес и ужас. Може би беше просто наивна, но досега бе смятала брака за свещен.

— Е, избрала ли си някой млад мъж за Флора? — лейди Арлингтън попита госпожа Кепел.

— Може би Флора има свои собствени идеи — отвърна покровителката й, хвърляйки проницателен поглед към Флора.

— О, и кой е късметлията?

— Аз… господи, та аз току-що пристигнах в Лондон — отговори дипломатично Флора.

— Е, сигурна съм, че няма да мине много време преди някой да те вземе, щом имаш покровителството на госпожа Кепел. Има много зимни балове, на които ще можеш да се огледаш за кандидати. Макар повечето свестни момчета вече да са заети.

След принудителното заминаване на Арчи от живота й вчера, Флора бе щастлива да се върне към първоначалния си план и да прекара остатъка от дните си сама.

След като всички си тръгнаха, госпожа Кепел я целуна по двете бузи.

— Лека нощ, мила моя, и бих искала да кажа, че се справи прекрасно. Гордея се с теб тази вечер. Виждаш ли, Джордж, бях права за нея — обърна се към съпруга си, докато той я извеждаше от стаята.

— Беше права, скъпа, но кога изобщо си грешала? — чу го да казва Флора, докато се качваха по стълбите.

* * *

Флора бе помолила мадмоазел и госпожа Кепел за позволение да заведе Соня в Кю Гардънс през деня. Господин Ролф вече бе уредил да ги закарат там с моторната кола и Флора трепереше от вълнение при мисълта да бъде заобиколена от природата и да изследва редки видове. Макар че сигурно щяха да й напомнят за Арчи.

— Няма да му позволя да го провали — каза си твърдо.

— Съжалявам, госпожице Флора — каза Пеги, влизайки в стаята на Флора със закуската, — но госпожа Кепел иска да се присъедините към нея и госта й за чай този следобед. Каза, че ще трябва да отидете в градините друг ден.

— О — Флора прехапа устна. — Знаеш ли кой е гостът?

— Скоро ще разберете, госпожице, но аз ще бъда на ваше разположение, преди да се присъедините към тях в гостната на госпожа Кепел. Ще ви чакам тук точно в три часа.

— Не се притеснявай — каза Флора на Соня, когато се видяха в детската стая и момичето изрази разочарованието си от отмененото излизане. — Сигурна съм, че мадмоазел не би възразила вместо това да излезем на разходка до парка „Сейнт Джеймс“ сутринта. Ще трябва да обещаем да говорим френски по целия път дотам и обратно — намигна й Флора. — Как се чувстваш тази сутрин, Вайълет? — попита, обръщайки се към другото момиче.

— Добре, благодаря. Най-добрата ми приятелка Вита ще дойде на обяд след уроците. Днес сме само половин ден в училище.

— Разбирам.

— Ще очаквам да си тук точно в един часа, Нани — каза Вайълет.

Нани, която тъкмо влизаше в стаята, вдигна вежда на властното поведение на Вайълет.

— Трябва да ви кажа, че тази госпожица Саквил-Уест е много странна птица — прошепна Нани на Флора. — Само се радвам, че не е под моя опека. Само да ги чуете двете как разискват книгите и литературата, все едно са истински професори. Взима се много насериозно онова момиче. А Вайълет е направо обсебена от нея, не може да се отрече.

— Тогава очаквам с нетърпение да се запозная с нея.

— Е, госпожице Флора, бих казала, че по един или друг начин ви очаква интересен ден.

Разходката в парка „Сейнт Джеймс“ със Соня беше точно това, от което се нуждаеше Флора. Октомврийският ден беше ясен, макар и хладен, а листата, обагрени във всички оттенъци на кехлибарено жълто, златно и червено, падаха и създаваха многоцветен килим пред тях.

— Виж — Флора посочи един покрив високо над тях на ръба на парка. — Виждаш ли как се събират врабчетата? Приготвят се да отлетят до Африка. Зимата е на път.

— Олеле, Африка! — възкликна Соня, гледайки как врабчетата си пеят едно на друго. — Това е много далече. Какво става, ако се уморят, докато прекосяват морето?

— Добър въпрос, и отговорът е, че не зная. Може би кацат да си починат на някой кораб. Виж, ето една катерица. Сигурно събира кестени за зимата. Скоро ще заспи и няма да я видим чак до пролетта.

— Ще ми се и аз да бях катерица — Соня сбърчи малкото си носле. — И аз искам да спя зимен сън.

Флора се върна у дома точно навреме за обяда в детската стая и седна на масата с персонала и децата. Вайълет почти не й обърна внимание, увлечена в разговора си, воден шепнешком, с приятелката си — тъмнооко дете с бледа кожа, къса кестенява коса и слабо тяло. Ако не знаеше, че е момиче, Флора като нищо можеше да я помисли за момче. Порази я странната интимност помежду им: Вайълет постоянно докосваше ръката на Вита и в един момент дори сложи ръката си на коляното на другото момиче.

— Нани, Вита и аз ще се оттеглим в стаята ми. Вита иска да ми прочете новите си поеми.

— Така ли иска? — промърмори Нани. — Е, гледайте да сте тук точно в три часа, когато бавачката на госпожица Вита ще дойде да я прибере. Специалният гост на майка ви идва в четири и къщата трябва да е тиха. Вие ще се присъедините към тях в четири, госпожице Флора — добави Нани и отведе Соня да си измие лицето, а Вита и Вайълет напуснаха стаята хванати под ръка след тях.

В три часа Барни влезе в стаята на Флора с рокля, преметната на ръката й.

— Госпожа Кепел поиска да облечете тази рокля за чая, така че я занесох долу да я поизгладя.

Флора седна на тоалетката и остави Барни да прибере косата й в подредени вместо свободни къдрици, закрепени със седефени гребени. След това, докато се подлагаше на ужасния корсет, си помисли, че въпреки очевидната щедрост на госпожа Кепел започва да се чувства като голяма кукла, която обличат когато пожелае собственичката й. Не че имаше какво да направи, без да изглежда ужасно неблагодарна. Докато Барни закопчаваше роклята на сини и кремави ивици, Флора си помисли, че въпреки настояването на обществото, че мъжете искат жените им да бъдат стегнати, боядисани и украсени, тя си спомняше как изкачи Скафел в бричовете на баща си. А на Арчи сякаш изобщо не му пречеше…

— Госпожице Флора?

— Да? — Откъсна се от бляна си.

— Попитах дали не искате да закрепя обеците по-здраво. Господ да ни е на помощ, ако някоя от тях падне в чая следобед!

— Божичко, това наистина би било катастрофа — съгласи се тя, опитвайки се да потисне усмивката си.

— Ще сложа малко руж на бузите ви, за да им придам цвят, и ще сте готова да слезете, когато ви повикат. Просто седнете тихо с някоя от книгите си и госпожица Дрейпър ще дойде да ви вземе, когато са готови за вас.

— Благодаря ти.

— Късмет, госпожице.

Флора се намръщи, докато Барни излизаше от стаята, чудейки се защо ще й трябва „късмет“, за да изпие чаша чай с този мистериозен гост, когото чу да пристига десет минути по-късно. За да убие времето, Флора седна на бюрото си и извади дневника си, за да продължи да записва ужасния разговор с Арчи. Дори записването му почти я докара до сълзи. Накрая на вратата се почука и се появи госпожица Дрейпър.

— Госпожа Кепел иска да се присъедините към нея в гостната сега.

— Чудесно.

Флора последва госпожица Дрейпър на долния етаж и усети напрегнатата тишина, която се възцаряваше в къщата в присъствието на специалния гост на госпожа Кепел.

— Готова ли сте? — попита я госпожица Дрейпър.

— Да.

— Много добре.

Тя вдигна ръка, за да почука на вратата на гостната, и Флора забеляза, че леко трепери.

— Влезте — чу се отвътре гласът на госпожа Кепел.

— И, за бога, не забравяйте да направите реверанс, когато ви представи — просъска госпожица Дрейпър, преди да хване дръжката и да отвори вратата.

— Флора, мила моя. — Госпожа Кепел тръгна към нея. — Днес изглеждаш прекрасно, не си ли съгласен, Бърти? — Тя хвана Флора за ръката и я заведе при един господин със сива брада, чието туловище заемаше целия двоен диван.

Флора усети как две пронизващи очи я преценяват. Госпожа Кепел я заведе толкова близо, че накрая се оказа на по-малко от метър от него. Стаята беше пълна с дим от пура и господинът продължи да пуши, докато я оглеждаше, Флора леко подскочи, когато нещо край краката на господина се размърда, и видя, че е бял фокстериер с кафяви уши, който се бе изправил при влизането й и сега идваше да я поздрави.

— Здравей — усмихна се Флора на малкото кученце и инстинктивно се пресегна да го погали.

— Флора, това е най-добрият ми приятел, Бърти. Бърти, мога ли да ти представя госпожица Флора Макникъл.

Както й беше казано, Флора направи дълбок — и, надяваше се, грациозен — реверанс. Докато се изправяше колкото можеше по-елегантно, осъзна, че този джентълмен й е много познат. В последвалата тишина, докато очите му продължаваха да се взират в нея по най-смущаващия възможен начин, Флора най-после направи връзката. И коленете й омекнаха.

— Не ти ли казах, че е красавица? — наруши тишината госпожа Кепел. — Ела, Флора, седни до мен.

Тя последва госпожа Кепел и седна на кушетката, поставена срещу мъжа, който явно се наричаше „Бърти“. Флора беше благодарна, че може да седне, иначе можеше да падне от шока.

Мъжът все още не проговаряше, само продължаваше да се взира в нея.

— Ще позвъня за още чай. Сигурна съм, че всички имаме нужда от още една чаша.

Госпожа Кепел натисна звънеца от едната страна на камината и Флора видя, че дори прочутото спокойствие на покровителката й е нарушено от тишината. Най-накрая Бърти вдигна отново пурата си, запали я пак и си дръпна от нея.

— Как ви се струва Лондон, госпожице Макникъл? — попита я той.

— Много ми харесва, благодаря ви… — Не довърши изречението, осъзнавайки, че не е сигурна как да се обърне към него.

— Моля, когато сме насаме, можете да ме наричате Бърти, като скъпата госпожа Джордж. Тук всички сме приятели. А ми се виждате твърде зряла, за да ме наричате „Кралчо“, както правят Вайълет и Соня. — Той се усмихна одобрително, а сините му очи излъчваха веселие, и напрежението в стаята намаля.

— Е — започна той, дръпвайки отново от пурата си, — как е милата ви майка?

— Аз… добре е, благодаря ви. Или поне така смятам, тъй като не съм я виждала, откакто замина за Шотландия.

— Спомняш ли си, Бърти, че ти казах, че родителите на Флора се преместиха от къщата си в Лейк Дистрикт горе в планините на Шотландия? — включи се госпожа Кепел.

— А, да, и много добър избор са направили! Шотландия несъмнено е любимата ми част от Британските острови. Особено Балморал. Била ли сте в шотландските планини, госпожице Макникъл?

— Когато бях малка, отидох на гости у родителите на баща ми и си спомням, че беше много красиво. — Флора се помъчи да се успокои достатъчно, за да образува свързани изречения. Изненада я акцентът му — думите му имаха почти тевтонски тембър и го караха да звучи направо като чужденец.

Госпожица Дрейпър и лакеят пристигнаха с чая и масичка на колела, пълна със сандвичи, торти и пасти. Черна сянка се стрелна покрай краката на госпожица Дрейпър и териерът, който дотогава беше забележително спокоен, се хвърли към нея, лаейки силно. Без да мисли, Флора скочи от кушетката и вдигна на ръце съскащия котарак.

Гръмък смях се смеси с лая на кучето.

— Цезар, седни! — заповяда той и кучето се върна да седне до господаря си. — И кой е това, госпожице Макникъл?

— Това е Пантера — каза Флора, опитвайки се да успокои треперещия котарак.

— Какъв чудесен младеж — каза Бърти. — Къде го намерихте?

— Спасих го от едно езеро, когато беше малко котенце, у дома в Лейксайд.

— Флора, моля те, изведи Пантера навън — каза госпожа Кепел.

— Няма нужда да го правиш заради мен, госпожо. Обичам животните, както знаеш.

Флора послушно пусна Пантера в коридора и затвори вратата, след което седна отново. Докато госпожа Кепел наливаше чая, тя осъзна, че няма да може да го докосне от страх, че ръката й ще се разтрепери толкова силно, че ще го разлее по хубавата си рокля.

— Госпожице Макникъл, струва ми се, че имате много лукава и умна съратничка в лицето на госпожа Джордж. Защото — Бърти пак пое от пурата си, усмихвайки се нежно на госпожа Кепел, — мога честно да ви кажа, че не очаквах някога да видя деня, в който…

За какъв ден ставаше дума, Флора така и не узна, защото вдишването на дима от пурата му докара ужасен пристъп на кашлица и давене. Вече зачервеното му лице стана още по-червено, направо като цвекло, и очите му се насълзиха, докато гърдите му се мъчеха да си поемат дъх. Госпожа Кепел наля чаша вода, вмъкна се до него на дивана и доближи чашата до устните му, принуждавайки го да отпие.

— Проклета да си, жено! Не ми трябва вода, а бренди!

Той извади копринена носна кърпа от палтото си и, след като бутна водата встрани, така че се разля по полите на госпожа Кепел, шумно си издуха носа.

— Бърти, наистина ще трябва да се откажеш от пурите — скара му се госпожа Кепел, стана и отиде до гарафата на бюфета. — Знаеш, че всички лекари ти казват същото. Тези неща ще те вкарат в гроба, няма съмнение. — Тя му подаде брендито, което той изпи на една глътка и подаде чашата за второ.

— Глупости! От проклетото британско време е, с постоянната му влага. Помниш ли колко добре бях в Биариц?

— Бърти, знаеш, че това не е вярно. Едва последния път, когато бяхме там, ти…

— Достатъчно! — изрева той и изгълта на един дъх второто бренди. След това погледът му отново се спря на Флора. — Виждате ли какво ми се налага да търпя, госпожице Макникъл? Държи се с мен като с дете.

— Държа се с теб като с някого, когото обичам — възрази твърдо госпожа Кепел.

Флора зачака нова експлозия, но той само кимна покорно, а госпожа Кепел седна до него и взе ръката му в своята.

— Знам, скъпа моя. Но се чувствам сякаш всички се опитват да ми развалят удоволствието тези дни.

— Всички се опитваме да си спестим болката от загубата ти.

— Стига толкова по тази тема. — Той махна с ръка към госпожа Кепел, сякаш гонеше досадна муха. — Не правя много добро първо впечатление на госпожица Макникъл. Е, разкажете ми за себе си. Какво обичате да правите?

— Обичам природата в провинцията — каза Флора първото нещо, което й дойде наум. — Разбира се — добави бързо, — не познавам нищо друго и ако бях отгледана в града, може би щях да обичам повече него. Напоследък научих, че Лондон е много красиво място.

— Няма нужда да се извинявате, госпожице Макникъл. Ако съдбата беше по-милостива, и аз бих избрал провинцията. Кажете ми, яздите ли?

— Да, яздя — отвърна Флора, неспособна да се обърне към него с „Бърти“. — Макар че, признавам, не бих се справила на Ротън Роу. Научих се да яздя по насечен терен и не съм особено изящна на седлото.

— Ах, какво хубаво време беше! — Той плесна с ръце като дете. — Като младеж нямаше нищо, което да обичам повече от ездата по шотландските поля. Какви други занимания вълнуват сърцето ви, госпожице Макникъл?

— Ще ми се да можех да ви кажа, че е поезията, или бродерията, или че мога да свиря добре на пиано, но истината е, че всичко, което обичам, е навън, на чист въздух. Животните, например…

— Напълно съм съгласен! — Той посочи с обич кучето, което махаше с опашка в краката му. — А що се отнася до изкуствата… е, в моята позиция съм длъжен да ги понасям и аплодирам. Но не можете да си представите безкрайните нощи, които съм прекарал, седейки в операта, или на разни пиеси, в които се очаква да намеря някакво духовно или психологическо значение, или на поетични рецитали, от които не разбирам и дума…

— Бърти! Отнасяш се несправедливо към себе си — намеси се госпожа Кепел. — Ти си много начетен.

— Само защото съм длъжен да бъда. Част от работата ми е — намигна на Флора.

— Обичам и да рисувам животни, макар че не успявам да запечатам хората. Изглеждат много… по-сложни. — Флора се надяваше отговорът да задоволи и двамата.

— Добре казано! — Бърти плесна огромното си бедро.

— Бърти, каретата ти чака долу. Знаеш, че имаш ангажименти тази вечер, и…

— Да, наясно съм. — Той завъртя очи към Флора в жест на безмълвна дружба. — Госпожице Макникъл, госпожа Джордж е права. Трябва да си тръгна, за да служа на страната и на кралицата.

Флора веднага се изправи и се приготви да направи още един дълбок реверанс, но той я подкани да се приближи до него.

— Ела тук, мила моя.

Тя измина няколкото крачки между тях и застана пред него. Беше изумена, когато той взе ръцете й в своите, покрити с пръстени с рубини и златни гербове.

— За мен беше удоволствие да се запозная с вас, госпожице Макникъл. Това послужи само да ми напомни, че инстинктите на госпожа Джордж винаги са верни. А сега ела и ми помогни да се изправя, жено, ако обичаш.

Той се изправи от дивана с помощта на госпожа Кепел. И макар самата Флора да беше висока, той се извисяваше над нея.

— Надявам се, че ще можем да прекараме повече време заедно в бъдеще. Особено в провинцията. Може би в Дънтрийт? — Погледът му се насочи към госпожа Кепел, която кимна.

— Разбира се.

— А сега, госпожице Макникъл, Флора, трябва да се сбогуваме. Довиждане, мила моя.

— Довиждане.

— Ела, Бърти, ще те заведа до долу.

С тези думи госпожа Кепел, териерът и Негово Величество Кралят на Великобритания, Ирландия и на Британските територии отвъд морето, Защитник на вярата и император на Индия, излязоха от гостната.