Лусинда Райли
Сестра на сенките (15) (Историята на Ася)

14.

Малкото оставащи дни в детския й дом отлитаха бързо и мъката в сърцето на Флора нарастваше, докато гледаше как притежанията на семейството биват опаковани и отнасяни. Дадоха й голям куфар, в който да опакова личните си съкровища, които щяха да отидат в Шотландия с родителите й. Докато подреждаше дневниците си с копринени корици — детайлни описания на живота й в Естуейт — за да ги увие в кафява хартия, не можеше да се сдържи да не ги отваря и прочита откъси от тях, скърбейки за всичко, което щеше да загуби.

Родителите й бяха толкова заети, че рядко се сещаха да й кажат добра дума. Макар да бе свикнала с отношението им, чувството за изолация нарастваше и тя започна да си мисли, че може дори да се почувства облекчена, когато дойде денят на заминаването й за Лондон.

Отгоре на всичко не бе получила никаква вест от Арчи и реши, че въпреки молбата му да му има доверие, би било най-добре да прибере спомена за времето, прекарано с него, заедно с остатъка от миналото си. Предвид очевидните чувства на Аурелия към него, изразени в писмата, които бе написала на Флора от Хай Уийлд, това беше единственото разумно решение. Не че й помогна много. Тя продължаваше да мисли за него почти във всеки миг от деня.

Най-болезнено беше сбогуването с обичните й животни, докато ги подреждаше в навеса на госпожица Потър и даваше инструкции на госпожа Кенън как да се грижи за тях. Тежестта от сбогуването беше съвсем малко облекчена от радостта на Ралф и Бетси, най-големите деца на госпожа Кенън, които веднага вдигнаха Мейзи и Етел — двата съсела — и обещаха, че ще се грижат за тях точно като Флора.

Що се отнася до Пантера, Сара, която бе отказала да замине за Шотландия „зарад сичките ония кърлежи“, се съгласи да го вземе в уютната къщичка, която споделяше с майка си във фар Соури. Поне Флора бе облекчена, че животните й са на сигурно място, макар тя самата да не беше.

 

 

На сутринта преди заминаването си за Лондон, със сърце, натежало като големия камък на брега на езерото Естуейт, Флора слезе, за да посрещне изгрева над езерата за последен път.

Пейзажът навън й подари последен прекрасен спомен. Есенното небе светеше на яркочервени и лилави ивици и когато тя седна на камъка, ниско във въздуха тежеше мъгла. Наслаждавайки се на всяка нота от утринния хор на птиците, Флора вдиша дълбоко чистия, свеж въздух.

— Сбогом — въздъхна, затваряйки очите си като щракващ затвор на фотоапарат, за да запечата образа в ума си така, че да не може да бъде изтрит.

След като се върна в спалнята си, Флора бързо се облече за пътуването и докато намяташе пътната си пелерина, извика Пантера. Очакваше, както обикновено, той да се измъкне сънливо изпод завивките и да се протегне бавно с очи, изразяващи раздразнението му, че са го събудили. Днес обаче той не се появи и след като претърси обстойно спалнята си, Флора заключи, че явно е оставила вратата си отворена по-рано и Пантера я е последвал долу.

Тили и госпожа Хилбек вече работеха в кухнята.

— Майка ви поръча да ви опаковаме храна за из път. Пътуването до Лондон е дълго — обясни Тили, закопчавайки кожените ремъци на кошницата.

— Виждали ли сте Пантера? — попита ги Флора, проверявайки под масата. — Търсих навсякъде, но не мога да го намеря. Трябва да се сбогувам…

— Не може да е отишъл далеч, госпожице Флора, но майка ви вече ви чака на вратата. Ще го потърся, не се притеснявайте — каза Сара, излизайки от килера.

— Сбогом, госпожице Флора, и късмет в оня ужасен град, където отивате. По-добре вие, отколкото аз — изсумтя госпожа Хилбек. — Направих ви пасти с касис — знам колко ги обичате.

— Благодаря ви много, но можете ли да ми обещаете, че ще потърсите Пантера и ще ми пишете, че е в безопасност?

— Разбира се, скъпа. Грижете се за себе си. Ще ни липсвате — добави госпожа Хилбек с насълзени очи.

— Сбогом.

Флора хвърли последен отчаят поглед на кухнята, след което излезе, за да отиде при майка си.

— Флора, трябва да тръгнем веднага, иначе ще закъснеем за влака. — Майка й изглеждаше царствена, стоейки в преддверието с ръце в маншон от кожа срещу утринния хлад. Флора тръгна към вратата, следвана от Сара с кошницата за пикник. — Сбогувай се с баща си. Ще те чакам в каретата.

За нейна изненада, баща й бе слязъл по стълбите до преддверието, опирайки се на бастуна си повече от обикновено.

— Флора, мила моя.

— Да, тате?

— Аз… ами… много съжалявам как се подредиха накрая нещата.

— Не е твоя вината, че нямаме пари да поддържаме къщата, тате.

— Не, аз… — Алистър погледна към краката си. — Не говорех точно за това, но все пак благодаря. Сигурен съм, че ще пишеш редовно на майка си и ще чуя всичко за приключенията ти. Пожелавам ти късмет в бъдещето. Сбогом, скъпа.

— Благодаря, тате. Сбогом.

Флора се обърна и изпита внезапна дълбока тъга от окончателното сбогуване с баща си. Качи се на каретата и погледна за последен път Естуейт Хол. Докато излизаха през портите, се запита дали за последен път вижда къщата. И баща си.

* * *

След като се настаниха във вагона от първа класа за дългото пътуване до Лондон, Флора седеше тихо и наблюдаваше как пейзажът се променя от стръмни хълмове и долини към непознати равнини и вътрешно скърбеше за всичко, което бе загубила толкова скоро. Настроението на Роуз, от друга страна, започна да се подобрява с всяка измината миля, отдалечаваща ги от дома.

— Може би няма да е зле да ти разкажа малко повече за семейство Кепел.

— Да, мамо.

Флора слушаше с половин ухо, докато Роуз разказваше за красивия дом на Портман Скуеър, високото положение на семейството в обществото и двете момичета, Вайълет и Соня, които бяха съответно на петнайсет и девет.

— Разбира се, Вайълет е красавица, а Соня… е, милото дете, нека да кажем, че има други качества, които компенсират невзрачния й вид. Тя е много мило момиче; Вайълет е тази, която създава проблеми. Но все пак — Роуз погледна през прозореца и се усмихна леко, — е трудно да я обвиняваш, предвид живота, който води.

— Какъв живот, мамо?

— О — Роуз се свести, — може би имам предвид просто, че на първото дете винаги се угажда повече.

Беше ред на Флора да отмести очи. Но не преди да види леката червенина по бузите на майка си. И двете знаеха, че нещата далеч не стояха така в собствения им дом.

В един часа Роуз обяви, че е гладна, и Флора отвори кошницата за пикник.

— Намирам храната във влака за напълно негодна за ядене — добави Роуз, докато Флора й подаваше чиния и салфетка. И двете изпищяха, когато от кошницата изскочи малко черно дяволче и, след кратък оглед на обстановката, се скри под полите на господарката си.

— Мили боже! Какво прави той тук?! Флора — очите на Роуз се впиха в нея, — нали не си го скрила ти вътре?

— Разбира се, че не, мамо! Той — на очите й избиха радостни сълзи и тя вдигна Пантера изпод полите си и го притисна до себе си, — сам се е скрил.

— Какво ще правим с него, когато пристигнем в Лондон, направо не знам. Убедена съм, че семейство Кепел няма да искат животни в къщата си, предвид кръговете, в които се движат.

— Мамо, разбирам, че Пантера може да причини неудобство, но доколкото знам, повечето деца обичат котенцата. Може би и с Вайълет и Соня ще е така.

— Все пак това не е добро начало — въздъхна Роуз. — Никак не е добро начало.

* * *

Пантера заспа в кошницата за пикник, почти все едно разбираше каква игра трябва да играе, а майката и дъщерята слязоха от влака на гара Юстън.

— Милата Алис каза, че ще изпрати моторната си кола и шофьора да ни посрещнат. А, ето го и Фрийд.

Флора последва майка си през тълпата към един нисък мъж с мустаци, облечен в тъмнозелено палто с лъскави месингови копчета. Той си свали шапката и им се поклони. Миризмата и неспирният шум на локомотивите и хората караха Флора да се чувства замаяна и объркана. Дори Пантера измяучи негодуващо от дълбините на кошницата.

— Добър вечер, госпожо, госпожице, и добре дошли в Лондон — каза Фрийд и повика носач да вземе куфарите им. — Надявам се, че пътуването ви е било приятно? — попита учтиво, докато Флора и майка й вървяха след него към изхода, а носачът ги следваше с количката с багажа. Навън ги чакаше автомобил, чиито дървени повърхности блестяха в късното следобедно слънце. Качиха се и се настаниха на меките кожени седалки. Фрийд запали двигателя и потеглиха по широките улици на Лондон.

Флора загледа облечените по последна мода мъже и жени, разхождащи се по улица „Мерилбоун“, и внушителните сгради, които сякаш докосваха небето. От кошницата се чуваше постоянно умолително мяучене, но Флора не смееше да я отвори и да успокои Пантера, докато майка й седеше до нея.

Автомобилът заобиколи великолепен парк, ограден от високи тухлени къщи, и спря пред една от тях. Вратата веднага се отвори и дойде лакей, за да им помогне да слязат. Влязоха в къщата и лакеят предложи да вземе кошницата на Флора.

— Не, благодаря ви, господине, вътре има… подаръци за семейството — набързо скалъпи лъжа Флора.

Пелерините и шапките им бяха отнети и ги изпратиха нагоре по тясно стълбище към гостна стая, която на пръв поглед приличаше повече на оранжерия, пълна с уханни орхидеи, лилии и малмазонски рози в гравирани стъклени вази.

Сред дантелените възглавници на дивана седеше може би най-красивата — и определено най-добре облечената — жена, която Флора някога бе виждала. Гъстата й червеникавокестенява коса блестеше, подредена в сложна прическа, перлените огърлици около врата й подчертаваха бялата й кожа, а дълбокото деколте разкриваше впечатляващ бюст. Очите й бяха невероятно яркосини и Флора гледаше като хипнотизирана как жената се изправи и тръгна към тях през пищно обзаведената стая, за да ги поздрави.

— Мила моя Роуз — каза тя, прегръщайки майката на Флора. — Много ли беше уморително пътуването? Надявам се, че не.

— Не, Алис, беше много приятно, макар и двете с Флора да се радваме, че вече пристигнахме.

— Разбира се. — Проницателният поглед на Алис Кепел се насочи към Флора. — Значи това е прочутата Флора. Добре дошла в дома ми, скъпа моя. Надявам се, че ще бъдеш щастлива тук. Децата очакват с нетърпение да те видят. Нани ми каза, че малката Соня е прекарала по-голямата част от деня, рисувайки картини за теб. И двете момичета обаче в момента се къпят и ги слагат да си легнат, колкото и да им е неприятно, така че обещах да ги запозная с теб утре сутринта.

От кошницата за пикник се чу жалостиво скимтене и изпод капака се подаде мъничка черна лапичка.

— Какво, за бога, има вътре? — запита госпожа Кепел и всички очи в стаята се насочиха към кошницата.

— Това е… котенце — отвърна Флора и хвърли поглед на ужасеното лице на майка си. — Моля ви, госпожо Кепел, нямах намерение да го водя тук, но той се скри в багажа.

— Наистина ли? Какво изобретателно животно — засмя се тя. — Хайде да видим този пътник без билет. Сигурна съм, че децата много ще му се зарадват.

Флора се наведе, за да откопчае кожените ремъци на кошницата, докато майка й се извиняваше засрамена. Госпожа Кепел я игнорира и също се наведе и щом Пантера се показа, го вдигна с добре отработено движение.

— Колко си красив, младежо, и пакостлив, не се съмнявам. Имах подобна котка като дете в Дънтрийт. Убедена съм, че ще бъде добро попълнение към детската стая.

Когато госпожа Кепел подаде шаващия Пантера обратно на господарката му, Флора бе готова да падне на колене и да целуне краката й.

— Вечерята е в осем и съм поканила някои твои стари приятели, мила Роуз. Икономката ми, госпожица Дрейпър, ще ви заведе до стаите ви, за да се преоблечете, Флора, сложила съм те в стая до тази на майка ти. Надявам се да ти хареса. — Госпожа Кепел хвана ръцете на Флора и ги стисна здраво. — Добре дошла.

Докато се качваха по още едно стълбище Флора се зачуди дали приятелското поведение на госпожа Кепел е истинско, или само преструвка. Защото ако беше истинско, то това беше най-топлото посрещане, което някога бе получавала от непознат. Точно преди Роуз да влезе в стаята си, Флора се сети за нещо и придърпа майка си встрани.

— Мамо, нямам подходящи дрехи за вечеря — прошепна тя, докато икономката и камериерката кръжаха зад тях.

— Права си, разбира се — каза Роуз. — Прости ми, Флора, трябваше да се сетя за това, но не знаех, че госпожа Кепел възнамерява да те представи в обществото. Ще й кажа, че си изтощена от пътуването, и ще помоля някоя от прислужниците да ти донесе вечеря в стаята. Когато се върна вкъщи утре, ще ти оставя роклята, която донесох за себе си. Ще трябва да се прекрои, но съм убедена, че има шивачка сред персонала. Госпожа Кепел има огромен гардероб, както можеш да си представиш.

— Благодаря ти, мамо.

Икономката заведе Флора по-нататък по дългия коридор и отвори вратата на широка и богато обзаведена спалня с висок таван. Върху скрина имаше ваза със свежи цветя, а на умивалника бяха закачени меки хавлии.

— Ако имате нужда от нещо, госпожице, само позвънете на Пеги — каза икономката и посочи камериерката зад себе си, която направи реверанс. — Тя ще заведе и котката ви долу в мазето, за да си… свърши работата.

— Благодаря ви — каза Флора и понечи да добави, че е готова да заведе котката сама, но двете прислужници вече си бяха тръгнали. Отиде до прозореца и видя, че вече се е стъмнило и площадът долу е осветен от газови лампи. Пред другите къщи спираха карети и пътниците им слизаха, с блестящи черни цилиндри или широкополи шапки с пера на главите си.

Обърна се и видя, че Пантера вече се е настанил като у дома си и се чисти с език в средата на голямото месингово легло. Тя легна до него и се вгледа в безупречния таван без нито една цепнатина или петно от влага.

— Господи, трябва да са наистина богати, ако дори прислугата им живее в такива спални — промърмори Флора, а очите й се затвориха сами и тя задряма. По-късно я събуди почукване на вратата и тя седна в леглото, опитвайки се в просъница да си спомни къде се намира.

— Здравей, скъпа. Събудих ли те? — попита Роуз, влизайки в стаята.

Носеше смарагдово зелена рокля и семейната тиара, която обикновено седеше в сейфа на Естуейт Хол, тъй като нямаше много поводи да се носи. Тази нощ Роуз блестеше също толкова ярко, колкото и диамантите на главата й.

— Явно пътуването ме е изтощило, мамо. Надявам се госпожа Кепел да не е обидена, че не мога да сляза на вечеря.

— Тя напълно разбира. А сега съм ти донесла нещо. Реших, че може да са подходящи за теб — каза Роуз, подавайки кутия за бижута на дъщеря си.

Флора ахна, когато отвори кутията и видя перлената огърлица и обици на майка си върху кадифето. Роуз взе огърлицата и я закачи на врата на Флора. Заедно се полюбуваха на отражението на Флора в огледалото.

— Моята майка ми я даде, когато направих дебюта си в Лондон — каза тихо Роуз. — Пазих я до себе си толкова дълго, но сега е време да я получиш ти. — Тя нежно сложи ръка на рамото на дъщеря си.

— Благодаря ти, мамо — Флора беше наистина трогната.

— Надявам се да се чувстваш добре тук. Госпожа Кепел сякаш вече те харесва.

— Сигурна съм, че всичко ще е наред. Госпожа Кепел изглежда много мила.

— Да. Сега трябва да слизам на вечеря. Госпожа Кепел каза да ти предам, че ще те чака в дневната детска стая на горния етаж точно в осем часа сутринта, за да те представи на децата и останалите от персонала. По-късно ще се сбогуваме. Утре ще взема влака за Шотландия, за да подготвя новата къща за пристигането на баща ти. — Роуз целуна Флора по главата. — Пеги ще ти донесе вечерята. Лека нощ, Флора.

— Лека нощ, мамо.