Лусинда Райли
Сестра на сенките (8) (Историята на Ася)

7.

Първите ми две седмици в книжарница „Артър Морстън“ преминаха по общо взето същия график като деня, в който бях пристигнала. Орландо обикновено беше на горния етаж по цяла сутрин — мястото между задната врата и каквото и да имаше на горния етаж оставаше непознато за мен — и бях инструктирана да го извикам, ако някой клиент поиска да види някоя от най-редките и ценни книги, които се съхраняваха в огромен ръждясал сейф в мазето, или ако не можех да отговоря на някой въпрос. Но много рядко имаше въпроси, както и клиенти.

Започнах да разпознавам хората, които Орландо наричаше „редовни“ посетители: най-вече пенсионери, които взимаха по някоя книга от рафта и любезно ме питаха за цената й, която винаги бе написана на картичка на гърба й. Тогава, след като приключеха с тези формалности, взимаха книгата и сядаха на някое от креслата край огъня, за да я четат. Често седяха там с часове, преди да откъснат очи от книгата и да си тръгнат с учтиво „благодаря“. Един особено възрастен господин в опърпано сако от туид идваше всеки ден в продължение на седмица, за да чете „Къщата на радостта“^[1]. Забелязах, че дори бе добавил парче хартия, за да отбелязва докъде е стигнал, преди да я върне на рафта.

Орландо ми бе предоставил пресата за кафе, за да правя кафе в нишата в дъното на книжарницата. Трябваше да го предлагам на всеки „клиент“, който влезеше. Едно от задълженията ми беше да купувам пинта^[2] мляко на път за работа, но често го изливах неизползвано в края на деня, понеже малцина клиенти приемаха предложението.

Именно в тази ниша, над рафта, една рисунка привлече погледа ми, в стила на илюстрациите, които познавах като дланта си. Застанах на пръсти, за да я разгледам по-отблизо, и видях, че всъщност е писмо; думите бяха толкова избелели, че бе останал само намек за оригинала. Миниатюрните рисунки с водни бои, с които бе изпъстрена страницата, се бяха запазили по-добре и се удивих колко идеално изглеждат. Почти опрях нос в стъклото в опит да разчета думите; видях дата и бледо очертание на име.

„Скъпа моя Фл…“ Остатъкът от името бе твърде избелял, за да съм сигурна какво е. Но подписът в дъното на страницата, изписана с дребни, четливи букви, не беше. Той без съмнение оповестяваше, че авторът на писмото е „Биатрикс“.

— Фл… — промърморих на себе си.

Беше ли възможно това писмо да е изпратено до моята Флора Макникъл? Орландо бе казал, че Биатрикс Потър и Флора са се познавали. Бях твърдо решена да го попитам.

Точно в един часа Орландо слизаше по стълбите и излизаше през входната врата. Това действаше като невидим сигнал за хората, които четяха край огъня, да си тръгват. Щом се върнеше, Орландо затваряше вратата и обръщаше табелата на Затворено.

Порцелановите чинии, приборите и белите колосани ленени кърпи за маса се появяваха от горния етаж и започвахме да ядем.

Това беше любимата ми част от деня. Обичах да слушам как прелита от една тема на друга, обикновено с цитати от литературни произведения между тях. Забавлявах се, като се опитвах да предвидя коя тема до коя друга ще го отведе. Обикновено обаче не успявах да позная, защото той се отплесваше в съвсем произволни и объркващи посоки. В крайна сметка успях да науча, че неговата майка „светица“, Вивиен, бе загинала в трагична автомобилна катастрофа, когато Орландо бил само на двадесет и карал втори курс в Оксфорд. Баща му бил толкова съкрушен, че моментално избягал в Гърция, за да „се удави в мъките на митичните си богове и узото“. Той умрял от рак преди няколко години.

— Така че, както виждаш — добави драматично Орландо, — и аз съм сирак.

По време на тези разговори той задаваше и спорадични въпроси за Татко Солт и собственото ми детство в Атлантис. Татко Солт беше особено интригуващ за него.

— Кой е бил той? Само ако знаехме каквото той е знаел… — промърмори веднъж Орландо, след като споделих, че не знаех дори в коя държава е роден Татко.

Въпреки манията си по Татко, той така и не ми даде никаква информация по въпроса за Флора Макникъл. Когато повдигнах въпроса за рамкираното писмо от Биатрикс Потър, не получих очакваната реакция.

— О, онази вехтория — махна с ръка към писмото, — Биатрикс е писала много писма до деца. — И се отклони към друга тема, преди да успея да го задържа.

Обещах си, че някой ден скоро ще събера кураж да го попитам за повече. Но дори никога да не научех нещо повече за Флора Макникъл, дните ми бяха изпълнени с великолепни книги; само мирисът и усещането им, докато каталогизирах новите стоки в огромна счетоводна книга, подвързана с кожа, с тежка мастилена писалка, ме изпълваше с удоволствие. Наложи се да премина тест за почерк, преди да ми позволи да пиша в книгата. Винаги бях получавала похвали за ясния си, елегантен почерк, но никога не си бях помисляла, че умение, което бързо ставаше архаично и излизаше от употреба, би се превърнало в предимство.

* * *

Седейки в автобуса на път за книжарницата в началото на третата си седмица се питах дали не е трябвало да се родя в друга епоха. Такава, в която животът е течал по-бавно и писмата до близките ти са пристигали след дни, ако не и месеци, вместо за секунди по имейл.

— Господи! Толкова мразя модерните технологии! — Орландо отрази мислите ми, когато влезе с бързи крачки през входната врата в десет и половина, както обикновено, с кутия от сладкарницата в ръка. — Снощи, поради внезапна дъждовна буря, всички телефонни линии в Кенсингтън спряха да работят, а с тях и интернет връзката! Затова не можах да се включа в наддаването за особено впечатляващ екземпляр от „Война и мир“ — въздъхна той и се обърна клюмнал към мен. — Е, поне Маус ще почувства облекчение, че не харча повече пари, които нямаме. И като заговорихме за Маус, споменах за теб онзи ден.

Няколко пъти преди бях чувала за този „Маус“, но нямах представа кой точно е този човек и какъв се пада на Орландо. Нито дори дали е мъж или жена.

— Така ли?

— Да. Заета ли сте този уикенд, госпожице Ася? Налага се да пътувам до Хай Уийлд за рождения ден на Рори. Маус също ще бъде там. Помислих си, че може да разгледате къщата, да се запознаете с Маргьорит и да си поговорите за Флора Макникъл.

— Да… свободна съм — казах, осъзнавайки, че трябва да се възползвам от предложението, докато още мога.

— Е, значи е решено. Ще ви чакам на „Чаринг Крос“ във вагона първа класа на влака в десет часа до Ашфорд в събота. Билетът ви ще бъде у мен. Сега трябва отново да се кача горе и да открия дали безжичният интернет — нашето велико модерно божество — е склонил да се яви пред нас, смъртните.

— Къде точно отиваме?

— Не ви ли казах?

— Не.

— В Кент, разбира се — каза вяло, сякаш беше очевидно.

През остатъка от седмицата се разкъсвах между въодушевлението и страха от непознатото. Веднъж бях ходила в Кент на екскурзия, организирана от университета, за да видя Сисингхърст, великолепната къща и градини, където някога бе живяла писателката и поетеса Вита Саквил-Уест. Помнех го като мирно и спокойно графство — „градината на Англия“, както един от състудентите ми ми бе обяснил, че го наричат.

* * *

Както бе обещал, Орландо вече беше във вагона, когато пристигнах на гара „Чаринг Крос“ в събота сутринта. Тъмносиньото му кадифено сако и шалът с индийски десен — да не говорим за гигантската кошница за пикник, заемаща цялата маса, която уж трябваше да споделяме с другите пътници, — изглеждаха в разрез с модерния влак.

— Мила моя госпожице Ася — каза той, когато седнах до него. — Точно навреме, както винаги. Точността е добродетел, която трябва да бъде възхвалявана по-често. Чаша кафе?

Той отвори кошницата и извади термос и две порцеланови чаши, последвани от чинии с пресни, все още топли кроасани, увити в ленени кърпи за маса. Влакът потегли и докато Орландо ми сервираше закуска, бърборейки както винаги по всякакви теми, забелязах, че близките пътници ни гледат с недоумение. Радвах се само, че никой не седи на местата срещу нас.

— Колко е дълго пътуването с влака? — попитах, докато той вадеше още две чинии с перфектно подредени нарязани плодове и отстраняваше найлоновото фолио.

— Около един час. Маргьорит ще ни вземе от гарата в Ашфорд.

— Коя е Маргьорит?

— Братовчедка ми.

— А Рори?

— Очарователно малко момченце, което утре ще навърши седем. Маус също ще бъде там, макар, за разлика от теб, милото създание да няма никаква концепция за точно време. Сега, ако ме извиниш — каза той, връщайки чиниите в кошницата и внимателно отстранявайки всяка троха от себе си и масата върху една кърпа за маса, — трябва да подремна.

С тези думи Орландо скръсти ръце на гърдите си, сякаш да се защити от стрелба, и задряма.

Тридесет минути по-късно започнах да се притеснявам дали ще успеем да слезем на Ашфорд, но не исках да будя Орландо. Точно тогава очите му внезапно се отвориха.

— Две минути, госпожице Ася, и ще пристигнем.

Тръгнахме по перона, окъпан в меката светлина на есенното слънце, провирайки се между другите пътници.

— Прогресът взима своята цена — оплака се Орландо. — С този Евротунел, който строят, никога вече няма да видим мир и покой тук.

Когато излязохме в двора на гарата, забелязах, че предната нощ е паднал скреж и че виждах дъха си като блед димен облак.

— Ето я! — възкликна Орландо и закрачи с пълна скорост към един очукан Фиат 500. — Скъпа моя Маргьорит, толкова е мило от твоя страна да дойдеш да ни вземеш — заговори той, докато високата жена, колкото него на ръст, измъкваше дългите си крайници иззад кормилото на мъничката кола.

— Орландо — каза неуверено тя, докато той я целуваше по двете бузи. Тя посочи към голямата плетена кошница. — Как, за бога, се очаква да поберем това в колата? Особено след като си довел и гостенка.

Усетих големите й тъмни очи да ме оглеждат. Цветът им беше смайващ — почти виолетов.

— Позволи ми да ти представя госпожица Астеропа Д’Аплиез, по-известна като Ася. Госпожице Ася: братовчедка ми, Маргьорит Вон.

— Какво необичайно име — каза жената, приближавайки се до мен, и видях от леките бръчки по бледата й кожа, че е по-възрастна, отколкото си бях помислила в началото, вероятно в началото на четиридесетте.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас — продължи тя. — Мога само да се извиня за безразсъдството на братовчед ми да донесе тази абсурдна кошница, до която сега ще трябва да се сврете. Бог знае какъв е проблемът с кафето в Прет — завъртя очи към Орландо, който се опитваше да качи кошницата на задната седалка. — Но съм сигурна, че вече знаете какъв е. — Усмихна ми се топло.

— Да, знам — отвърнах, и открих, че и аз се усмихвам.

— Лично аз мисля, че би трябвало да го накараме да мине пеша петте мили до вкъщи за наказание, за да можете да седите комфортно. — Потупа ръката ми съзаклятнически. — Хайде, Орландо, имам да върша много неща, когато се върнем вкъщи. Телешкото още не е готово.

— Извинявам се, госпожице Ася. — Орландо изглеждаше като нахокано дете. — Толкова съм безразсъден! — Той задържа вратата отворена и аз се качих с мъка на задната седалка и се свих в малкото пространство до кошницата със свити отстрани ръце.

Тръгнахме по покритите с листа селски пътища. Орландо и Маргьорит седяха отпред; и двамата бяха толкова високи, че теметата им почти опираха в тавана. Чувствах се като дете, но насочих вниманието си към гледката през прозореца и се наслаждавах на красотата на английската провинция.

Орландо говореше само за книгите, които е купил и продал, и Маргьорит кротко му се скара задето е похарчил толкова пари за „Ана Каренина“ — чула за това от Маус, както се оказа, — но чувах привързаността в гласа й. Седейки зад нея, бях достатъчно близо, за да усетя парфюма й — утешителен аромат на мускус, който изпълваше автомобила.

Дългата й тъмна коса падаше на вълни до раменете й и когато тя се обърна към Орландо, за да му каже нещо, видях, че има нос, който Татко Солт би нарекъл римски, изпъкнал на поразителното й лице. Определено не беше класическа красавица и съдейки по вида на дънките и стария пуловер, които носеше, не полагаше особени усилия да стане такава. Но в нея имаше нещо много привлекателно и осъзнах, че исках да ме хареса — необичайно за мен чувство.

— Справяш ли се там отзад? — попита ме тя. — Не остава още много.

— Да, благодаря.

Облегнах глава на прозореца и загледах как се нижат дебелите плетове, още по-високи на вид, понеже колата беше толкова ниска, и стесняващите се селски пътища. Беше толкова хубаво да съм извън Лондон и само от време навреме да виждам по някой червен комин да се подава над зелената стена. Завихме надясно и минахме през овехтели порти към алея за коли, покрита с толкова дупки, че главите на Маргьорит и Орландо се заудряха в тавана.

— Наистина трябва да помоля Маус да дойде с трактора и да запълни тези дупки с чакъл, преди да е дошла зимата — изкоментира Маргьорит, обръщайки се към Орландо. — Пристигнахме, Ася — добави, спирайки колата пред голяма, елегантна къща с червени тухлени стени, покрити с бръшлян и глицинии, обвиващи неравните прозорци със зеленина. Високи, тънки комини, акцентиращи Тюдоровата архитектура, се издигаха към хладното септемврийско небе. Докато излизах с мъка от задната седалка на фиата, си представих, че интериорът на къщата е по-скоро разхвърлян, отколкото впечатляващ — това определено не беше имение; къщата по-скоро изглеждаше сякаш плавно е остаряла и се е потопила в околния пейзаж. Тя говореше за една отминала епоха, за която обожавах да чета книги, и изпитах моментен копнеж.

Последвах Маргьорит и Орландо към великолепната дъбова врата и видях малко момче, което се клатушкаше към нас на яркочервено колело. То издаде странен приглушен вик, опита се да помаха и веднага падна от колелото.

— Рори!

Маргьорит затича към него, но той вече се беше изправил. Момчето заговори отново и се зачудих дали не е от чужбина, понеже не разбирах какво казва. Тя го отупа от праха, след което момчето вдигна колелото и двамата се запътиха обратно към нас.

— Виж кой е дошъл — каза Маргьорит, обръщайки се право към момчето, за да му говори. — Орландо и приятелката му Ася. Опитай се да кажеш „Ася“. — Наблегна особено на съчетанието „ся“ в името ми.

— Ааааа-сс-ияяя — изрече момчето, приближавайки се към мен с усмивка на лицето си, преди да разтвори ръката си като блестяща звезда. Видях, че Рори има любопитни зелени очи, оградени от тъмни мигли. Вълнистата му червеникава коса блестеше на слънцето, а по розовите му бузи имаше трапчинки от радост.

Осъзнах, че това е едно от онези деца, на които никога не би искал да кажеш „не“.

— Той предпочита да го наричат „Супермен“, нали така, Рори? — засмя се Орландо, вдигайки ръка в юмрук като Супермен, излитащ във въздуха.

Рори кимна, след което се здрависа с мен с цялото достойнство на супергерой и се обърна към Орландо, за да го прегърне. След като го прегърна и го погъделичка, Орландо го остави на земята, след което клекна пред него и използва ръцете си, за да говори с езика на знаците, като в същото време изрече ясно думите:

— Честит рожден ден! Подаръкът ти е в колата на Маргьорит. Искаш ли да дойдеш с мен да го вземем?

— Да, моля — каза Рори, повтаряйки думите със знаци, и тогава разбрах, че е глух. Прехвърлих мислено позабравените знаци, които бях научила от Мама преди повече от две десетилетия. Гледах как двамата се изправят и тръгват, хванати ръка за ръка, към колата.

— Ела вътре с мен, Ася — каза Маргьорит. — Сигурно ще се забавят.

Последвах я в преддверието, където имаше широко стълбище в стил Тюдор. Прекрасно изработените и полирани дъбови перила показваха, че не е имитация. Тръгнахме по един коридор, настлан с неравни и напукани каменни плочи, и аз вдишах въздуха, изпълнен с прах и дим, и си представих хилядите огньове, палени тук през вековете, за да топлят обитателите на къщата. Изпитах завист към жената, която живееше в тази невероятна къща.

— Боя се, че се налага да те завлека право в кухнята, понеже трябва да продължа с готвенето. Моля да ме извиниш за бъркотията тук — бог знае колко хора ще дойдат за обяд на рождения ден на Рори, а още даже не съм обелила картофите.

— Ще ти помогна — предложих, докато влизахме в стая с нисък таван, покрит с греди. Най-забележителната част от нея беше дълбоката камина с желязна печка.

— Е, определено би могла да помогнеш, като налееш за пиене и на двете ни — предложи тя с поглед, топъл и красив като дома й. — Килерът е ето там; знам, че има бутилка джин, и се моля само да е останал тоник в хладилника. Иначе ще трябва да бъдем изобретателни. А сега, къде, за бога, оставих белачката за картофи?

— Тук е. — Вдигнах я от дългата дъбова маса, покрита с вестници, опаковки от зърнени закуски, мръсни чинии и един кален чорап. — Защо не отидеш да донесеш напитките, а аз да приготвя зеленчуците?

— Не, Ася, ти си наша гостенка…

Вече бях взела торбата с картофи и свалила една тенджера от лавицата. Извадих вестник отпреди седмица, за да слагам на него обелките, и седнах на кухненската маса.

— Е — усмихна ми се благодарно Маргьорит, — аз ще отида да взема джина тогава.

В следващия час обелих всички зеленчуци, приготвих телешкото и го сложих в печката, след което се заех да подредя кухнята. След като намери джина и добави към него доста разгазиран тоник, Маргьорит ми повери кухнята и отиде да се погрижи за сина си, да поздравява пристигащите гости и да сложи масата за обяд. Тананиках си, докато работех в стаята, която — като се абстрахираме от безпорядъка, в който се намираше в момента, — беше кухнята на мечтите ми. Горещината от печката топлеше стаята, и поглеждайки нагоре към пукнатините на тавана, си представих старите, пожълтели стени, прясно боядисани в бяло. Изчистих дъбовата маса, изцапана с восък от свещи, и измих чиниите и тиганите, които сигурно се бяха трупали цяла седмица.

Щом поставих всичко под контрол погледнах през прозореца, с неравните му стъклени панели, към кухненската градина, която някога трябва да е снабдявала къщата със зеленчуци. Излязох навън, за да я огледам по-отблизо, и видях, че е обрасла с бурени и неподдържана, но открих издръжлив храст розмарин и отрязах малко от билката, за да подправя с нея печените картофи.

Бих могла да живея тук, помислих си, а Маргьорит се върна, вече облечена в доста измачкана копринена блуза с цвят на мед и лилав шал, който подчертаваше цвета на очите й.

— О, господи, Ася, ти вършиш истински чудеса! Не съм виждала кухнята да изглежда така от години! Благодаря ти. Искаш ли да работиш за мен?

— Вече работя за Орландо.

— Знам, и съм толкова щастлива, че си там да му помагаш. Може би ще успееш от време навреме да го разубеждаваш от харченето на огромни суми пари за нещо, което вече се превръща в негова лична библиотека.

— Всъщност той продава доста книги онлайн — защитих го, докато Маргьорит си наливаше още джин.

— Знам — каза с явна привързаност. — Както и да е, Рори си прекарва чудесно, отваряйки всичките си подаръци в дневната, а Орландо слезе в мазето, за да донесе още вино на гостите, така че мога да поседна за пет минути. — Тя провери часовника си и въздъхна. — Маус пак закъснява, но няма да отлагаме обяда. Предполагам си забелязала тази сутрин, че Рори е глух?

— Да, забелязах — отвърнах и си помислих, че умът на Маргьорит, също като този на братовчед й, прелита като пеперудка от една тема на друга.

— Така е, откакто се роди. Чува малко с лявото си ухо, но слуховите апарати помагат само донякъде. Аз просто… — Тя млъкна и ме погледна в очите. — Не искам никога да се чувства, сякаш не може да прави нещо, сякаш е по-низш от някой друг. Нещата, които казват хората понякога… — Тя поклати глава и въздъхна. — Той е най-прекрасното, умно малко момченце на земята.

— С Орландо изглеждат доста близки — отбелязах.

— Орландо го научи да чете, когато Рори беше на пет, след като усвои британския език на знаците, за да може да говори с Рори и да го обучава. Пратихме го да учи с другите деца в местното начално училище и той даже е започнал да учи останалите съученици на езика на знаците. Всяка седмица работи с един фантастичен терапевт, който го окуражава да говори и да чете по устните, и се справя страхотно. Децата на тази възраст се учат толкова бързо. А сега би трябвало да те заведа да се запознаеш с гостите, вместо да те държа заключена в кухнята като Пепеляшка.

— Наистина няма проблем. Ще проверя телешкото. — Отидох до печката и се наведох, за да взема месото и печените картофи. — Надявам се да нямаш нищо против, че добавих малко мед и сусам, които намерих в килера, за да овкуся морковите.

— Господи! Нямам абсолютно нищо против. Никога не съм била кой знае каква готвачка и се почувствах направо като в рая, когато ти се зае с обяда. Трябва да се грижа за Рори, за тази къща, която постоянно създава проблеми, да не говорим за работата ми, от която имам отчаяна нужда, за да плащам сметките… нямам минутка покой. Предложиха ми фантастична поръчка да нарисувам стенопис във Франция, но не знам дали бих могла да оставя Рори… — Маргьорит замлъкна. — Извинявам се, Ася, това не са твои проблеми.

— Значи си художничка?

— Ще ми се да вярвам, че съм, да, макар че някой ми каза наскоро, че съм просто дизайнер на тапети — Маргьорит вдигна вежда. — Както и да е, благодаря ти за днес.

— Радвам се да помогна, наистина. Кога искаш да обядваме? Телешкото е готово, трябва само да престои малко.

— Когато си готова. Всички, които идват в Хай Уийлд, са свикнали да чакат, докато всичко е готово.

— Какво ще кажеш за половин час? Ако имаш някакви яйца, мога да направя йоркширски пудинги.

— О, имаме яйца, пилетата са оставени да бродят свободно из кухненската градина. Тук живеем на омлети. Сега ще ти ги донеса — каза тя и влезе в килера.

— Маг! Гладен съм!

Обърнах се и видях Рори да влиза в кухнята.

— Здрасти — казах със знаци, след което се опитах да повторя движенията на ръцете на Орландо от по-рано, като плеснах с ръце два пъти, след което бързо махнах с длани с разперени пръсти нагоре и надолу. — Честит рожден ден — успях да кажа с жестове.

Той изглеждаше учуден, после се усмихна.

— Благодаря ти — каза със знаци. След това посочи печката и потупа китката си, сякаш там имаше часовник, и сви рамене въпросително.

— Обядът ще бъде готов след половин час.

— Добре — Рори се приближи, за да погледне телешкото.

— Крава — направих знак, като си сложих пръстите до главата като рогца. Рори се разсмя и ми показа знака с правилното положение на пръстите. Взех един нож и му отрязах малко от месото, докато Маргьорит се връщаше от килера. Рори го сложи в устата си и задъвка.

— Добре! — вдигна палец.

— Благодаря ти — казах, като сложих пръсти под брадичката си и отместих ръка, надявайки се френският и британският знак да си приличат.

— Само не ми казвай, че знаеш и езика на знаците, Ася? — попита Маргьорит.

— Научих малко като дете, но не съм много добра, нали така, Рори?

Рори се обърна към майка си и бързо й направи няколко знака, които я накараха да се разсмее.

— Казва, че знаците ти са ужасни, но „кравата“ компенсира. Явно си много по-добра готвачка от мен. Палава маймунка такава. — Тя разроши косата му.

— Маус тук — каза Рори, гледайки през прозореца. Направи малък жест с едната ръка, като бягащо животинче.

— Най-после! Ася, имаш ли нещо против да те оставя тук за малко и да отида да забавлявам гостите си? — Тя остави яйцата за йоркширския пудинг на масата.

— Разбира се, че не — казах аз, а Рори хвана майка си за ръцете и я издърпа от стаята.

— Обещавам, че ще се върна да ти помогна със сервирането — каза тя през рамо.

— Няма проблем — отвърнах и тръгнах към килера в търсене на брашно.

През следващия половин час приложих някои от триковете, които бях научила на курса, и докато Маргьорит се върне, обядът беше готов. Бях извадила дълбоки чинии за сервиране от чамовите шкафове и веждите на Маргьорит се повдигнаха от изненада, когато започнах да й ги подавам, за да ги занесе.

— Боже, бях забравила къде е всичкият този порцелан. Ася, ти си същински ангел!

— Няма проблем. Беше ми приятно.

Беше вярно. Рядко имах възможността да готвя за другиго, освен за Кики. Тъкмо си мислех, че може би трябва да рекламирам услугите си с обява в местния вестник, когато в кухнята се появи мъж.

— Здравейте, изпратиха ме тук да срежа телешкото. Къде е? — каза рязко.

Огледах разрошената му коса, посивяваща по слепоочията, силните черти на лицето и двете наблюдателни зелени очи, чийто поглед усетих да минава по цялото ми тяло. Той носеше прояден от молци пуловер с триъгълно деколте над риза с опърпана яка и дънки. Когато се приближи, видях, че се извисява над мен. Имаше определена прилика с Орландо, но видът на този мъж беше доста по-груб и неподдържан, и се зачудих дали не е братът, за когото ми бе споменал Орландо.

Събрах си мислите и отговорих на въпроса му:

— Ето там е, на печката.

— Мерси.

Гледах го скришом, докато минаваше покрай мен, и забелязах колко напрегнат изглежда, вадейки ножа от чекмеджето. Мълчанието, с което започна да реже, ми показа, че не притежава сърдечността и топлотата на вероятните си роднини. Внезапно се почувствах неудобно, сякаш той ме възприемаше като натрапница, и се зачудих дали да не се опитам да намеря трапезарията. Точно когато се канех да го направя, Маргьорит се появи отново.

— Готово ли е, Маус? Скоро ще си изядат чиниите, ако не побързаш.

— Тези неща отнемат толкова време, колкото трябва — дойде отговорът, също толкова студен, колкото първата му реплика към мен.

— Е, ти ела с мен, Ася, и ще оставим Маус да изпълни магията си.

Сред всички персонажи, които си бях представила като прочутия „Маус“, определено не присъстваше този човек, който, макар да беше красив, можеше да смрази атмосферата за броени секунди. Последвах Маргьорит от кухнята до трапезария с нисък таван и весело горящ огън в камината, надявайки се само да не ме сложат да седя до него по време на обяда.

— Ето къде си била, скъпо мое момиче — каза Орландо, чиито порозовели бузи показваха, че вече се наслаждава на виното, което бе донесъл от мазето. — Всичко изглежда направо разкошно!

— Благодаря.

— Ела да седнеш до мен. Маус е от другата ти страна, за да можеш да си поговориш с него за Флора Макникъл. Той наскоро я проучваше.

— Ася, мога ли да те представя на останалите на масата? — попита Маргьорит.

Направи го и автоматично казах „Здравейте“ на половин дузина нови лица, като се опитах, но не успях, да запомня имената им и каква връзка имаха с Рори.

— Маус роднина ли ти е? — попитах тихо Орландо.

— Разбира се, скъпа моя — засмя се той. — Той е по-големият ми брат. Не съм ли ти казал? Сигурен съм, че трябва да съм ти казал.

— Не.

— И преди да го кажеш, знам много добре, че той е откраднал всичката красота и ум на родителите ни и ме е оставил да въплъщавам изтърсака на семейството. Роля, в която се вписвам добре.

Да, но ти въплъщаваш топлината и емпатията, докато брат ти няма което и да било от двете…

Маус мина с дълги крачки покрай масата и седна до мен. В същия момент Орландо се изправи.

— Дами и господа, имам честта да предложа тост за младия господин Рори по случай седмия му рожден ден. За твое здраве и богатство, младежо!

Показа думите със знаци на Рори, докато говореше. Той вдигна чаша заедно със събралата се компания и видях, че Рори направо сияе от щастие. Всички вдигнаха ръце във въздуха, за да аплодират, и, споделяйки радостта на масата, и аз вдигнах своите.

— Честит рожден ден — промърмори Маус до мен, без да си прави труда да повтори думите със знаци.

— Хайде, всички, да започваме да ядем — подкани ни Маргьорит.

Бях притисната между двамата братя — единият от които, както винаги, ядеше като мелачка, а другият изглеждаше напълно незаинтересован от храната. Огледах развеселените от виното хора около себе си и изпитах внезапна тръпка на удоволствие. Позволих си да помисля колко далеч съм стигнала в месеците след смъртта на Татко Солт. Фактът, че седях на обедна маса, заобиколена от непознати, беше направо чудо.

Стъпка по стъпка, Ася, стъпка по стъпка…

Освен това се чувствах пренесена обратно към многото неделни вечери в Атлантис с Татко Солт, когато всички бяхме по-малки и живеехме вкъщи. Не помнех някога да са присъствали непознати, но Мама, Татко и ние, шестте момичета, правехме общо осем — предостатъчно хора, за да създадат топлина и леки разговори като тези, които имаше тук. Беше ми липсвало да съм част от семейство.

Осъзнах, че Ледения човек до мен ми е заговорил.

— Орландо ми каза, че работите за него?

— Да, така е.

— Не вярвам да оцелеете дълго. Обикновено не успяват.

— Не бързай, старче — намеси се ведро Орландо. — Ася и аз се оправяме доста добре заедно, нали така?

— Точно така — заявих с доста по-силен и категоричен тон, отколкото използвах обикновено, защитнически настроена към странния си, но мил работодател.

— Е, някой трябва да се погрижи за него. Книжарницата работи на загуба от години, но той отказва да ме послуша. Знаеш, че скоро ще трябва да се откажеш от нея, Орландо. На една от най-скъпите улици в Лондон е. Ще се продаде за добра цена.

— Дали не бихме могли да обсъдим това друг път? Смятам, че смесването на бизнеса с удоволствието от храненето разстройва стомаха ми — отвърна Орландо.

— Виждате ли? Винаги си намира извинение да не се изправи срещу проблема.

Думите бяха промърморени тихо и щом се обърнах, видях, че зелените очи на Маус се взират право в мен.

— Може би вие ще го накарате да постъпи разумно. Бизнесът може дори да мине изцяло онлайн. Общинските такси върху книжарницата са астрономически, а приходите, както знаете, са пренебрежимо малки. Сметката просто не става.

Отклоних с мъка очите си от странно хипнотичния му поглед.

— Боя се, че не знам нищо за бизнеса — успях да кажа.

— Простете ми, неуместно е да говоря за това със служителка.

Особено когато началникът й е достатъчно близо, за да чуе, помислих ядосана. Някак бе успял да се отнесе снизходително към мен и да ме омаловажи, обезсилвайки и без това вялото си извинение.

— Та каква точно е връзката между вас и Флора Макникъл, госпожице…?

— Д’Аплиез — отговори Орландо вместо мен. — И може би ще ти е интересно да научиш, че истинското й лично име е „Астеропа“ — каза бавно той, шавайки многозначително с вежди като развълнуван бухал.

— Астеропа? Като една от Седемте сестри на Плеядите?

— Да — отвърнах рязко.

— Наричат я Ася, което според мен доста й отива, не мислиш ли? — добави Орландо.

Съмнявах се, че Маус е съгласен. Той се мръщеше, сякаш нещо около мен беше голяма загадка.

— Брат ми ми каза, че баща ви е умрял наскоро? — каза накрая.

— Да. — Сложих вилицата си до ножа с надеждата да прекъсна въпросите в тази посока.

— Но не е бил истинският ви баща? — продължи да пита Маус.

— Не.

— Макар да се е отнасял с вас, сякаш е?

— Да, държеше се прекрасно с всички ни.

— Значи не бихте се съгласили, че кръвната връзка между родител и дете е неразрушима?

— Как бих могла? Никога не съм познавала родителите си.

— Не, предполагам, че не сте.

Маус замлъкна, а аз затворих очи, защото внезапно се бях почувствала готова да заплача, колкото и да беше абсурдно. Този човек не знаеше нищо за баща ми, а въпросите му бяха изцяло лишени от емпатия. Усетих как някой стиска ръката ми за миг и веднага се отдръпва — беше Орландо, който ме погледна със съчувствие.

— Орландо трябва да ви е казал, че се опитвам да изследвам семейната история — заговори ми Маус. — Винаги е имало много объркване относно различните… фракции, и затова реших веднъж завинаги да разкрия как стоят нещата. И, разбира се, съм попадал на Флора Макникъл. — Забелязах пренебрежителния тон, с който каза името й.

— Коя е била тя?

— Сестрата на прабаба ни Аурелия — отговори Орландо, но от дясната ми страна се чу само тишина. И, накрая, дълбока въздишка.

— Това не е цялата история, както знаеш, Орландо, но не е сега времето — каза Маус.

— Извинете ме, моля, госпожице Ася, наредиха ми да помогна на Маргьорит да отнесе чиниите — каза Орландо и се изправи.

— И аз мога да помогна — заявих и също се изправих.

— Не. — Той нежно ме бутна обратно на стола. — Вие сготвихте този превъзходен обяд и при никакви обстоятелства не ви е позволено да играете и кухненска слугиня.

Когато той се отдели от мен, реших, че би било по-приятно да излъскам всяка тоалетна в огромната къща, отколкото да седя до човека, наречен Маус. Въображението ми вече го бе понижило до огромен канален плъх.

— Имате ли някаква представа каква е връзката между баща ви и Флора Макникъл?

Каналния плъх отново говореше. Щях да отговоря. Учтиво.

— Никаква. Не мисля, че е имало такава връзка. Баща ми остави на нас, сестрите, следи към собствения ни произход, а не към своя. Следователно каквато връзка съществува, най-вероятно е между нея и мен.

— Имате предвид, че може да сте още една кукувица в гнездото на Хай Уийлд? Е, нека ви кажа, има доста такива в историята на семейство Вон — Форбс.

Той грабна чашата си с вино и го изгълта наведнъж, а аз се запитах какво се е случило в живота му, за да го направи толкова изпълнен с гняв. Игнорирах инсинуацията му и отказах да му дам удоволствието да види, че ме е засегнал. Използвайки усъвършенстваната си техника да отговарям на тишината с тишина, седях със свити в скута си длани. Знаех, че мога да спечеля всяка битка, която би искал да проведе на този фронт. И накрая той заговори.

— Предполагам, че трябва да се извиня за втори път в краткото ни познанство. Убеден съм, че не сте златотърсачка, а просто следвате следата на покойния си баща. Орландо спомена, че той ви е оставил и някаква друга улика?

Преди да успея да отговоря, Орландо внесе през вратата на трапезарията голяма торта, покрита със свещи, и масата запя „Честит рожден ден“. Маргьорит и Орландо се снимаха усмихнати над раменете на Рори. Позволих си да погледна Каналния плъх и разчетох изражението му, което в началото бях помислила за мрачно — поглеждайки в очите му, насочени към Рори, видях, че са изпълнени с тъга.

След като изядохме меката шоколадова торта, която Орландо бе донесъл в кошницата чак от Лондон, и пихме кафе в дневната, която, за да усили завистта ми към къщата, разполагаше с две огромни етажерки за книги от двете страни на широкия комин, Орландо се изправи.

— Време е да тръгваме, госпожице Ася. Трябва да хванем влака в пет часа. Маргьорит — той се доближи до нея и я целуна по двете бузи, — за мен беше удоволствие, както винаги. Да извикам ли такси?

— Аз ще ви закарам — чу се глас от отсрещното кресло.

— Благодаря ти, друже — отговори Орландо на брат си.

Маргьорит се изправи на крака и видях изтощението в очите й, когато се обърна към мен.

— Ася, моля те, обещай ми, че скоро пак ще ни дойдеш на гости и ще ми позволиш да сготвя обяд на теб.

— Много бих се радвала — отговорих искрено. — Благодаря ви за гостоприемството.

Рори се появи до нас, отваряйки и затваряйки въодушевено ръце, и осъзнах, че прави знака за името ми отново и отново.

— Да се върнеш скоро — добави той със странния си тих глас, след което обви кръста ми с ръчички.

— Чао, Рори — отвърнах, след като ме пусна, и погледнах над главата му, за да видя как Каналния плъх се взира в нас.

— Благодаря ти за страхотната торта — чух да казва Маргьорит на Орландо. — Все пак си струваше да мъкнеш тази смехотворна кошница за пикник чак дотук.

Послушно последвахме Каналния плъх навън до един ленд роувър, също толкова стар и очукан, колкото и фиатът на братовчедка му.

— Седнете отпред, госпожице Ася. Имате много повече да говорите с Маус, отколкото аз. Толкова е отегчително, когато човек знае всичко необходимо за другия — каза Орландо и се качи на задната седалка с кошницата си.

— Той не ме познава — изръмжа тихо Каналния плъх, докато сядаше до мен и палеше двигателя. — Дори да си мисли, че е така.

Не отговорих, понеже не исках да се меся във война между двамата братя, и напуснахме Хай Уийлд в тежка тишина, която продължи през остатъка от пътуването. Разсейвах се, като гледах през прозореца нежния есенен залез, окъпал дърветата в кехлибарена светлина, бавно преминаващ в здрач. И си мислех колко не ми се иска да се връщам в Лондон.

— Много съм ти благодарен, Маус — каза Орландо, когато пристигнахме на гарата и слязохме от колата.

— Имате ли мобилен номер? — чух гласа на Каналния плъх от мрака.

— Да.

— Напишете го тук. — Подаде ми телефона си.

Той видя моментното ми колебание.

— Ще ви се извиня за трети път днес и обещавам, че ако ми дадете номера си, ще ви се обадя да говорим за Флора Макникъл.

— Благодаря. — Бързо записах номера си, почти напълно убедена, че това е просто проява на учтивост и че никога няма да ми се обади. Върнах му мобилния. — Довиждане.

Във влака обратно към Лондон Орландо заспа почти веднага.

Аз също затворих очи, за да преживея отново събитията от деня и да си помисля за странните и интересни роднини на Орландо.

И за Хай Уийлд…

Днес бях намерила къщата, в която бих могла да живея щастливо завинаги.