Лусинда Райли
Сестра на сенките (12) (Историята на Ася)

11.

— Флора, скъпа, мислех си, че трябва да поговорим за идното лято.

— Да, мамо. — Флора стоеше в будоара на майка си, а Роуз седеше пред трите огледала на тоалетката си и си закачаше перлените обици за вечеря.

— Седни, моля.

Флора се настани на една табуретка със синя дамаска и зачака майка й да заговори. Лицето на Роуз беше също толкова гладко и красиво, колкото трябва да е било, когато тя самата е била млада дебютантка, но Флора виждаше стягането около устните на майка си и леката бръчка от притеснение между русите й вежди.

— Както знаеш, Аурелия и аз заминаваме за Лондон след една седмица. А баща ти отива на ежегодната си ловна ваканция с братовчедите си в планините на Шотландия. Въпросът е какво да правим с теб. — Роуз спря и погледна отражението на Флора в огледалото. — Наясно съм, че мразиш града и не би искала да ни придружиш в Лондон.

Всъщност не си ме питала, помисли си тя.

— Но същевременно — продължи Роуз, — жените не са добре дошли на лов в Шотландия при мъжете. Така че говорих с персонала и двамата с баща ти смятаме, че за теб ще е най-добре да останеш тук, в къщата. Какво мислиш?

Каквито и противоречиви емоции да бушуваха в ума й, Флора знаеше, че има само един отговор, който майка й иска да чуе.

— Ще се радвам да остана, мамо. Все пак, ако ме няма, бих се тревожила за здравето на менажерията си.

— Да, така е. — По лицето на майка й се изписа моментно облекчение.

— Макар че, разбира се, с татко и Аурелия ще ми липсвате.

— И ти ще ни липсваш. Но поне въпросът е решен. Ще уведомя баща ти за решението ни.

— Да, мамо. Ще те оставя да се приготвиш за вечеря.

— Благодаря ти.

Флора се изправи и тръгна към вратата. Тъкмо се канеше да я отвори, когато видя, че майка й се е обърнала и се взира в нея.

— Флора?

— Да, мамо?

— Много те обичам. И съжалявам.

— За какво?

— Аз…

Флора видя как майка й полага усилия да се успокои.

— Нищо — прошепна Роуз. — Нищо.

* * *

— Направо сияеш — обяви Флора седмица по-късно, докато стоеше на прага с Аурелия, за да изпрати сестра си и майка си към Лондон.

— Благодаря ти — отвърна Аурелия с лека гримаса. — Трябва да призная, че тази кадифена рокля за пътуване е много тежка и неудобна, а корсетът е толкова стегнат, че не знам как ще дишам, докато стигнем в Лондон и успея да го сваля!

— Във всеки случай ти стои прекрасно и съм убедена, че ще бъдеш дебютантката на сезона. — Флора я прегърна силно. — Накарай ме да се гордея, нали така?

— Време е да тръгваме, Аурелия. — Роуз се появи на прага зад тях. Тя целуна Флора по двете бузи. — Грижи се за себе си, скъпа моя, и недей да лудуваш твърде много из района, докато ни няма.

— Ще се постарая, мамо.

— Довиждане, скъпа Флора. — Аурелия я прегърна за последно и й прати въздушна целувка, докато се качваха на старата карета, която щеше да ги закара до гара Уиндърмиър, след което щяха да се прекачат на влака за Лондон в Оксънхолм.

Дори за неопитните очи на Флора каретата изглеждаше като същинска реликва. Знаеше колко съжалява баща й, че не можеха да си позволят моторна кола. Аурелия се подаде през прозореца, за да й помаха, докато конят трополеше по алеята, Флора помаха в отговор, докато каретата не излезе през входната врата и се изгуби от поглед. После се върна в мрачната къща, която сякаш споделяше чувството й за изоставеност. Баща й бе заминал за Шотландия предния ден и чувайки как стъпките й отекват в преддверието, Флора изпита внезапна паника пред перспективата за два месеца в почти пълна тишина.

Горе в стаята си извади Поузи от клетката й и погали меките й уши, за да се успокои. Реши, че това е тренировка за бъдещия й живот на стара мома. Трябваше да го приеме.

* * *

Лишена от установения ред, към който се бе придържала от дете, Флора започна да си създава свой. Ставаше по първи петли и, след като се отказа от идеята за официална закуска сама в трапезарията, слизаше в кухнята при госпожа Хилбек, Сара и Тили за чаша чай, пресен хляб със сладко и клюки. След това излизаше със сандвичи със сирене, увити в промазана хартия и прибрани в голяма платнена чанта, заедно с пособията й за рисуване.

Флора си мислеше, че познава добре земята около семейния си дом, но едва това лято наистина откри чудотворната й красота.

Правеше дълги разходки из хълмовете около езерото Естуейт, повдигайки страдащите си поли, за да прескача ниските каменни стени, разделящи обработваемата земя от векове насам. С отдадеността на опитен естествоизпитател каталогизираше всяко съкровище, на което попадаше, като малката група потайничета, които намери да растат на един зъбер. Ушите й търсеха високото чикчирикане на черешарките и трелите на копринарките, а пръстите й нежно галеха острата трева и грапавите камъни на долините, нагорещени от слънцето.

В един от най-горещите дни на онзи юни Флора отиде на разходка по бреговете на хладно, гладко като огледало планинско езеро с надеждата да открие едно цвете, което бе виждала само в книгите си по ботаника. След часове търсене в изгарящата жега най-накрая попадна на ярките цикламени цветове на алпийското плюскавиче^[1], захванато за богатите на минерали скали. Поразена от контраста между нежните цветове и грубия им дом, Флора легна на затоплената от слънцето земя, за да ги скицира.

Явно бе заспала в сънливата горещина, защото се събуди, когато меките пръсти на залязващото слънце вече докосваха рамото й. Ставайки, погледна през клоните на шотландските борове високо горе и видя рядко срещан сокол скитник, кацнал на един от най-високите клони.

Без да смее дори да диша, тя огледа гладките му пера, блестящи под слънчевите лъчи, и извития му клюн, издигнат на вятъра. За миг и човекът, и соколът застанаха абсолютно неподвижни. След това соколът разпери царствено криле, понесе се във въздуха, разклащайки клона, и излетя към залеза.

Флора се върна вкъщи по здрач и веднага отиде да довърши и оцвети кратката скица, която бе направила на сокола в полет.

Прекарваше повечето вечери надвесена над любимата си книга за цветята от Сара Боудич, сравнявайки цветовете, които бе събрала, с илюстрациите в книгата и добавяйки латинските им названия към тефтера си, заедно с току-що хербаризираните цветя. Чувстваше ирационална вина, че затваря нещо толкова ярко и живо между страниците на книга, но поне сега красотата им беше запазена за по-дълго от естествената продължителност на живота им.

Също така добави към менажерията си мяучещо котенце, което бе открила полуудавено до едно езерце. Беше толкова мъничко, че можеше да седи в дланта й, и Флора реши, че не е на повече от няколко дни, понеже още не си беше отворило очите. По някакъв начин малкото животинче бе успяло да се измъкне от предопределения си воден гроб. Волята му за оцеляване трогна Флора повече от всяко друго животно, което бе осиновила, и тъй като нямаше кой да я спре, черното котенце с лъскава козина споделяше топлината на леглото й.

Нарече новото попълнение Пантера, след като го видя да се взира хищно в Поузи през решетките на клетката й, макар зайката да беше пет пъти по-голяма от котенцето. Скоро котаракът се възстанови напълно и упражняваше малките си остри нокти, като се катереше по завесите на спалнята, Флора знаеше, че щом го отбие от млякото, ще трябва да го свали долу в кухнята, защото иначе половината менажерия ще свърши в стомаха му.

Аурелия й пишеше всяка седмица, докладвайки за приключенията си в Лондон.

Радвам се, че самото представяне свърши. Нервите ми едва издържаха, докато чаках на опашката да ме представят на краля и кралицата. Да си остане между нас, Флора, но Александра е много по-красива и деликатна, отколкото изглежда на снимка, а кралят е много по-грозен и дебел! За моя изненада далеч не ми липсват партньори за танци на баловете, които посетих, а двама от тях дори помолиха да ме посетят у леля Шарлот. Единият е виконт, който според мама притежава половин Бъркшир, така че можеш да си представиш колко е щастлива! Аз не съм толкова въодушевена; той е съвсем малко по-висок от мен, а знаеш колко съм ниска, и накуцва, понеже, както ми казаха, е боледувал от полиомиелит като дете. Съчувствам му, но определено не е чаровният принц от приказките, макар вината да не е негова.

И като говорим за „принцове“, Арчи Вон дойде да придружи сестра си Елизабет на един от баловете миналата седмица. О, няма съмнение, че той е най-красивият мъж в цял Лондон! Другите дебютантки толкова ревнуваха, когато ме покани на танц неведнъж, а три пъти! Леля Шарлот каза, че е почти неприлично! След това си поговорихме и той попита за теб — беше озадачен, че не си в Лондон. Обясних, че мразиш градския живот и си останала в Естуейт Хол. Той каза, че се надява да си му простила. Признавам, че може би съм малко влюбена в него, макар у него да има нещо, което доста ме смущава.

Това са всичките ми новини засега. Мама праща благопожеланията си. Сигурна съм, че разбираш колко се радва отново да се движи в обществото. Тук като че ли всички я познават и очевидно е била много популярна дебютантка, преди да се омъжи за татко. Казва, че ще ти пише скоро.

Липсваш ми, любима сестро.

Аурелия

— Мили боже! — възкликна безсилно Флора към Пантера, който се бе качил по полите й в скута й, докато четеше писмото. — Такъв ми е късметът — като нищо Арчи Бон ще ми стане зет!

* * *

Няколко дни по-късно, в един горещ юлски следобед, Флора седеше в градината и рисуваше скици. Беше намерила широкопола платнена шапка с неизвестен произход, изоставена в килера за ботуши, и сега я използваше, за да се предпазва от силните лъчи на следобедното слънце. Пантера подскачаше по ливадата, гонейки пеперуди и изглеждаше толкова сладък, че Флора изостави цветята, които скицираше, и вместо тях седна на земята да нарисува него.

Стресна се от внезапния шум от стъпки зад себе си. Обърна се, очаквайки да види Тили да се връща от седмичния пазар. Вместо това над нея надвисна дълга сянка и тя погледна в тъмните очи на Арчи Бон.

— Добър ден, госпожице Макникъл. Извинявам се, ако съм ви притеснил, но ръката ме заболя от блъскане по предната врата, затова минах отзад в търсене на човешко същество.

— Господи, аз… — Флора се изправи припряно, а Пантера се наежи и изсъска яростно към непознатия. — Всички от персонала са навън, а семейството ми, както знаете, не е тук — отсече рязко.

— Значи сте направо сираче в собствения си дом.

— Не бих казала — възрази тя. — Просто не обичам Лондон и реших да остана.

— За това поне сме на едно мнение. Особено по време на размножителния период, когато новата група невинни млади женски трябва да трепкат с мигли колкото може по-кокетно, за да победят съперничките си и да вземат най-голямата награда от мъжки пол.

— И вие ли се смятате за „награда“ от мъжки пол, лорд Бон? Чух от сестра си, че сте били на бал миналата седмина.

— Точно обратното — отговори той. — Въпреки родословното ни дърво и древното ни име, ние сме направо разорени. Може би знаете, че баща ми умря в последната Англо-бурска война преди седем години и нямаше кой да направлява кораба на семейство Вон, докато аз не навърших пълнолетие преди няколко месеца. Въпреки това ви уверявам, че правя всичко възможно да се изплъзна от хватките на богатите наследнички, които срещам.

Флора не бе очаквала да получи толкова прям отговор на закачливия си въпрос.

— Мога ли да попитам какво правите тук?

— Връщам се от Шотландия. Отидох там да пострелям за няколко дни с баща ви и неговата дружинка. Пътят обратно до Лондон е дълъг, така че реших да убия с един куршум два заека.

— И кои точно са тези „зайци“?

— Първо, да си почина от пътуването, и второ, да ви посетя с надеждата, че сте си вкъщи и бихте ми отделили няколко минути от времето си. Бих желал да ви се извиня лично за това, което се случи през април. Освен това бих се радвал да пийна чай, макар че това едва ли ще е възможно, щом персоналът не е тук.

— Това е най-лесната за изпълняване от молбите ви, лорд Вон. Напълно способна съм да приготвя чай и може дори да се справя с един сандвич.

— Дама, която може да прави чай и сандвичи! Съмнявам се сестра ми и майка ми да имат и най-бегла представа как да го направят.

— Не е толкова сложно — промърмори Флора и се изправи. — В градината ли ще останете, докато ги приготвям?

— Не, ще дойда с вас, за да се възхитя на кулинарните ви умения.

— Както желаете — отвърна остро Флора.

Тръгнаха по стъпалата нагоре към терасата и Флора се ядоса на себе си, че е позволила гневът й към него да се стопи под натиска на чара и искреността му. Решена да му остане ядосана, Флора закрачи по-бързо, когато влязоха в кухнята. Чайникът вече беше пълен, така че го сложи на печката и се зае с хляба, маслото и сиренето.

— Умеете да домакинствате направо като селска съпруга, както виждам — изкоментира Арчи и си издърпа стол, за да седне.

— Моля не ми говорете така снизходително, лорд Вон, особено докато ви приготвям храна.

— Мога ли да ви помоля за една услуга, госпожице Макникъл? Тъй като сме се озовали в толкова неофициална обстановка, какво ще кажете да ме наричате „Арчи“, а аз да опитам с „Флора“?

— Категорично не ви позволявам да ме наричате Флора. Ние едва се познаваме. — Тя тресна сандвичите в чинията. — Мъжете в този край ги ядат с коричките. Това устройва ли ви?

— Господи, наистина сте свирепа! — Той се усмихна нахално, когато тя му подаде чинията сякаш й се щеше да я хвърли по него. — Ох! — извика изведнъж, махайки с ръка към малката пухкава напаст, която току-що го бе ухапала по глезена. — Котенцето ви май също не ме харесва.

Флора потисна усмивката си, вдигна Пантера в ръка и се обърна, за да налее чая.

— Госпожице Макникъл, има ли начин да започнем отначало? Като имаме предвид, че при първия случай с киселиците още бях шестгодишен сополанко, а вторият беше нещастен случай.

— Лорд Вон — нахвърли му се тя, — нямам представа защо сте тук и защо ви интересува какво мисля за вас, след като по думите на сестра ми половината млади жени в Лондон направо ви боготворят. Ако просто не можете да понесете, че има една жена на света, която не сте в състояние да съблазните, тогава съжалявам за вас, но просто така стоят нещата. А сега, да изнесем ли подноса на терасата?

— Позволете ми. А вие вземете него — Арчи посочи Пантера. — Този свиреп тигър в котешка кожа трябва да бъде държан под контрол, за да не ме нападне отново. Избрала сте си перфектния домашен любимец, госпожице Макникъл. — Арчи вдигна подноса и тръгна към вратата.

Навън, на терасата, слънцето блестеше весело, в пълен контраст с гробната тишина, която се бе възцарила между тях. Флора наля чая и седна до Арчи, който погълна сандвичите с корички. Тя осъзнаваше, че се държи невероятно грубо. Ако майка й можеше да я види, със сигурност би я упрекнала сурово за поведението й, но Флора не можеше да се принуди да проведе учтив разговор с него. Изглежда и Арчи не можеше.

— Ако ме извините — каза накрая, — трябва да отида и да си прибера скицника, преди да се навлажни. — Тя стана от масата и посочи към ливадата.

— Разбира се — кимна той. — И моля, вземете този тигър с вас.

Когато се върна, Арчи беше на крака.

— Благодаря ви за гостоприемството. Съжалявам само, че изглежда сте останала с погрешното впечатление за мен и не мога да променя мнението ви. Доскоро виждане, госпожице Макникъл.

— Убедена съм, че впечатлението ми не е погрешно, но сестра ми много би се радвала да ви посрещне, ако отново се намерите по тези места. — Флора остави скицника си на масата и погледът на Арчи го последва.

— Мога ли да погледна?

— Няма нищо, което да си струва да се гледа. Това са просто груби скици, аз…

Но Арчи вече беше отворил скицника и прелистваше рисунките с въглен.

— Госпожице Макникъл, подценявате таланта си. Някои от тези рисунки са изключителни. Този сокол… тази скица на вашия черен тигър…

— Името му е Пантера.

— Идеално е за него — призна Арчи. — Е, тази рисунка е великолепна. Просто великолепна. Имате око за природата и животните.

— Рисувам само за собствено удоволствие.

— Но не е ли така при всички велики артисти? Страстта идва отвътре, нуждата да изразиш себе си чрез какъвто вид изкуство си избереш.

— Да — съгласи се неохотно Флора.

— Докато обикалях Европа, видях много невероятни произведения на изкуството. Но толкова много от създателите им са живели в бедност през по-голямата част от живота им — роби на музите си. Изглежда почти всички са страдали по един или друг начин. — Погледът на Арчи се измести от скицника към Флора. — И вие ли изпитвате болка, госпожице Макникъл?

— Що за въпрос! Това, че съм избрала да рисувам, не означава, че страдам от някакво умствено или емоционално разстройство!

— Добре. Защото не бих искал да страдате. Или да се чувствате самотна. Не сте ли самотна, оставена да се скитате сама из този стар мавзолей? — притисна я Арчи.

— Не съм сама. Имам персонала и цяла менажерия животни за компания.

— Сестра ви спомена за вашата… колекция от диви животни, когато говорихме за последно в Лондон. Разбрах, че веднъж сте се сприятелили със змия.

— Безобидна водна змия, да — призна Флора, оставена без дъх от внезапната градушка от въпроси, които я удряха точно като киселиците, които някога бе мятал по нея. — Не ми позволиха да я задържа.

— Мисля, че дори аз не бих могъл да приема змия да живее под покрива ми. Вие сте много необичайна жена, госпожице Макникъл. Трябва да призная, че будите интереса ми.

— Радвам се, че странностите ми ви забавляват.

— Е, поздравявам ви, госпожице Макникъл — каза Арчи след кратка пауза. — Успявате да превърнете дори най-похвалния комплимент в нещо негативно. Какво повече мога да направя, за да спечеля прошката ви? Опитах практически всичко, включително да карам с колата нагоре-надолу из провинцията, когато можех лесно да взема Шотландския експрес директно до Единбург и обратно. Ето, казах ви истината.

Сякаш изтощен от признанието си, Арчи внезапно седна на един стол.

— Тръгнах си от лова по-рано, за да дойда да ви видя. Но след като очевидно не мога да спечеля благоволението ви, независимо колко упорито се опитвам, ще продължа по пътя си и ще спра в някой хотел на юг.

Флора го загледа. Липсата й на опит с мъжете, особено светски мъже като Арчи, й пречеше да използва инстинктите си. Тя просто не разбираше защо си е причинил неудобството да й се извинява, след като явно можеше да има всяка жена в Лондон, която пожелаеше.

— Аз… не знам какво да кажа.

— Дали не бихте могла да обмислите идеята да ми позволите да прекарам няколко дни с вас? През това време бихме могли да поговорим по всички онези теми, от които сестра ви казва, че се интересувате. И от които се интересувам и аз.

— Като например?

— Аз съм запален ботаник, госпожице Макникъл, и макар най-вероятно да нямам вашите обширни познания, ми харесва да мисля, че съм в началния стадий на образованието си по темата. Макар нашата градина в Хай Уийлд да няма за фон дивата красота на тукашната природа, и тя е също толкова красива по свой начин. Били ли сте някога в Кю Гардънс^[2]?

— Не. — Флора се оживи при споменаването на градината. — Но винаги съм искала да я видя. Чела съм, че в колекцията им има растителни видове от всички краища на света, дори от толкова далечни места като Южна Америка.

— Точно така е, а новият директор, сър Дейвид Прейн, работи с вдъхновение. Той беше така добър да ни предостави помощта си за собствените ни градини. Открих, че поради благоприятния климат в Южна Англия могат да виреят растения от различни климатични зони, стига да са защитени. Бих се радвал да видя и необичайната местна флора, която със сигурност расте в изобилие в този район. Искам да създам необичайна колекция от растения от всички краища на Англия… Ох!

Пантера се бе качил по крачола на Арчи и сега мъркаше и се ближеше между краката му, а острите му като иглички нокти месеха по плата на панталоните му. Виждайки, че дори котаракът й му е простил, Флора най-после отстъпи.

— Ако смятате, че мога да бъда от помощ на изследванията ви, тогава бих се радвала да ви покажа каквото мога.

— Благодаря ви — каза Арчи и лицето му се отпусна. Той вдигна колебливо ръка и погали Пантера. — Бих бил много благодарен, ако споделите познанията си с мен.

— Но къде ще отседнете?

— Вече взех стая в местната странноприемница в Ниър Соури. А сега — каза той, стана и й подаде ръка, докато в другата държеше доволното котенце, — бихте ли ме развели из тази прекрасна градина?

В началото на разходката им Флора направи всичко възможно да изпита познанията му, понеже все още не беше сигурна дали това не е някаква нова хитрина на Арчи, за да я обиди и нарани. Но бързо осъзна, че интересът му и познанията му са истински. В лехите имаше множество необичайни растения, които Арчи бе разпознал по име, без да се замисли. Не познаваше само едно — росицата, Parnassia palustris, която местните наричаха „звездно цвете“ или „блатна звезда“.

— Доколкото знам, е доста рядко срещана и предпочита климата тук, в Северна Англия, което вероятно е причината да не я разпознавате.

Докато се разхождаха, Арчи й разказа как като дете е следвал градинаря насам-натам като опитомено куче.

— За жалост и той умря в Англо-бурската война. Върнах се от Оксфорд преди година без пари да наема пълен персонал, така че се наложи да се самообуча. Така открих страстта си по растенията. Да можехте да ме видите вкъщи, облечен в гащеризон — допълни с усмивка. — Следващият път, когато ви дойда на гости, ще го облека, ако желаете. Никога не съдете за книга по корицата, госпожице Макникъл — смъмри я той с вдигнат пръст.

— Но именно вашата „корица“ ви е направила фаворит на дамите в Лондон — Флора го изгледа със съмнение.

— Това пречи ли ми да се интересувам от растения? Или просто смятате, че съм някакъв нехранимайко, който пилее издръжката си по гуляи?

Флора сведе засрамено поглед.

— Признавам все пак — продължи той, като видя изражението й, — че съм само на двадесет и една и се радвам от време на време да ходя на празненства и да се наслаждавам на компанията на хубави жени. За жалост, както знаете и вие, старите аристократични семейства на Англия вече не са толкова богати, колкото бяха, и наследството ми е рушащото се имение Хай Уийлд, а не голяма банкова сметка. Искам да направя каквото мога, за да запазя блясъка му, поне отвън. Оградената градина е известна с красотата си. И ако това означава, че трябва да си изцапам ръцете, тъй да бъде.

* * *

По-късно същата вечер Флора седна на бюрото си и започна да пише в дневника си. Главата й се въртеше от странното развитие на събитията. След като записа всяка дума, която си спомняше от разговора им, прибра дневника в бюрото си за писане. Тази нощ Флора дълго лежа, без да може да заспи, още мислейки за различните страни на Арчи, които бе открила днес. И за факта, че по някакъв начин, преди да си тръгне, я бе убедил да го заведе по-надалече утре, за да му покаже върховете Лангдейл.

— Той е истинска енигма — прошепна на Пантера, чиято малка главичка бе облегната на възглавницата до нея. — И се мразя за това, че започвам да го харесвам.