Лусинда Райли
Сестра на сенките (23) (Историята на Ася)

22.

На следващия ден на задната врата почука някаква жена и обяви, че идва да вземе Рори за урока му по езда. Разпитах повереника си дали това е нормално, но топлата прегръдка и целувка, с които я посрещна, доказваха, че не е дошла да го отвлече. Върна се с почервенели бузи от студа и веселието, и когато седнахме на кухненската маса, го помолих да ми нарисува свой автопортрет. Той ми забрани да гледам, докато рисува, затова му направих две тави браунита — една за фризера и една за сега.

Гледах главата му с цвят на мед, надвесена усърдно над рисунката, и усетих вълна от покровителствена любов към това момченце, което бе успяло да се промъкне в сърцето ми. Кой знае какво го очакваше в бъдеще, предвид казаното от Маус. Дали Хай Уийлд още щеше да бъде негов, когато порасне достатъчно, за да го управлява? Добрата новина беше, че той сякаш почти не забелязваше проблемите на възрастните и имаше оптимистичен и открит характер, който привличаше хората.

Той има вяра в човечеството…

— За теб, Ася. — Рори ме побутна и гордо ми подаде рисунката.

Взех я от него и я разгледах. И усетих буца в гърлото си. Рори беше нарисувал двама ни заедно в градината: той държеше ръката ми, докато аз се навеждах да огледам цветята. Бе успял да пресъздаде начина, по който стоях, как косата ми падаше над бузите ми, дори дългите ми пръсти, които сега държаха рисунката.

— Рори, прекрасна е. Благодаря ти.

— Обичам те, Ася. Върни се скоро.

— Ще я пазя като съкровище завинаги — казах му и се опитах да се взема в ръце. — А сега, какво ще кажеш за едно брауни и малко „Супермен“?

Той вдигна ентусиазирано палец и тръгнахме към дневната ръка за ръка.

След последната приказка за лека нощ си стегнах багажа, за да съм готова да тръгна рано на следващия ден. Надявах се, че Маргьорит няма да има нищо против да ме закара до гарата, за да стигна навреме в книжарницата. Опитах се да не мисля за разговора, който сигурно се бе състоял днес между двамата братя. Докато слизах надолу, докоснах перилата на стълбите и се опитах да запечатам солидната им красота в ума си до следващия път, когато успеех да се върна тук.

Видях автомобилни фарове да присветват по алеята в десет часа. Няколко секунди по-късно вратата се затръшна и отидох да посрещна настоящата господарка на Хай Уийлд.

— Скъпа Ася. — Маргьорит ме прегърна. — Добре ли е Рори? Толкова ти благодаря, че остана тук с него. Маус ми каза, че си била чудесна. Има ли нещо за ядене? Умирам от глад — успя да изрече на един дъх.

— Да, Рори е добре. Спи дълбоко, но очаква с нетърпение да те види. И да, има нещо топло в печката.

— Прекрасно. Боже, имам нужда от чаша вино. А ти? — каза Маргьорит и се насочи към хладилника в килера.

— Не, благодаря.

Тя си сипа пълна чаша вино и веднага отпи голяма глътка.

— Чувствам се все едно цял ден съм била на пътя. Шатото е в средата на нищото. А после, разбира се, и самолетът се забави.

Въпреки оплакванията си Маргьорит изглеждаше невероятно. Блясъкът в очите й и руменината на кожата й ми подсказваха, че където и да е била и колкото и да се радваше, че се е върнала, тя беше щастлива.

— Как мина във Франция?

— Чудесно — отвърна унесена Маргьорит. — О, и рисуването също. — Засмя се тихо.

— Рори също е талантлив. Трябва да го е наследил от теб.

— Съмнявам се. — Маргьорит вдигна вежди. — Неговото изкуство е на съвсем друго ниво. Дарбата му е дошла от някой друг — допълни. — Нали знаеш, че Маус отиде да види Орландо по-рано днес в книжарницата? — Тя започна да рови в обемистата си кожена чанта и извади кутия цигари „Житан“. — Искаш ли една цигара?

— Благодаря. — Взех една и тя ми я запали. Отдавна не бях пушила френски цигари. — Маус ми каза снощи, че ще ходи в Лондон.

— Орландо е разстроен, разбира се. — Маргьорит си дръпна от цигарата и пусна пепелта в саксията с кактуса на перваза. — Абсолютно отказал дори да погледне сметките.

— В такъв случай с нетърпение очаквам да го видя утре — промърморих тихо, докато сипвах coq au vin^[1] в една чиния.

— Ако трябва да съм честна, много се радвам, че ще бъдеш с него. Както и Маус. Той ме взе от „Гетуик“ на връщане от Лондон. Макар да не ми се вярва Орландо да направи нещо глупаво, човек никога не знае. Божичко, парите наистина са коренът на всичкото зло, нали?

— Да — съгласих се и оставих чинията пред нея, след което си направих чай от лайка и седнах.

— Ася, ти си истинска героиня. Това изглежда страшно вкусно. Колко е хубаво да се върна вкъщи и да сложат пред мен готово ястие! — Тя взе малко пилешко с вилицата си и ме погледна развеселена. — Когато най-накрая продадат книжарницата, ще останеш без работа. Какво ще кажеш да дойдеш тук и да ми помагаш с домакинството и с Рори?

Виждах, че говори полушеговито, но все пак свих рамене и казах:

— Може би.

— Разбира се, ти си прекалено висококвалифицирана за подобна работа — моля те, не се обиждай от предложението. Просто ми е толкова трудно да намеря човек, на когото имам доверие да се грижи за Рори, а Маус не спря да те хвали колко добре се разбираш с него. А Елен, собственичката на шатото, ми предложи да изрисувам още една стая. Много бих се радвала да приема предложението. Мястото е прекрасно и страшно много ми харесва там.

Седях безмълвна, знаейки, че Маргьорит няма представа, че ми е предложила да изпълни мечтата ми. Да живея тук, в Хай Уийлд, да се грижа за Рори, за къщата и за градината, да имам възможността да готвя всеки ден за това необичайно и интригуващо семейство. Знаех, че трябва да хвана момента, преди умът на Маргьорит да премести фокуса си върху нещо друго, или някого другиго.

— Сериозно, много бих се радвала да ти помогна, по всяко време. Обичам това място — признах. — Както и Рори.

— Наистина ли? — Маргьорит вдигна вежда. — Господи, сериозно ли говориш? Не бих могла да ти плащам много, както сигурно вече знаеш, но ще получаваш стая и храна… ще трябва да попитам Орландо, но може дори да успеем да споделим помощта ти? Ако се съгласи, ще мога да приема онази поръчка. Елен иска да започна колкото може по-бързо…

Тя замлъкна и видях в очите й колко е развълнувана от възможността.

— Не бих искала да разочаровам Орландо, разбира се, нито да го карам да се чувства все едно съм го изоставила. Особено сега. Но той всъщност няма нужда от мен през цялото време.

— Орландо ще иска да направи това, което е най-добро за Рори, сигурна съм. И освен това — очите на Маргьорит заблестяха, — той спомена, че може да си ни роднина.

— Не знам дали е така. Поне още не — обясних.

— Е, определено успя да си намериш място в сърцата ни, откакто дойде, Ася. Нямам търпение да видя къде ще се наместиш в родословието. Маус трябва да ти е казал колко е било заплетено родословното дърво на семейство Вон — Форбс. И още е.

Изведнъж млъкна и се прозя силно; плътните й, чувствени устни се разтвориха и затвориха. У нея нямаше нищо деликатно, но привлекателността й беше в прекалено големите й черти и силата, която излъчваха.

— Време е за лягане — каза тя и стана.

— Аз ще заключа — предложих.

— Наистина ли? Чудесно.

— Ще можеш ли да ме закараш до гарата сутринта? Трябва да хвана влака за Лондон в осем.

— Маус каза, че ще те закара. Мисля, че иска да те предупреди за Орландо. Лека нощ, Ася, и отново благодаря.

* * *

Станах рано на следващата сутрин, за да приготвя закуска за Маргьорит и Рори, преди да тръгна.

Оставих бележка на Маргьорит, че надениците, беконът и палачинките са в печката, за да останат топли, и я насочих към четирите пая на дъното на хладилника. Маус почука на задната врата, а аз си взех чантата и го последвах до колата.

— Видя ли Маргьорит снощи, когато се прибра? — попита ме той, докато излизахме по алеята.

— Да.

— Значи трябва да ти е казала, че Орландо не прие новината добре.

— Да, каза ми.

— Слушай, Ася, ако има някакъв начин да го накараш да се вразуми, ще ти бъда много благодарен. Опитах се да му обясня, че банката така или иначе ще се намеси, ако ние самите не продадем книжарницата, но той буквално си захлупи ушите с ръце, изтича горе и се заключи в спалнята си.

— Като малко дете в изблик на гняв.

— Точно така. Орландо може да изглежда мил и любезен, но не познавам по-упорит човек, когато опре до трудни решения, които не иска да прави. Истината е, че нямаме избор. Той трябва да го разбере.

— Ще се постарая, но се съмнявам да ме послуша.

— Струва си най-малкото да се опиташ. Той те харесва и ти има доверие. Поне пробвай.

— Ще се опитам — уверих го, докато се приближавахме до гарата.

— Ще можеш ли да ми се обадиш и да ми кажеш как е? Снощи не отговори нито на мобилния, нито на домашния си телефон.

— Ще се обадя — обещах му и излязох от ленд роувъра. — Благодаря, че ме докара.

— Това е най-малкото, което можех да направя. А когато пак дойдеш в Хай Уийлд, ще ти разкажа за следващата част от дневниците на Флора — извика през прозореца. — Приготви се да бъдеш изумена. Чао, Ася. — И тогава на устните му се появи широка усмивка, която бавно се разля до очите му и озари красивото му лице. — Всичко най-добро!

Помахах му леко и влязох в гарата.

Бях изпълнена с тревога, когато пристигнах на „Кенсингтън Чърч стрийт“ и отключих вратата на книжарницата. Не само защото нямах представа какво ще заваря вътре, а и заради безкрайните текстови и гласови съобщения от Кики, които бях получила, когато мобилният ми хвана сигнал във влака. Толкова се бях увлякла в Хай Уийлд, че бях забравила да й се обадя и да й кажа, че ще остана още една нощ. Последното й съобщение гласеше: „Ася, ако не ми се обадиш до утре сутрин, ще се обадя в полицията, че си изчезнала. Къде си?!“.

Почувствах се ужасно и й оставих също толкова много извинителни съобщения, като я уверих, че съм добре и ще се видим в апартамента по-късно тази вечер.

Успокоих се, като видях, че нищо в книжарницата не се е променило, и тъй като Орландо никога не беше там, когато пристигах, се заех с рутинната си работа. Когато обаче стана единайсет часът, без той да се появи, започнах да се притеснявам. Погледнах вратата в дъното на книжарницата, която водеше до стълбището и горния етаж, където никога не се бях качвала, а можех само да предполагам, че се намира жилището на Орландо. Разбира се, беше възможно да е там и да води някой от търговете си… Но когато не се появи с обичайния си кейк, наистина се разтревожих. Знаех, че дневната програма на Орландо е свещена за него.

Прекарах следващия половин час, бродейки из стаята, като ту поглеждах през прозореца към улицата, ту се спирах да слушам на вратата в задната част на магазина.

По обяд вече се бях побъркала от тревога и реших, че нямам друг избор, освен да проверя дали е горе. Отворих вратата, която изскърца и издаде действията ми. Качих се тихо по стълбите и се озовах на малка площадка с три врати. Почуках предпазливо на вратата вдясно.

— Орландо? Ася е. Тук ли си?

Не получих отговор, така че хванах бравата и отворих вратата. Озовах се в малка кухня със стара мивка, малка печка „Бейби Белинг“ и хладилник с форма, която наскоро пак бе излязла на мода след близо петдесет години — това определено беше оригиналната версия. Излязох и извърших същите действия със следващата врата, която водеше до също толкова стара баня с ужасен линолеум на пода — напомняше ми за апартамента, в който живеехме с Кики, преди да се преместим. Как Орландо успяваше да поддържа такъв перфектен външен вид при такива скромни средства беше мистерия за мен.

Обърнах се към последната врата и пак почуках.

— Орландо — този път заговорих по-високо. — Аз съм, Ася. Моля те, ако си вътре, кажи нещо. Притеснявам се за теб. Всички са притеснени — добавих умолително.

Все още нищо. Пробвах бравата, но този път не поддаде. Явно беше заключено. Отвътре се чу внезапно тупване, сякаш от тежка книга, паднала на земята. Прониза ме внезапен страх. Ами ако не си е взел лекарствата?

Потропах по-настоятелно по вратата.

— Моля те, знам, че си вътре, Орландо. Добре ли си?

— Върви си — чу се приглушен глас.

Заля ме вълна от облекчение. Ако се чувстваше достатъчно добре, за да се държи грубо, нямаше от какво да се притеснявам.

— Добре, махам се — извиках през вратата. — Но ще бъда долу в книжарницата, ако искаш да поговорим.

Слязох обратно по стълбите, сложих още дърва в огъня и излязох, за да пратя съобщение на Маус, че Орландо най-малкото още е жив, макар още да отказва да излезе.

В един часа, когато се надявах да слезе, за да напълни винаги гладния си стомах, не чух стъпките му по стълбите. Взех си чантата и ключовете, излязох от книжарницата, като заключих след себе си, и тръгнах към магазините от другата страна на пътя. Ако имаше нещо, което би могло да извади Орландо от бърлогата му, това беше ароматът на храна.

Двадесет минути по-късно се върнах с продуктите си и се качих в малката кухничка. Липсата на готварски прибори се оказа проблем, но намерих една малка тенджера, в която приготвих лука и чесъна за соса, след което добавих сметана, билки и малко бренди. Имаше и безформен тиган за двете филета миньон, към които добавих гъби и нарязан домат. Щом всичко бе готово, излязох от кухнята и минах по площадката, забелязвайки със задоволство, че по нея се разнасят изкусителните аромати на чесън и месо.

Почуках на вратата на Орландо.

— Обядът е готов — извиках весело. — Сега ще го сложа в чинии и ще го занеса долу. Може да донесеш виното — охлажда се в хладилника.

После подредих филетата и гарнитурата в чиниите и застанах на върха на стълбището.

— Не се бави, няма нищо по-лошо от изстинало филе миньон — допълних и слязох внимателно по стълбите с примамката си. Минаха около три минути, преди да чуя стъпките му по стълбите. На вратата се появи един тъжен, разчорлен двойник на Орландо с бутилка „Сансер“ и две чаши в ръце. Косата му беше разрошена и не се беше избръснал. Носеше копринения халат, с който го бях видяла в Хай Уийлд, и сините си бродирани пантофи.

— Заключена ли е вратата? — попита ме, поглеждайки я нервно.

— Разбира се. Време е за обяд — отговорих спокойно.

Той започна да се влачи едва-едва напред и за пръв път в живота си видях клишето как някой остарява с години за една нощ.

— Надявам се пържолата да ти хареса. Толкова сурова е, колкото може да бъде, а сосът е билков — насърчих го, звучейки дори на себе си като бавачка, говореща на дете.

— Благодаря ти, Ася — промърмори той и остави виното и чашите на масата. След това седна бавно на стола, сякаш костите го боляха. Въздъхна тежко и събра сили да вземе бутилката и да налее щедро в двете чаши.

— За теб — вдигна тост. — Имам поне една приятелка и съюзничка.

Видях как изпи чашата си на един дъх и веднага я напълни отново и се зачудих притеснено как ли би се държал Орландо пиян.

— Хапни си — помолих го.

Това беше първият случай в кратката ни история, в който свърших с яденето преди него. Той ядеше като болник, режеше пържолата на малки парченца и дъвчеше дълго всяко едно.

— Храната е перфектна, както знаеш много добре, Ася. Аз не съм… — Гласът му стихна и той сложи още едно парченце месо в устата си. Преглътна, отпи голяма глътка вино и ми даде сянка на усмивка, докато оставяше приборите си. — Днес не мога да понеса дори храната. Предполагам, че си говорила с брат ми.

— Да.

— Как може да ми го причини? Имам предвид… колко е жестоко! Това — той разпери ръце, посочвайки вътрешността на книжарницата, — е светът ми. Единственият ми свят.

— Знам.

— Той казва, че ще банкрутираме, или по-точно, че банката ще вземе всичко, освен ако не продадем книжарницата. Можеш ли да си представиш?

— За жалост мога.

— Но как? Този… човек от банката не би могъл да открадне това, което е наше, нали така? Брат ми сигурно преувеличава, нали?

Изражението на лицето му беше толкова сърцераздирателно, че ми се наложи да преглътна тежко, преди да му отговоря.

— Боя се, че не. Изглежда има дългове…

— Да, но те са нищо в сравнение с цената на тази сграда, ако я продадат. Трябва да разбират, че имат гаранция.

— Мисля, че проблемът е, че и банките не са в добро положение. Те също са… — подбрах внимателно думите си, — уплашени. Световната икономика не е в добро състояние в момента.

— Нима ми казваш, че продажбата на книжарница „Артър Морстън“ — да не говорим за душата ми — ще реши кризата им? Ася, очаквах повече от теб. Мислех, че си на моя страна.

— На твоя страна съм, Орландо, кълна се. Но понякога животът просто не се подрежда така, както ни се иска. Ужасно е, но е истина. Животът просто не е справедлив. А и доколкото разбрах, фермата също е в лошо положение.

— Какво?! — Бледата кожа на Орландо порозовя, мина през червено и стигна до пурпурно. — Така ли ти е казал?

— Да. Има нужда да купи нови машини, за да даде шанс на фермата да се издържа сама.

Зачудих се дали Орландо няма буквално да избухне от гняв. Иначе милото му лице се изкриви от такава ярост и презрение, че беше трудно да разбера как едно човешко тяло може да контролира толкова много емоции.

— Ха! Ха-ха-ха! А случайно да ти е казал защо фермата е западнала така?

— Не.

— Значи не е споменал, че почти не излизаше от стаята си през първите три години след като Ани умря? Че остави всичката си земя да пропадне, защото не беше в състояние да се изправи, да слезе долу и да говори с управителя на фермата, който го чака дни и седмици с неплатените сметки? Докато всички доставчици не отказаха да доставят нещата, от които се нуждае всяка ферма, и управителят нямаше друг избор, освен да напусне? Животни умряха под надзора на брат ми, госпожице Ася, поради недохранване и небрежност. Да не говорим за посевите, които бяха оставени да линеят с години, докато накрая дори те загубиха воля за живот… Нека да те уверя, тази ситуация е почти изцяло по вина на брат ми. Не моя.

— Но сигурно — казах накрая, нарушавайки тишината, докато Орландо обръщаше поредната си чаша, — разбираш защо?

— Да, естествено. Той загуби любовта на живота си. Не съм толкова безсърдечен, че да не му съчувствам. Обаче — лицето му отново помръкна — има неща, които вие не знаете, и които нямам правото да ви казвам, които са — поне за мен — непростими. В живота на всеки човек идва време, когато трябва да забрави собствената си трагедия и да помогне на онези, които се нуждаят от него. Брат ми прекара години в самосъжаление — това е истината. Ние всички направихме всичко възможно да му дадем любов и подкрепа, но дори най-нежните и състрадателни сърца могат да се втвърдят, когато гледат човек, решен да се самоунищожи.

Орландо се изправи и закрачи напред-назад из стаята с ръце в джобовете на халата си.

— Уверявам ви, госпожице Ася, че семейството го подкрепяше по всеки възможен начин. Както знаете добре, човек избира дали да стане жертва или герой. Той избра първото. И сега, заради това, аз… и това — той отново посочи стаята, а около него се рееха прашинки като малки ангелчета в слабата октомврийска светлина, — ще сме жертвените агнета.

С тези думи се свлече на пода и заплака.

— Господи, каква бъркотия… — чух го да мърмори на себе си. — Всички сме сбъркани. Всеки един от нас.

Коленичих до него и внимателно обгърнах раменете му с ръце. В началото се съпротиви, но после се отпусна в прегръдката ми и го залюлях като малко дете.

— Не разбираш какво значи това за мен. Не разбираш…

— Орландо, разбирам. И ако можех, бих те оставила да живееш тук завинаги. Кълна се.

— Ти си добър човек, Ася. На моя страна си, нали?

Погледна ме с болка в очите.

— Да, разбира се. И когато се успокоиш, може да ти кажа за някои идеи, които ми хрумнаха.

— Наистина ли? Бих направил всичко, всичко…

Действително имах някои идеи, но те бяха рационални и взимаха предвид обстоятелствата, а се съмнявах това да се хареса на Орландо.

— Е, целият съм в слух. — Той се отдръпна от мен и се изправи, с такова изражение, сякаш щях да му предложа златното руно. — Какво ще кажеш да се кача горе и да се поизмия? Толкова съм разчорлен, че се отвращавам от себе си — призна той, оглеждайки облеклото си. Тръгна към чиниите, но аз поклатих глава.

— Днес е необичаен ден, така че аз ще разтребя.

— Така да бъде. — Той тръгна към задната врата, но пак се обърна. — Благодаря ви за всичко, госпожице Ася. Знаех, че сте единственият човек, на когото мога да се осланям. А когато се върна, ще ви кажа една тайна.

Изкикоти се точно като Рори.

— Каква? — не се сдържах да не попитам.

— Знам къде са. — Орландо се усмихна широко, обърна се и излезе.

Изчаках, докато стъпките му стигнат горния край на стълбите, след което събрах остатъците от обяда ни и го последвах с усещането, че съм преминала още един мост, щом ми позволи да се кача в личното му убежище. Докато миех чиниите в малката мивка, се замислих върху последните му думи. Бях почти сигурна, че знам за какво говори Орландо — можеше да става дума само за дневниците на Флора Макникъл. Чувствах се разкъсана между воюващите братя.

Върнах се долу, обърнах знака „Затворено“ на „Отворено“, тъй като минаваше два часът, застанах в центъра на стаята и започнах да оглеждам етажерките. Защото знаех, че бях видяла група книги с корици от кафява коприна, докато взимах друга от рафта до тях. Освен това познавах Орландо и игривия му ум. Какъв по-добър начин да скрие взетите от Домашната ферма книги от това да ги сложи сред хиляди други?

Очите ми се плъзнаха по рафтовете. Затворих ги, опитвайки се да си спомня точно коя книга бях извадила и откъде…

Ето я. Ясна като компютърен файл, изваден от паметта ми.

— Орландо — промърморих, тръгнах към секцията с английска литература и погледнах третия рафт от долу нагоре. Ето ги — на рафта с надпис „Британска художествена литература, 1900-1950“.

Наведох се, извадих една тънка книга и я отворих на първата страница.

Дневникът на Флора Макникъл

1910 г.

Затворих книгата и я върнах на рафта, понеже чух тежки стъпки по стълбите. Орландо слизаше по-бързо от обикновено и едва успях да стигна до огъня и да започна да го подклаждам, когато влезе с трясък в стаята.

— По-добре ли се чувстваш? — попитах спокойно, добавяйки още въглища.

Тишината продължи толкова дълго, че се обърнах, за да видя защо. Лицето му пак беше почервеняло, а ръцете му скръстени, докато се приближаваше към мен.

— Ще те помоля да спреш да се отнасяш снизходително към мен. Тъй като успя да ме успокоиш, приех обаждането на брат ми. Той заяви, че си приела да работиш като домакиня и детегледачка в Хай Уийлд.

— Аз…

— Не ме лъжи, Ася! Прие ли или не предложението, което ти беше направено?

— Маргьорит беше отчаяна, понеже има дългосрочна поръчка, затова казах, че ще…

— Че ще ме изоставиш и ще отидеш да работиш за врага?!

— Казах, че понякога ще ходя да помагам на Маргьорит, като наглеждам Рори! Това е всичко. Тя каза, че ще те попита дали имаш нещо против понякога да работя за нея, когато книжарницата няма много клиенти. Това няма нищо общо с Маус.

— Господи, жено! Има всичко общо с брат ми. Той върши всичката й мръсна работа, включително да ми се обади сега под претекст да провери дали съм добре. А после да обяви, че ще работиш в Хай Уийлд от уикенда.

— Орландо, нямам никаква представа за какво говориш.

— Да бе, разбира се, че нямаш. А аз си мислех, че си на моя страна…

— На твоя страна съм, Орландо. Наистина.

— Не, не си! Не виждаш ли, че това помага на него? Но не и на мен!

Той се спря и си пое дълбоко въздух няколко пъти.

— Съжалявам — казах безпомощно.

— Аз съжалявам още повече — отвърна той и се вгледа в мен. Гневът в очите му бе заменен от изражение, което не можех да разчета. — Е, тръгвай си.

— Моля? Къде да тръгвам?

— Отивай в заешката дупка, където живееш, и си опаковай багажа за Хай Уийлд. Маргьорит и Маус имат нужда от теб.

— Моля те, аз работя за теб и съм лоялна към теб. Обичам това място…

— Съжалявам, но ако очакваш да се боря за теб след предателството ти, няма да стане.

Той сви рамене театрално, скръсти ръце още по-здраво на гърдите си и се извърна от мен като намусено момченце.

— Няма да ходя в Хай Уийлд. Искам да остана тук.

— А аз те уволнявам.

— Не е честно!

— Както ти самата ми каза днес, Ася, животът не е честен.

— Да, но…

— Ася, беше очевидно от момента, в който направих грешката да те заведа в гнездото на осите, че си се влюбила в Хай Уийлд и по-словоохотливите членове на семейството ми. Кой съм аз да те държа настрана от тях? Това е зовът на сирените, мила моя, и ти се улови на него като риба на въдица. Излитай, но се приготви да те ужилят.

Ако думите му не бяха толкова болезнени, щях да се изсмея на мелодраматичната ситуация. На очите ми избиха сълзи.

— Добре — казах накрая и минах покрай него, за да си взема раницата и чантата. — Довиждане, Орландо. Толкова съжалявам.

Отидох до вратата в тишина и тъкмо бях сложила ръка на бравата, когато той проговори отново.

— Поне Рори ще се радва на нежните ти грижи. От това поне съм щастлив. Сбогом, госпожице Ася.

Отворих вратата и излязох на мъгливата улица, където вече се смрачаваше. Краката ми автоматично ме заведоха до автобусната спирка отсреща. Спирката, където за пръв път бях видяла книжарница „Артър Морстън“.

Застанах на спирката и погледнах обратно към книжарницата. Там, в сенките, зад картите на витрината, видях силуета на мъж, който гледаше към мен.

Извърнах глава, неспособна да понеса мълчаливото презрение на Орландо.