Лусинда Райли
Сестра на сенките (47) (Историята на Ася)

46.

Седях на летище „Хийтроу“ и чаках полета си, гледайки как другите пътници ме подминават, увлечени в разговори с децата си и партньорите си. Всички изглеждаха щастливи, изпълнени с очакване. И дори да пътуваха сами, бях сигурна, че най-вероятно някой ги чака там, накъдето са се запътили.

Вече нямах никого — нито там, нито тук. Изведнъж изпитах съчувствие към всички онези старци, които виждах по пейките в лондонските паркове, прибирайки се от колежа. Тогава мислех, че се наслаждават на компанията на живота, който ги подминаваше в зимните дни… но сега разбирах колко по-лошо е усещането да си сам в тълпата. И ми се щеше да бях спряла да им кажа „здрасти“. Както ми се искаше и някой да спре и да заговори мен.

Сия, къде си?

Ще ми се да можех да запиша мислите, които се въртят в главата ми, и да ти ги пратя, за да прочетеш какво чувствам всъщност. Но знаеш, че думите излизат грешни върху листа — отне ми адски много време да напиша писмото, което ти оставих в апартамента, и пак не ставаше за нищо. А теб те няма тук, за да си говорим, така че ще трябва просто да си мисля сама в центъра на Терминал 3.

Мислех, че ще чуеш вика ми за помощ. Но не стана така. През всички тези седмици гледах как се отдалечаваш от мен и се опитвах толкова усилено да те пусна. Да не се засягам, че постоянно те няма, когато ходиш при онова семейство, нито че се дразниш от мен като всички останали.

С теб винаги можех да бъда себе си. И мислех, че ме обичаш такава, каквато съм. Че ме приемаш каквато съм. И се опитах да направя същото за теб.

Знам какво мислят другите за мен. И не съм сигурна къде греша, защото всичко е вътре в мен — хубавите неща, като любовта. И желанието да обичам хората и да имам приятели. Сякаш има някаква спънка между това, което е вътре в мен, и това, което излиза навън. Освен това знам, че това е зле написано изречение, защото има повторение, а ти винаги поправяше повторенията в есетата ми, преди да ги предам на учителя.

Бяхме мили една към друга. Ти не обичаше да говориш, но аз можех да казвам думите вместо теб, както ти ги пишеше вместо мен. Бяхме добър отбор.

Мислех, че ще се зарадваш, когато купих онзи апартамент за нас. Бяхме в безопасност завинаги. Без повече пътувания — защото знаех, че ти е омръзнало; беше време да се установим и да бъдем себе си, заедно. Но сякаш само влоши нещата.

И едва в последните няколко дни, докато седях в апартамента сама, чакайки да ми се обадиш, започнах да разбирам. Накарала съм те да се чувстваш като тигър в клетка, който не може да избяга. Държах се грубо с приятелите ти, и мъжете, и жените, защото ме беше страх да не изгубя единствения човек, който сякаш ме обичаше, като изключим Мама и Татко…

Затова си тръгнах, Сия. Оставих те сама за известно време, защото знам, че това искаш. Защото те обичам повече от всеки друг на света, но мисля, че си намерила другиго, който да те обича, и вече нямаш нужда от мен…

Вдигнах поглед и видях, че е време да се качвам на самолета. И стомахът ми се преобърна, защото никога, никога не се бях качвала на самолет без Сия. Тя сядаше до прозореца, а аз — до нея на средната седалка, защото обичаше да се рее сред облаците. Аз предпочитах да имам твърда земя под краката си, затова тя ми даваше хапче двайсетина минути преди полета, за да заспя веднага и да не се страхувам.

Прерових предния джоб на раницата си, за да намеря чантичката, в която бях убедена, че прибрах хапчето, преди да изляза от апартамента, но го нямаше.

Просто щеше да се наложи да се оправя без него, реших, и продължих да ровя в джоба, за да си намеря паспорта и билета. Щеше да се наложи да се оправям без много неща от сега нататък. Пръстите ми докоснаха плика с писмото на Татко Солт. Извадих го и открих по него парчета от стар донът с пълнеж от сладко — пликът беше изцапан и покрит със захар. Колко типично за мен, помислих си: не можех дори да запазя чисто най-важното писмо, което някога ми беше писано. Избърсах захарта от плика, извадих малката черно-бяла снимка и се вгледах в нея за стотен път. Знаех, че един от тях вече е мъртъв, но другият…

Е, поне някога бе имало някой на света, на когото съм принадлежала истински. И, утеших се, поне имах изкуството си — единственото нещо, което никой никога не би могъл да ми отнеме.

Прибрах плика обратно в предния джоб, изправих се и метнах раницата на гърба си. Последвах човешката вълна бавно към изхода за заминаване, питайки се какво изобщо правех, изоставяйки всичките си планове. Но ако трябваше да бъда честна, промяната беше трудна не само за Сия. Само след няколко седмици в Лондон краката ме засърбяха и желанието да пътувам започна да ме обзема отново. Не се справях добре със застояването на едно място повече от няколко седмици; винаги си бях такава и бях осъзнала, че у мен се таи ужас от това да бъда институционализирана.

Трябваше да се замислиш за това, преди да се запишеш в колежа си по изкуство, глупачка такава…

Най-много от всичко обичах да нося дома си на гръб и вълнението от това да не знам къде ще спя тази нощ. Да бъда свободна. И добрата новина беше, предположих, че от сега нататък по всяка вероятност щях да живея точно така.

Стъпих на подвижната пътека и хвърлих един поглед на рекламен постер за някаква банка. Подигравах се наум на дизайнера за липсата му на въображение, когато видях с периферното си зрение едно много познато лице да минава край мен. Сърцето ми почти изскочи от гърдите; обърнах се и протегнах врат, за да го потърся. Но той вече отминаваше, а аз се движех бързо в обратната посока.

Започнах да тичам по подвижната пътека. Раницата ми блъскаше хората, които подминавах, но толкова отчаяно се стремях да сляза, че не ми пукаше. Стигнах до края, обърнах се и продължих да тичам в обратната посока, задъхана под тежестта на раницата си. Провирах се между хората срещу мен и накрая стигнах до входа на залата за заминаващи.

Очите ми отчаяно затърсиха лицето му в навалицата, но когато чух последното повикване за полета си, разбрах, че е твърде късно.