Лусинда Райли
Сестра на сенките (6) (Историята на Ася)

5.

Когато дойде август Лондон сякаш опустя. Онези, които можеха да си го позволят, бяха избягали от темпераментния климат на Обединеното кралство, който се въртеше непостоянно от влажен и облачен към влажен и слънчев. „Истинският“ Лондон спеше, чакайки жителите си да се върнат от чуждите брегове, за да продължи отново всекидневната си работа.

И аз усещах странно чувство на апатия. Ако в дните след смъртта на Татко Солт не бях спала, сега едва успявах да стана от леглото сутрин. Кики, от друга страна, беше пълна с енергия и настояваше да я придружавам, за да изберем точно определен хладилник или перфектните плочки за кухнята в новия апартамент.

През една задушна събота, когато с удоволствие бих си останала в леглото с книга, тя ме накара да стана и ме завлече с автобуса до някакъв магазин за антики, убедена, че ще се влюбя в мебелите, които се продаваха там.

— Ето го — каза тя, гледайки през прозореца, и натисна звънеца на автобуса за следващата спирка. — Магазинът е номер 159, значи сме тук.

Слязохме и аз ахнах, защото за втори път в последните две седмици се бях озовала на крачка от вратата на книжарницата „Артър Морстън“. Кики тръгна наляво, към съседния магазин, но аз изостанах и погледнах през прозореца на книжарницата. Беше пълна със стари книги, каквито си мечтаех някой ден да имам достатъчно пари, за да колекционирам, и каквито украсяваха рафтовете от двете страни на въображаемата ми камина.

— Побързай, Сия, вече е четири без петнайсет! Не знам кога затварят тук в събота.

Последвах я в магазина, който беше пълен с ориенталски мебели — боядисани в аленочервено лакирани маси, черни шкафове с изрисувани по вратите деликатни пеперуди, и златни статуи на Буда със спокойни усмивки.

— Не ти ли се ще да си бяхме купили тези неща, когато пътувахме? — Кики погледна един от етикетите с цените и повдигна вежди, след което направи с ръце знака за „много пари“. — Сигурна съм, че можем да ги намерим и по-евтино някъде другаде — добави.

Излязохме от магазина и, след като разгледахме витрините на другите приятни, старомодни магазини по улицата, се върнахме на автобусната спирка. Докато чакахме автобуса, нямаше какво да правя, освен да гледам назад към книжарницата „Артър Морстън“ от другата страна на улицата. Сестра ми Тиги би казала, че това е знак от съдбата. Аз си мислех, че в най-добрия случай е чиста случайност.

* * *

Седмица по-късно, докато Кики беше в новия апартамент, за да провери как напредват майсторите с плочките, понеже щяхме да се нанасяме само след няколко дни, отидох до магазинчето на ъгъла, за да си купя бутилка мляко. Докато чаках ресто на касата, хвърлих поглед на вестник Таймс и видях заглавието в долния десен ъгъл:

КАПИТАНЪТ НА „ТИГРИЦАТА“ УДАВЕН В БУРЯ НА „ФАСТНЕТ“

Сърцето ми за миг спря да бие — знаех, че сестра ми Али участва в състезанието „Фастнет“, а името на кораба беше ужасяващо познато. Снимката под заглавието беше на мъж, но това не намали притеснението ми. Купих вестника и прегледах нервно статията, докато вървях към апартамента. Въздъхнах облекчено, защото поне дотук нямаше новини за други жертви. Времето обаче явно беше ужасно и на три четвърти от корабите се бе наложило да се оттеглят.

Веднага пратих съобщение на Кики и препрочетох статията, след като се върнах в апартамента. Макар по-голямата ми сестра да беше професионална мореплавателка от години, никога не ми беше хрумвало, че може да умре по време на състезание. Всичко около Али беше толкова… живо. Тя живееше живота си с безстрашие, на което можех само да се възхищавам и да завиждам.

Написах й кратко съобщение, че съм прочела за катастрофата, и я помолих да ми се обади спешно. Мобилният ми телефон зазвъня, докато натисках изпрати, и видях, че е Кики.

— Току-що говорих с Мама, Сия. Тя ми се обади. Али е била на състезанието „Фастнет“ и…

— Знам, току-що го прочетох във вестника. О, Господи, Кики, надявам се да е добре.

— Мама каза, че е получила обаждане от някого, който е казал, че Али е добре. Естествено, корабът е извън състезанието.

— Слава богу! Горката Али, да загуби член на екипажа си така.

— Ужасно. Както и да е. Ще се прибера след малко. Новата кухня изглежда фантастично. Направо ще се влюбиш в нея.

— Сигурна съм, че си права.

— О, пристигнаха и леглата ни, и двойното за втората спалня. Най-после свършваме. Нямам търпение да се нанесем. Доскоро!

Кики затвори телефона и аз се изумих от способността й да превключва на практични теми толкова скоро, след като получи лоши новини, макар да знаех, че това е просто нейният начин да се справи с тях. Замислих се дали да проявя смелост и да кажа на Кики, че на възраст двадесет и седем години може би е по-подходящо всяка от нас да има собствена спалня, вместо да споделяме една и съща. Ако някога имахме гости, можех лесно да се преместя обратно в нейната стая за няколко дни. Изглеждаше смехотворно да споделяме една стая, когато имахме втора.

Един ден, Ася, ще трябва да се справиш с това…

Но, както винаги, не беше този ден.

 

 

Няколко дни по-късно, докато прибирах малкото си притежания за преместването, получих обаждане от Мама.

— Ася?

— Да? Всичко наред ли е? Добре ли е Али? Не е отговорила на съобщенията ми — казах притеснена. — Говорила ли си с нея?

— Не, не съм, но знам, че не е пострадала. Говорих с майката на жертвата. Може би си прочела, че той е бил капитан на кораба на Али. Каква мила жена… — Чух как от устните на Мама се изплъзва въздишка. — Явно синът й е оставил номера ми, за да ми се обади, ако нещо му се случи. Тя смята, че може да е имал някакво предчувствие.

— Искаш да кажеш за собствената си смърт?

— Да… виждаш ли, Али е била тайно сгодена за него. Името му е било Тео.

Безмълвно се помъчих да възприема новината.

— Мисля, че Тео е знаел, че Али може да е в шок и да не може сама да се свърже с нас — продължи Мама. — Особено, при положение че още не беше казала на никоя от вас, че има сериозна връзка с него.

— Ти знаеше ли, Мама?

— Да, знаех, и тя беше толкова влюбена. Минаха само няколко дни, откакто си тръгна оттук. Каза ми, че той е „единственият“. Аз…

— Мама, толкова много съжалявам.

— Извини ме, chérie, макар да знам как животът дава и отнема, толкова скоро след смъртта на баща ви, тази ситуация е особено трагична за Али.

— Къде е тя? — попитах.

— В Лондон, отседнала е при майката на Тео.

— Да отида ли да я видя?

— Мисля, че би било прекрасно, ако можеш да отидеш на погребението. Силия, майката на Тео, ми каза, че е следващата сряда в два часа, в църквата „Света Троица“ в Челси.

— Ще бъдем там, Мама. Обещавам. Свърза ли се с другите сестри?

— Да, но никоя от тях не може да дойде.

— А ти? Би ли могла да дойдеш?

— Аз… Ася, не мога. Но съм сигурна, че ти и Кики ще представите всички ни. Предайте обичта ни на Али.

— Разбира се, че ще го направим.

— Ще те оставя ти да кажеш на Кики. А ти как си, Ася?

— Добре съм. Просто… не мога да го понеса, заради Али.

— Нито аз, chérie. Не очаквай отговор на съобщенията, които си й пратила — точно сега не отговаря на никого.

— Няма. Благодаря, че ми каза. Чао, Мама.

Когато Кики се върна вкъщи й разказах толкова спокойно, колкото можах, какво е станало. Казах й и датата на погребението.

— Предполагам, че си казала на Мама, че няма да успеем да отидем? Още ще сме затрупани с кашони толкова рано след преместването.

— Кики, трябва да успеем. Трябва да сме там заради Али.

— Ами останалите ни сестри? Къде са те? Защо трябва ние да променяме плановете си? За бога, дори не познавахме човека!

— Как можеш да кажеш такова нещо? — Изправих се и усетих, че целият насъбран гняв, който бях таила в себе си, е на път да избухне. — Не става дума за годеника й, а за Али, нашата сестра! Тя ни е подкрепяла през целия ни живот и сега се нуждае от нас, за да отидем и да я подкрепим другата сряда! И ще го направим!

След това излязох и тръгнах към банята, която поне се заключваше.

Тресях се от гняв и не исках да я виждам, така че реших да остана вътре и да си взема вана. В клаустрофобичната бетонна джунгла, която ме заобикаляше, пожълтялата вана предоставяше убежище, в което можех да избягам.

Потапяйки се, помислих за Тео и факта, че той така и не се бе спасил от водата. Веднага се повдигнах и седнах, оплисквайки с вода целия покрит с евтин линолеум под, задъхана от паника.

На вратата се почука.

— Сия? Добре ли си?

Преглътнах и се опитах да поема дълбоко въздух няколко пъти — въздух, който Тео не бе намерил и никога повече нямаше да може да вдиша.

— Да.

— Права си. — Последва дълга пауза. — Много съжалявам. Разбира се, че трябва да отидем и да подкрепим Али.

— Да. — Извадих тапата и се пресегнах над ръба на ваната за хавлията си. — Трябва.

* * *

На следващата сутрин камионът и шофьорът, които бе поръчала Кики, спряха пред апартамента ни. След като натоварихме малкото си вещи — повечето от които бяха боклуците на Кики за новия й арт проект — тръгнахме да събираме мебелите, които тя бе купила от различни магазини в Южен Лондон.

Три часа по-късно пристигнахме в Батърсий. След като Кики подписа каквото трябваше да подписва в офиса на долния етаж, ключовете от новия ни апартамент вече бяха у нея. Тя отключи вратата, влязохме и се разходихме из огромната стая.

— Направо не мога да повярвам, че всичко това е мое. И твое, разбира се — добави великодушно. — Сега сме в безопасност, Сия, завинаги. Имаме свой собствен дом. Не е ли страхотно?

— Да.

Тя протегна ръце към мен и, знаейки, че това е нейният момент, я прегърнах. Стояхме в центъра на гигантската празна стая и се прегръщахме, кикотейки се като децата, които някога бяхме, защото беше толкова смешно колко много сме пораснали.

* * *

Щом се нанесохме, Кики започна да става рано всяка сутрин и да събира още материали за инсталациите си преди първия семестър на колежа в началото на септември.

Което означаваше, че аз оставах сама в апартамента по цял ден. Запълвах времето си, като разопаковах кашоните с чаршафи, кърпи и кухненски принадлежности, които Кики беше поръчала. Докато пъхах комплект смъртоносно остри готварски ножове в поставката им, се почувствах като младоженка, която подрежда първия си дом. Но не бях. Дори не се доближавах до това.

След като разопаковах всичко, се заех с превръщането на дългата тераса в градина във въздуха. Използвах малкото спестявания, които ми бяха останали, както и почти цялата си месечна издръжка от Татко Солт, за да създам колкото се може повече зеленина и цвят с всички възможни средства. Докато гледах как мъжът от градинарския център вдига голямата теракотена саксия — съдържаща великолепна камелия, покрита с малки бели пъпки — и я поставя на терасата, си помислих, че Татко Солт сигурно се върти в гроба от това разхищение. Отхвърлих мисълта и си казах, че поне в този случай би ме разбрал.

* * *

Следващата сряда измъкнах подходящи траурни дрехи за двете ни. Кики трябваше да се задоволи с черни дънки, тъй като не притежаваше нито една пола или рокля.

Всичките ни сестри се бяха свързали с нас чрез съобщение или имейл и бяха помолили Кики и мен да предадем обичта им на Али. Тиги — най-близката ми сестра след Кики — ми се обади лично и ме помоли да я прегърна силно.

— Така ми се иска да можех да дойда — въздъхна тя. — Но пушките са извадени и точно сега имаме много ранени елени.

Обещах, че ще прегърна Али от нея и се усмихнах при мисълта за нежната си малка сестра и любовта й към животните. Тя работеше в резерват за елени в Шотландия и когато отиде там, си мислех колко подходящо е за нея. Тиги ходеше леко като самите елени — спомнях си ясно как отидох да я гледам в училищно представление, когато беше по-малка, и колко бях запленена от грацията й.

Кики и аз тръгнахме по моста към Челси, където щеше да се състои погребението на Тео.

— Уау, има даже телевизионни камери и фотографи от вестниците — прошепна Кики, докато се редяхме на опашката пред църквата. — Да почакаме ли Али, за да я поздравим, как мислиш?

— Не. Хайде просто да седнем някъде по-назад. Сигурна съм, че ще можем да я видим след това.

Просторната църква вече беше претъпкана. Едни мили хора ни направиха място на пейка на последния ред и успяхме да се сместим в края. Накланяйки се на една страна, виждах олтара на около двайсет крачки пред нас. Почувствах смирение и страхопочитание, виждайки колко обичан трябва да е бил Тео, за да привлече всички тези стотици хора да се сбогуват с него.

Разговорите внезапно замлъкнаха и множеството се обърна, когато осем млади мъже тръгнаха по пътеката покрай нас, носейки ковчега му. Следваше ги дребна руса жена, облегната на ръката на сестра ми.

Погледнах обтегнатите черти на лицето на Али и видях напрежението и мъката в изражението й. Докато минаваше край мен, ми се щеше да стана и да я прегърна още там, да й кажа колко се гордеех с нея и колко я обичах.

Опелото беше един от най-вдъхновяващите и същевременно болезнени часове в живота ми. Слушах възпоминанията за този мъж, когото никога не бях срещала, но когото сестра ми обичаше. Когато ни казаха да се помолим, отпуснах глава в ръцете си и заплаках за един живот, прекъснат толкова рано, и за сестра ми, чийто живот също бе спрян от тази загуба. Плачех и за загубата на Татко Солт, който не бе дал на дъщерите си възможността да скърбят за него по традиционния начин. В този момент за пръв път разбрах защо древните ритуали са толкова важни: те ни даваха структура във времето на емоционален хаос.

Гледах отдалече как Али стига до стъпалата на олтара, заобиколена от малък оркестър, и насилената усмивка, с която вдигна флейтата, на която с години се бе учила да свири, до устните си. Прочутата мелодия на „Моряшкия танц“ прокънтя в църквата. Последвах примера на хората около мен, които започнаха да стават на крака, да свиват ръце и да правят традиционните движения със сгъване на коляното. Накрая всички в църквата се поклащаха нагоре-надолу в ритъма на музиката. Когато свърши, църквата избухна в аплодисменти. Знаех, че това е момент, който никога няма да забравя.

Обърнах се към Кики, докато сядахме, и видях, че по бузите й се стичат сълзи. Трогнах се още повече, като видях, че сестра ми, която рядко показваше емоции, плаче като бебе.

Хванах я за ръката.

— Добре ли си?

— Прекрасно — промърмори тя, изтривайки грубо очи с ръка. — Беше просто прекрасно.

Когато ковчегът на Тео бе изнесен от църквата, майка му и Али го последваха. За кратко срещнах погледа на Али и видях лека усмивка да преминава по устните й. Кики и аз последвахме ковчега навън заедно с останалите опечалени и застанахме на паважа, несигурни какво да правим.

— Смяташ ли, че трябва просто да си тръгнем? Има толкова много хора. Али вероятно ще трябва да говори с всички — каза Кики.

— Трябва поне да й кажем здрасти. Поне да я прегърнем набързо.

— Виж, ето я!

Видяхме Али, с червеникавозлатиста коса, падаща на вълни около неестествено бледото й лице, да излиза от тълпата и да тръгва към един мъж, който стоеше сам. Нещо в езика на телата им ми каза, че не бива да ги прекъсваме, но се преместихме по-близо, за да ни види, щом приключи.

Най-накрая тя се извърна от него и лицето й светна, докато вървеше към нас.

Без да казваме дума, Кики и аз я обгърнахме с ръце и я прегърнахме колкото можахме по-силно.

Кики й заговори, каза й колко много съжаляваме. На мен ми беше трудно да кажа каквото и да било; знаех, че отново съм на път да се разплача. А усещах, че не аз съм тази, която има право да плаче.

— Не е ли така, Ася? — подкани ме Кики.

— Да — успях да кажа. — Опелото беше толкова красиво, Али.

— Благодаря ти.

— И беше прекрасно да те чуем как свириш на флейта. Не си загубила дарбата си — добави Кики.

— Слушайте, трябва да отида при майката на Тео, но какво ще кажете да дойдете с нас в къщата? — попита Али.

— Боя се, че не можем. Но слушай, апартаментът ни е от другата страна на моста в Батърсий, така че когато се почувстваш по-добре, просто ни звънни и намини, окей? — предложи Кики.

— Наистина ще се радваме да те видим, Али — уверих я и отново я прегърнах. — Всички момичета ти изпращат любовта си. Ще се грижиш за себе си, нали?

— Ще се постарая. И отново ви благодаря, че дойдохте. Нямам думи да опиша колко много го оценявам.

Али се усмихна с благодарност, махна ни за последно и тръгна към черната лимузина, която чакаше нея и майката на Тео.

— По-добре и ние да тръгваме. — Кики тръгна надолу по пътя, но аз останах назад и загледах как колата се отдалечава от тротоара. Али, моята прекрасна, смела, красива и — както бях мислила за нея досега — неуязвима по-голяма сестра. Но сега изглеждаше толкова крехка, сякаш един повей на вятъра можеше да я отнесе. Бързайки да настигна Кики, осъзнах, че любовта е повалила силата й.

И в този момент си обещах, че един ден и аз ще изпитам и радостта, и болката от любовта.

* * *

Почувствах се облекчена, когато Али изпълни обещанието си и ми се обади два дни по-късно. Уговорихме се да дойде на обяд на следващия ден и да разгледа апартамента, макар че Кики щеше да е навън и да прави снимки на електроцентралата на Батърсий за един от проектите си. Следобед се заех да подготвя менюто.

Когато чух звънеца на следващия ден, из апартамента се носеше, надявах се, успокоителен аромат на домашно приготвена храна. Шанти беше права, помислих си: исках да нахраня душата на Али.

— Здравей, скъпа, как си? — попитах, докато отварях вратата и прегръщах сестра си.

— О, справям се някак — отвърна тя и ме последва вътре.

Но виждах, че не беше така.

— Уау! Това място е фантастично! — възкликна тя и застана до високите от пода до тавана прозорци, за да се наслади на изгледа.

Бях подредила масата на терасата, понеже ми се стори достатъчно топло. Тя се възхищаваше на самоделната ми градина, докато сервирах храната, и сърцето ме заболя, щом започна да пита за мен и Кики, макар да се виждаше, че нейното сърце отново е разбито. Но разбирах, че начинът й да се справи с трагедията беше да продължи както винаги и да не моли за съчувствие.

— Господи, толкова е вкусно, Ася! Днес откривам всякакви скрити таланти у теб. Готвенето ми е елементарно в най-добрия случай и не мога да отгледам даже един кресон в гърне, да не говорим за всичко това. — Махна с ръце към цветята ми.

— Напоследък се замислям какво всъщност е талантът. Имам предвид, дали нещата, които ти идват лесно, са дарове? Например трябваше ли да полагаш усилия, за да свириш на флейта толкова красиво?

— Не, не мисля. Поне не в началото. Но после, за да стана по-добра, трябваше да се упражнявам непрестанно. Не мисля, че вроденият талант е достатъчен без чиста, здрава работа. Имам предвид, погледни великите композитори: не е достатъчно да чуваш мелодия в главата си, трябва да се научиш как да я напишеш и оркестрираш. Това изисква години практика и изучаване на изкуството. Сигурна съм, че милиони хора имат естествен талант за нещо, но ако не го развием и не му се посветим, никога не бихме успели да достигнем пълния си потенциал.

Кимнах, обмисляйки казаното, и не можех да се сетя какви таланти бих могла да имам аз самата.

— Свърши ли, Али? — попитах. Виждах, че почти не е докоснала храната си.

— Да. Съжалявам, Ася. Беше прекрасно, наистина, но се боя, че напоследък нямам никакъв апетит.

След това поговорихме за сестрите си и с какво се занимават напоследък. Разказах й за Кики, колежа и колко е заета с „инсталациите“ си. Али заговори за изненадващото преместване на Мая в Рио и колко е прекрасно, че е открила щастието.

— Това наистина ме зарадва. Страхотно е и да се видя с теб, Ася.

— И аз се радвам, че се видяхме. Къде ще отидеш сега, имаш ли някаква представа?

— В интерес на истината може да отида в Норвегия и да разследвам мястото, където според координатите на Татко Солт съм се родила.

— Добре — казах. — Мисля, че трябва да го направиш.

— Наистина ли?

— Защо не? Уликите на Татко може да променят живота ти. Както промениха този на Мая.

След като Али си тръгна с обещание да се върне скоро, се качих бавно по стълбите до спалнята и извадих найлоновата папка от шкафа във формата на серия стъпала — избран от Кики, не от мен.

Откачих картичката от гърба на писмото на Татко и отново се втренчих в нея. И си спомних надеждата в очите на Али, когато ми каза за Норвегия. Поех си дълбоко въздух и най-накрая посегнах към плика с координатите, които Али ми беше дала. И го отворих.

 

 

Когато се събудих на другата сутрин, над реката се стелеше лека мъгла. Излязох да се погрижа за цветята си и открих терасата влажна от росата. Като изключим моите малки храсти и бързо вехнещи рози, беше невъзможно да видя каквато и да било зеленина, освен ако не използвам бинокъл, но усетих променящите се аромати на сезона и се усмихнах.

Определено идваше есен. А аз обичах есента.

Качих се горе, грабнах чантата си и извадих папката от най-долното си чекмедже. И тогава, без да позволявам на твърде аналитичния си ум да осмисли пътя, по който тръгнаха краката ми, се насочих към най-близката автобусна спирка.

Половин час по-късно отново се озовах пред книжарницата „Артър Морстън“. Погледнах през витрината, в която бяха изложени старинни атласи върху избеляло лилаво кадифе. Забелязах, че на картата на Югоизточна Азия, която лежеше отворена, Тайланд все още е отбелязан като „Сиам“.

В центъра на витрината стоеше малко, пожълтяло кълбо на пиедестал. Напомняше ми на онова, което стоеше в кабинета на Татко Солт. Не виждах нищичко отвъд витрината — денят навън беше слънчев, но вътре беше тъмно като във всяка книжарница от книгите на Дикенс, за която бях чела. Поколебах се отпред, защото знаех, че влизането ще ме прати на пътешествие, на което не бях сигурна, че съм готова да се отправя.

Но какво друго имах сега? Празен, безцелен живот, който не даваше нищо полезно на никого. А толкова исках да направя нещо полезно.

Извадих папката от кожената си раница и се замислих за последните думи на Татко Солт с надеждата, че ще ми дадат силата, от която се нуждаех. Най-накрая отворих вратата на магазина и някъде вътре звънна малко звънче. На очите ми им отне известно време да се приспособят към слабата светлина. Напомняше ми на стара библиотека с тъмния си дървен под и мраморна камина в средата на едната стена, край която бяха поставени две кожени кресла. Между тях имаше ниска маса за кафе, отрупана с книги.

Наведох се, за да отворя една от тях, и полетяха прашинки, разпръсквайки се като миниатюрни снежинки в слънчевия лъч. Изправих се и видях, че останалата част от стаята е заета от безброй рафтове, претъпкани с книги.

Огледах се възхитена. Някои жени биха изпитали същото, попадайки в бутик, пълен със стилни дрехи. За мен тази стая беше същинска нирвана.

Започнах да търся на един от рафтовете познати автори и заглавия. Много от тях бяха на чужди езици. Спрях, за да разгледам книга, която изглежда беше оригинален Флобер, след което продължих да търся английските книги. Свалих от един рафт „Разум и чувства“ — може би любимата ми книга на Остин — и прелистих пожълтелите й страници, докосвайки съвсем леко остаряващата хартия.

Бях толкова вглъбена, че не забелязах високия мъж, който ме гледаше от вратата в дъното на магазина.

Щом го забелязах, подскочих и бързо затворих книгата, чудейки се дали съм постъпила „непристойно“ — както току-що бях прочела в книгата на Остин, — като съм я отворила.

— Почитателка сте на Остин, така ли? Аз по-скоро предпочитам Бронте.

— Обичам и двете.

— Разбира се, вие със сигурност знаете, че Шарлот не е харесвала особено творбите на Джейн. Ненавиждала е начина, по който литературните критици възхвалявали… „по-прагматичната“, така да се изразя, проза на г-ца Остин. Шарлот е пишела с романтичното си сърце, изложено на показ. Или може би трябва да кажа „вложено в перото й“.

— Така ли?

Опитах се да различа чертите на мъжа, но сенките бяха прекалено дълбоки, за да различа нещо повече от това, че е висок и слаб, с червеникаворуса коса, носи очила с рогови рамки и е облечен в нещо като редингот от времето на крал Едуард. Що се отнася до възрастта му, в тази светлина можеше да е където и да е между трийсет и петдесет.

— Да. Е, търсите ли нещо определено?

— Аз… всъщност не.

— Е, разглеждайте колкото искате. И ако искате да разгледате още някоя книга, моля, чувствайте се свободна да седнете в някое от креслата и да четете. Тук е колкото книжарница, толкова и библиотека. Аз вярвам, че добрата литература трябва да се споделя. Не сте ли съгласна?

— Абсолютно! — съгласих се охотно.

— Извикайте ме, ако имате нужда от помощ, за да намерите нещо. А ако го нямаме, със сигурност ще мога да го поръчам за вас.

— Благодаря ви.

Мъжът излезе през вратата в дъното и ме остави сама в книжарницата. Това никога не би се случило в Швейцария, помислих си, като се има предвид, че веднага бих могла да грабна някоя книга от рафта и да избягам.

Внезапен звук разкъса прашната тишина и осъзнах, че е мобилният ми телефон. Идеше ми да потъна в земята от срам; веднага го хванах и изключих звука, но не и преди мъжът да се появи отново и да сложи пръст на устните си.

— Много се извинявам, но това е единственото правило, което имаме тук — никакви мобилни телефони. Дали ще е възможно да приемете обаждането навън?

— Разбира се. Благодаря ви. Чао.

Излязох от книжарницата изчервена от срам. Чувствах се като непослушна ученичка, хваната да пише съобщения на гаджето си под чина. Беше и доста иронично, тъй като мобилният ми почти никога не звънеше, освен когато се обаждаха Мама или Кики. Навън, на паважа, погледнах надолу и видях, че е от непознат номер, затова изслушах гласовата поща.

— Здрасти, Ася, Шанти е. Взех номера ти от Маркъс. Просто не искам да губим връзка. Обади ми се, когато имаш възможност. Чао-чао, скъпа.

Чувствах се неоправдано ядосана, че обаждането й ме бе накарало да напусна книжарницата по толкова неловък начин. Беше ми отнело толкова много време да събера кураж да вляза, че знаех, че няма да намеря повече такава смелост днес. Щом видях автобуса, който щеше да ме заведе обратно в Батърсий, пресякох улицата и скочих вътре.

Толкова си жалка, Ася, укорявах се. Трябваше просто да влезеш обратно вътре. Но не го бях сторила. Краткият разговор с мъжа всъщност ми бе доставил удоволствие, което само по себе си беше направо чудо. А сега се връщах с автобуса към празния си апартамент и празния си живот.

Когато пристигнах вкъщи, се вгледах в празната стена и реших, че трябва да купя етажерка за нея.

„Стая без книги е стая без душа“, цитирах наум.

Но тъй като бях напълно разорена до следващия месец след цялото купуване на растения, знаех също, че трябва да се опитам да си намеря работа. Не можех да разчитам само на посмъртната издръжка от Татко Солт, а и това положение не ме изпълваше със самочувствие. Може би утре щях да тръгна по главната улица и да питам в баровете и ресторантите дали имат нужда от чистачка. Предвид липсата ми на комуникационни умения, определено не ставах за барман или сервитьорка.

Качих се горе, за да си взема душ, и забелязах, че най-долното чекмедже още е отворено, както го бях оставила, когато взех папката с писмото на Татко Солт, координатите и цитата. С тръпка на ужас осъзнах, че не помня кога съм я видяла за последно. Изтичах долу, за да го потърся, а сърцето ми биеше като барабан в гърдите. Изпразних цялата си кожена раница, но не намерих папката. Опитах се да се сетя дали беше в ръцете ми, когато влязох в книжарницата, и си спомних, че беше. Но след това…

Можех само да се надявам, че съм я оставила на масата в книжарницата, докато разглеждах книгите.

Седнах пред лаптопа си и потърсих телефонен номер в сайта на книжарницата. Позвъних, но ми отговори телефонен секретар с гласа на мъжа, когото бях срещнала. Той каза, че някой ще се свърже с мен колкото може по-бързо, ако оставя номера си. Направих го и се помолих на Бога наистина да се обади. Защото ако папката бе изгубена, значи бях изгубила и връзката с миналото си. А може би и с бъдещето си.