Лусинда Райли
Сестра на сенките (5) (Историята на Ася)

4.

Лондон в късния юли беше горещ и влажен. Особено, при положение че прекарвах по цял ден в задушна кухня без прозорци в Бейсуотър. Макар да бях прекарала тук само три седмици, имах чувството, че съм научила достатъчно готварство за цял живот. Режех зеленчуци на кубчета, жулиени и батонети^[1] като не започнах да се чувствам сякаш готварският ми нож се е превърнал в продължение на ръката ми. Месех тесто за хляб, докато мускулите ме заболят, и се радвах на момента, в който ставаше готово да втаса.

Всяка нощ ни пращаха вкъщи да планираме менюта и време за приготвяне, а сутрин изпълнявахме своя mise en place — приготвяхме съставките и поставяхме приборите си на работните места, преди да започнем. В края на всеки урок изчиствахме всяка повърхност, докато заблести, и аз изпитвах тайно удоволствие, че Кики никога нямаше да влезе в тази кухня и да изцапа всичко.

Сред учениците на курса имаше всякакви хора — и мъже, и жени, от привилегировани осемнайсетгодишни до отегчени домакини, които искаха да направят нещо по-интересно за вечерните си партита в Съри.

— От двайсет години карам камион — бъбреше Пол, едър четиридесетгодишен разведен мъж, докато слагаше choux^[2] с шприц на таблата за печене, оформяйки деликатни gougeres^[3] със сирене. — Винаги съм искал да бъда готвач, и сега най-после го правя. — Намигна ми. — Животът е твърде кратък, нали?

— Да — съгласих се охотно.

За щастие бързият ритъм на курса ми бе позволил да изтласкам мислите за собствената си ситуация на застой. Помагаше и това, че Кики беше също толкова заета, колкото и аз. Когато не се занимаваше с избиране на мебели за новия ни апартамент, тя обикаляше Лондон надлъж и на шир с червените автобуси, виещи се из града, в търсене на вдъхновение за настоящия си креативен фетиш — физическите инсталации. Това означаваше, че тя събираше купища боклуци от целия град и ги стоварваше в малката ни дневна: изкривени парчета метал, събрани от бунища за скрап, купчина червени керемиди, празни и вонящи бидони за бензин и — най-смущаващото от всичко — полуизгорена кукла с човешки размери, направена от парчета плат и слама.

— Англичаните горят сламени фигури на човек на име Гай Фоукс на клади през ноември. Нямам представа как този тук е оцелял до юли — каза ми тя, зареждайки един строителен телбод.

— Явно има нещо общо с това, че този тип се е пробвал да взриви парламента преди стотици години. Откачено, както казват англичаните — добави със смях.

В последната седмица на курса ни разделиха на отбори по двама и ни казаха да приготвим обяд с три блюда.

— Всички знаете, че работата в екип е важна част от ръководенето на успешна кухня — информира ни Маркъс, екстравагантният хомосексуален водач на курса. — Трябва да сте в състояние да работите под напрежение и не само да давате заповеди, а и да ги изпълнявате. А сега, ето ги двойките.

Сърцето ми се сви, щом видях, че съм в един отбор с Пиърс — по-скоро момче с въздълга коса, отколкото мъж. Дотук не бе допринесъл с много за груповите дискусии, освен с детински шеговити коментари.

Единствената добра новина беше, че Пиърс имаше естествен талант за готварството. И често, за раздразнение на останалите, получаваше най-много похвали от Маркъс.

— Това е само защото си пада по него — бях чула да злослови Тифани, една от групичката богати английски момичета, в тоалетната няколко дни по-рано.

Слушах ги и се усмихнах, докато си миех ръцете. И се запитах дали човешките същества изобщо някога порастват, или животът си остава детска площадка завинаги.

* * *

— Е, значи това е последният ти ден, Сия — усмихна ми се Кики, докато пиех набързо кафето си в кухнята на следващата сутрин. — Успех в състезанието ти!

— Благодаря! Доскоро — подвикнах й, докато излизах. Тръгнах по „Тутинг Хай стрийт“, за да се кача на автобуса — метрото беше по-бързо, но ми харесваше да гледам Лондон, докато пътувам. Посрещнаха ме знаци, съобщаващи, че автобусът ми е с променен маршрут поради ремонти на газови тръби по Парк Лейн. Затова когато автобусът прекоси реката на север, не продължихме по обичайния път. Вместо това минахме през Найтсбридж и постояхме заедно с останалите пренасочени лондончани, докато автобусът не излезе от задръстването и най-накрая ни прекара покрай величествения купол на Роял Албърт Хол.

Успокоена, че най-после сме на прав път, си пуснах музика, както обикновено „Утринно настроение“ на Григ, което ми напомняше за Атлантис, и „Ромео и Жулиета“ на Прокофиев. И двете ми беше пуснал за пръв път Татко Солт. Благодарих на Бога за изобретяването на айподите — тъй като Кики обичаше хард рок, старият CD плейър в стаята ни редовно се тресеше, надут до дупка, с ритъма на електрически китари и крещящи гласове. Когато автобусът спря, потърсих познати гледки по улицата, но не разпознах нищо. Освен името над витрината на един магазин отляво, докато автобусът тръгваше от спирката. Артър Морстън…

Протегнах врат, за да погледна назад, чудейки се дали не ми се привиждат неща, но беше твърде късно. Автобусът зави наляво и видях надписа „Кенсингтън Чърч стрийт“ на уличната табела. По тялото ми премина трепет, щом осъзнах, че току-що съм видяла физическото въплъщение на уликата, която ми бе оставил Татко Солт.

Все още мислех за това, когато влязох в кухнята с другите ученици.

— Добро утро, скъпа! Готова ли си да готвиш като за последно?

Пиърс застана до мен и потри ръце в очакване. Преглътнах тежко. Бях феминистка в най-пълния смисъл на думата — вярвах в истинското равенство без никой от половете да доминира. И мразех да се обръщат към мен със „скъпа“ — както мъже, така и жени.

— Така. — Маркъс влезе в кухнята и подаде на всяка двойка по една картичка, която изглеждаше празна. — На другата страна на картичката ви е менюто, което трябва да приготвите заедно. Очаквам всяко ястие да е на работния ви плот и готово за дегустация точно по обяд. Имате два часа. Окей, милички, късмет! Обърнете картичките сега.

Пиърс веднага взе картичката от ръката ми. Трябваше да погледна над рамото му, за да видя какво трябва да сготвим.

— Мус от гъши дроб върху тънки препечени филийки, поширана сьомга с картофи dauphinoise^[4] и сотиран грах. За десерт — итънска бърканица^[5] — прочете на глас Пиърс. — Разбира се, аз ще направя муса от гъши дроб и ще поширам сьомгата, защото месото и рибата са ми специалности, а на теб ще оставя зеленчуците и пудинга. Започни първо с целувката.

Искаше ми се да му кажа, че месото и рибата са и моя специалност. И най-впечатляващата част от лятното обедно меню. Вместо това си казах, че няма смисъл да се съревноваваме — както бе казал Маркъс, този изпит беше за работа в екип — и се заех да смесвам белтъците с пудра захар.

Когато наближи краят на двата отпуснати часа, аз бях спокойна и подготвена, докато Пиърс се мъчеше да довърши набързо гъшия дроб, който бе решил да започне наново в последния момент. Хвърлих поглед на сьомгата му, която още се пошираше, защото знаех, че я е оставил твърде дълго. Бях се опитала да му го кажа, но той ме отсвири нетърпеливо.

— Хайде, времето свърши! Спрете, каквото и да правите — извика Маркъс и гласът му прокънтя из кухнята. Чу се дрънчене; другите готвачи оставиха приборите си и отстъпиха назад от чиниите си. Пиърс го игнорира и набързо премести сьомгата си в чинията до моите картофи и грах.

Най-накрая, след като бе похвалил и унищожил останалите пет предложения в еднаква степен, Маркъс застана пред нас. Както и очаквах, той похвали презентацията и текстурата на гъшия дроб, намигвайки на любимия си готвач.

— Браво, чудесно! — каза той. — А сега да минем на сьомгата.

Гледах как отхапа от нея, намръщи се и погледна право към мен.

— Това не е добре, изобщо не е добре. Много е преварено. Този грах… и картофите обаче — каза той, отхапвайки и от двете, — са перфектни. — Отново се усмихна на Пиърс, а аз погледнах към партньора си в очакване да поправи грешката на Маркъс. Пиърс извърна очи от моите и не каза нищо, докато Маркъс мина към моята итънска бърканица.

Тя всъщност приличаше на разтварящо се лале — самата целувка образуваше съда, в който бе скрита „бърканицата“ от ягоди, напоени с ликьор от касис, и сметана. В него нямаше нищо „бъркано“ и знаех, че на Маркъс или много ще му хареса, или изобщо няма да му допадне.

— Ася — каза той, след като опита една лъжица, — презентацията е креативна, а десертът е адски вкусен. Браво!

След това Маркъс ни присъди първа награда за предястието и десерта.

Отворих шкафчето си в съблекалнята с малко повече сила, отколкото бе необходимо, и извадих всекидневните си дрехи, за да сваля бялата готварска униформа.

— Изумена съм, че успя да запазиш спокойствие преди малко.

Погледнах нагоре, понеже думите напълно отговаряха на собствените ми мисли. Беше Шанти — невероятно красива индийка, вероятно около моята възраст. Тя беше единственият член на групата, освен мен, който не се присъединяваше към другите, когато отиваха да пият в местния пъб в края на всеки ден. Въпреки това беше много популярна в групата, защото винаги излъчваше спокойна, позитивна енергия.

— Видях как Пиърс превари сьомгата. Беше точно до мен. Защо не каза нищо, когато Маркъс обвини теб?

Свих рамене и поклатих глава.

— Няма значение. Това е само парче сьомга.

— За мен щеше да има значение. Беше несправедливо спрямо теб. А несправедливостите винаги трябва да се поправят.

Извадих чантата си от шкафчето, без да знам какво да кажа. Другите момичета вече си тръгваха, за да пият заедно за последно по случай края на курса. Сбогуваха се и си тръгнаха една по една, докато в съблекалнята останахме само аз и Шанти. Докато връзвах връзките на маратонките си, я гледах как реши гъстата си гарвановочерна коса и си слага тъмночервено червило с дългите си, изящни пръсти.

— Довиждане — й казах и тръгнах към вратата на съблекалнята.

— Какво ще кажеш да пийнем по нещо? Знам един страхотен малък винен бар зад ъгъла. Там е тихо. Мисля, че ще ти хареса.

Поколебах се за момент — разговорите един на един не бяха в мой стил — и усетих очите й върху себе си.

— Да — съгласих се накрая. — Защо не?

Извървяхме пътя и се настанихме с питиетата си в един тих ъгъл на винения бар.

— Е, Потайната Ася — усмихна ми се Шанти. — Кажи ми коя си!

Това беше въпросът, от който винаги се страхувах, затова имах приготвен отговор за него.

— Родена съм в Швейцария, имам пет сестри, всичките осиновени, и следвах в университета Съсекс.

— А какво си следвала?

— Английска литература. А ти? — попитах, подавайки й обратно топката на разговора.

— Аз съм първо поколение британка от индийско семейство. Работя като психотерапевт и се занимавам основно с депресирани и склонни към самоубийство младежи. За жалост в днешно време има много такива — въздъхна Шанти. — Особено в Лондон. Натискът, който оказват родителите върху децата си, за да успеят, ми е много добре познат.

— А защо си се записала на курса по готварство?

— Защото го обожавам! Това е най-голямото ми удоволствие. — Тя се усмихна широко. — А ти?

Вече разбирах, че тази жена е свикнала да кара хората да се разкриват, което ме направи още по-сдържана.

— И аз обичам да готвя.

— Имаш ли намерение да се занимаваш с това професионално?

— Не. Мисля, че готвенето ми харесва, защото се справям добре, дори това да звучи малко егоистично.

— „Егоистично“? — засмя се Шанти с топлия си музикален глас. — Вярвам, че когато храниш тялото, един вид храниш и душата. И не е ни най-малко егоистично. Няма нищо лошо в това да се наслаждаваш на нещата, в които си добра. Всъщност ще помогне много на завършения продукт. Страстта винаги го прави. Е, какво друго обичаш „страстно“, Ася?

— Градините и…

— Да?

— Писането. Обичам да пиша.

— А аз обичам да чета. Това, повече от всичко друго, отвори ума ми и ме просвети. Никога не съм имала средствата да пътувам, но книгите ме занасят там. Къде живееш?

— В Тутинг. Но скоро ще се пренесем в Батърсий.

— И аз живея в Батърсий! Точно до улица „Куинстаун“. Знаеш ли я?

— Не. Отскоро съм в Лондон.

— О, къде си живяла след университета?

— Всъщност никъде. Пътувах много.

— Каква късметлийка си! — каза Шанти. — Надявам се да видя повече от света, преди да остарея, но никога досега не съм имала парите. Как успя да си го позволиш?

— Сестра ми и аз си намирахме работа, където и по света да бяхме. Тя работеше в барове, а аз обикновено като чистачка.

— Уау, Ася, ти си прекалено умна и красива, за да бъркаш в тоалетни, но добре се е получило! Изглежда си вечна търсачка… неспособна да се установи на едно място.

— Всъщност беше повече заради сестра ми, отколкото за мен. Аз просто я следвах.

— Къде е тя сега?

— У дома. Живеем заедно. Тя е художничка и започва курс в Кралския колеж по изкуствата другия месец.

— Ясно. Е… имаш ли връзка с някого?

— Не.

— Нито аз. А имала ли си сериозни любовни връзки преди?

— Не. — Погледнах часовника си, усещайки как бузите ми се зачервяват от пороя въпроси. — Трябва да си вървя.

— Разбира се. — Шанти пресуши чашата си и ме последва навън.

— Радвам се, че те опознах по-добре, Ася. Ето визитната ми картичка. Напиши ми съобщение някой път и ми кажи как вървят нещата. И ако някога имаш нужда да поговориш с някого, ще бъда на разположение.

— Ще го направя. Довиждане.

Бързо се отдалечих от нея. Не ми беше приятно да обсъждам „връзки“. С когото и да било.

* * *

— Най-после!

Кики стоеше с ръце на кръста в тясното антре на апартамента ни. — Къде се загуби, Сия?

— Отидох да пийна с една приятелка — казах, минавайки покрай нея, за да стигна до банята и да затворя вратата.

— Е, можеше да ме предупредиш! Сготвих ти нещо, за да отпразнуваме края на курса ти. Но вече сигурно не става за ядене.

Кики почти никога не „готвеше“. В редките случаи, когато ме нямаше да я храня, си купуваше храна за вкъщи.

— Съжалявам. Не знаех. Идвам след секунда.

Заслушах се през вратата и я чух да се отдалечава. След като си измих ръцете вдигнах бретона си от очите и леко свих колене, за да се огледам в огледалото.

— Нещо трябва да се промени — казах на отражението си.