Лусинда Райли
Сестра на сенките (3) (Историята на Ася)

2.

Крисчън ме чакаше с моторницата, когато таксито ме закара до понтона на брега на Женевското езеро. Той ме посрещна с обичайната си топла усмивка и за пръв път се запитах на колко години е всъщност. Макар да бях сигурна, че той беше капитан на моторницата ни още откакто бях малко момиче, с тъмната си коса и бронзовия тен, покриващ стройното му тяло, все още изглеждаше на не повече от трийсет и пет.

Тръгнахме по езерото и се облегнах на удобната кожена пейка на кърмата на кораба, мислейки си за персонала на Атлантис, който сякаш не старееше. Под слънчевите лъчи, вдишвайки познатия чист въздух, си помислих, че може би Атлантис наистина е омагьосан и онези, които живеят сред стените му, са дарени с вечен живот и винаги ще бъдат там.

Всички, освен Татко Солт…

Беше почти непоносимо да мисля за последния път, когато бях дошла тук. Всички ние, и шестте сестри — всяка от нас осиновена и доведена тук от най-далечните кътчета на света от Татко Солт и кръстена на една от Седемте сестри, Плеядите — се бяхме събрали в детския си дом, защото той бе умрял. Нямаше дори погребение, за да можем да скърбим за загубата му; Мама ни каза, че той настоял да бъде погребан сам в морето.

Вместо това швейцарският му адвокат Георг Хофман ни бе показал нещо, което на пръв поглед приличаше на сложен и изящен слънчев часовник, появил се изневиделица в специалната градина на Татко. Но Георг бе обяснил, че този предмет се нарича армиларна сфера и показва положението на звездите. А на обръчите около централното златно кълбо бяха гравирани имената ни и координатите на точното място, където Татко Солт бе намерил всяка една от нас, заедно с цитат на гръцки.

Мая и Али, двете ми най-големи сестри, ни бяха дали имената на местата, към които сочеха координатите, и значенията на гръцките ни надписи. Аз още не бях прочела нито едно от двете. Бях ги сложила в найлонова папка, заедно с писмото, което ми бе написал Татко Солт.

Корабът намали скоростта и започнах да виждам красивата къща, в която всички бяхме израснали, през короните на дърветата, които я скриваха. Изглеждаше като замък от приказките със светлорозовата си фасада и четирите си кулички, с блестящи под слънчевата светлина прозорци.

След като видяхме армиларната сфера и получихме писмата, Кики поиска да си тръгнем веднага. Аз не бях на същото мнение; исках поне да прекарам малко време, скърбейки за Татко Солт в къщата, където ме бе отгледал с толкова любов. Сега, две седмици по-късно, се връщах, отчаяно търсейки силата и уединението, от които се нуждаех, за да се примиря със смъртта му и да продължа напред.

Крисчън закара кораба до кея и закрепи въжетата. Помогна ми да сляза и видях Мама да върви към мен по тревата, както всеки път, когато се връщах вкъщи. Само при вида й очите ми се насълзиха и се отпуснах в ръцете й за топла прегръдка.

— Ася, колко се радвам, че пак си тук с мен — промълви Мама, след като ме целуна по двете бузи и се отдръпна, за да ме огледа. — Няма да казвам, че си твърде слаба, защото винаги си твърде слаба — каза тя с усмивка и ме поведе към къщата. — Клаудия е направила любимия ти ябълков щрудел, а чайникът вече кипи. — Тя посочи масата на терасата. — Седни там и се порадвай на последните слънчеви лъчи. Ще ти занеса чантата вътре и ще пратя Клаудия да донесе чая и сладкишите.

Загледах се в нея, докато не се прибра в къщата, след което се обърнах да разгледам пищната градина и безупречната ливада. Видях Крисчън да върви по дискретната пътечка към апартамента над навеса за лодки, скрит в малък залив отвъд основните градини на къщата. Добре смазаната машина, която представляваше Атлантис, продължаваше да работи, макар изобретателят й вече да го нямаше.

Мама се появи отново, следвана от Клаудия с поднос с чай. Усмихнах й се, понеже знаех, че Клаудия говори по-рядко дори от мен и никога не би започнала разговор.

— Здравей, Клаудия. Как си?

— Добре съм, благодаря — отвърна тя с тежкия си немски акцент. Всички ние, момичетата, говорехме два езика — френски и английски — още от люлката, по настояване на Татко Солт, и говорехме на английски само с Клаудия. Мама беше французойка до мозъка на костите си. Произходът й личеше от семплата, но безупречна копринена блуза и пола и прибраната в шиньон коса. Понеже комуникирахме и с двете, израснахме способни да преминаваме от единия език на другия мигновено.

— Виждам, че още не си се подстригала — усмихна се Мама, сочейки дългия ми рус бретон. — Е, как си, chérie?

Тя наля чая, след като Клаудия се оттегли.

— Добре.

— Е, знам, че не си! Никоя от нас не е. Как бихме могли да сме добре, след като това ужасно нещо се случи толкова скоро?

— Не съм — съгласих се. Тя ми подаде чая и добавих мляко и три лъжички захар. Въпреки закачките на сестрите ми, че съм прекалено слаба, обичах сладко и често си го похапвах.

— Как е Кики?

— Казва, че е добре, но не знам дали наистина е така.

— Скръбта влияе различно на всички нас — замисли се Мама. — И често води до промени. Знаеш ли, че Мая отлетя към Бразилия?

— Да, прати имейл на мен и Кики преди няколко дни. Знаеш ли защо?

— Допускам, че има нещо общо с писмото, което баща ти й остави. Но каквато и да е причината, радвам се за нея. Би било ужасно да остане тук сама и да скърби за него. Прекалено млада е, за да се крие. Все пак ти знаеш как пътуванията могат да разширят хоризонтите на човек.

— Знам. Но ми стига толкова пътуване.

— Наистина ли, Ася?

Кимнах и внезапно почувствах тежестта на разговора на раменете си. Бях свикнала Кики да е до мен и да отговаря и за двете ни. Но Мама замълча и ми се наложи да продължа сама.

— Видях достатъчно.

— Сигурна съм, че е така — отвърна Мама и тихо се засмя. — Има ли място, което двете да не сте посетили в последните пет години?

— Австралия и Амазония.

— Защо точно тези места?

— Кики изпитва ужас от паяците.

— Разбира се! — Мама плесна с ръце, спомняйки си. — Но като дете сякаш не се страхуваше от нищо. Сигурно си спомняш как винаги скачаше от най-високите скали в морето.

— И се катереше по тях — добавих.

— А помниш ли как можеше да сдържа дъха си под вода толкова дълго, че се притеснявах да не се е удавила?

— Помня — казах мрачно, спомняйки си как се бе опитала да ме убеди да се присъединя към нея в екстремните й спортове. Това беше едно от нещата, за които не бях отстъпила. Докато пътувахме в Далечния изток, тя прекарваше часове в гмуркане и опити да се изкачи по шеметните вулканични върхове на Тайланд и Виетнам. Но когато беше под водата или високо над мен, аз лежах неподвижно на плажа и четях книга.

— А как мразеше да носи обувки… трябваше да я принуждавам да ги обува, когато беше малка — каза Мама с усмивка.

— Веднъж ги хвърли в езерото. — Посочих спокойните води. — Трябваше да я убедя да отиде да ги прибере.

— Винаги си е била свободна душа — въздъхна Мама. — Но толкова смела… И тогава, един ден, когато беше на седем, чух ужасен писък от стаята ви и си помислих, че някой се опитва да убие Кики. Но се оказа просто паяк, не по-голям от монета от двайсет сантима, на тавана над нея. Кой би си помислил? — поклати глава.

— Страхува се и от тъмното.

— Е, това не го знаех!

Очите на Мама помръкнаха и се почувствах, сякаш съм обидила майчинските й способности — на тази жена, която бе наета от Татко Солт да се грижи за нас, осиновените бебета, които станаха деца и млади жени под нейната грижа; да действа in loco parentis, когато Татко пътуваше в чужбина. Тя нямаше кръвна връзка с никоя от нас. Но въпреки това означаваше толкова много за всички ни.

— Срам я е да каже на когото и да било, че сънува кошмари.

— Затова ли се премести в нейната стая? — попита тя, разбирайки след толкова години. — И ме помоли за нощна лампа скоро след това?

— Да.

— Мислех, че е за теб, Ася. Предполагам, че това само показва, че никога не можем да познаваме онези, които сме отгледали, толкова добре, колкото си мислим. Е, как е Лондон?

— Харесва ми, но живеем там съвсем отскоро. А и… — Въздъхнах, неспособна да опиша мъката си с думи.

— Още скърбиш — довърши вместо мен Мама. — И може би чувстваш, че няма значение къде се намираш точно сега.

— Да, но наистина исках да дойда тук.

— И аз много се радвам, че си тук с мен, chérie, и при това сме само двете. Това не се случва често, нали?

— Не.

— Искаш ли да се случва по-често, Ася?

— Аз… да.

— Това е естествено развитие. Вече нито ти, нито Кики сте деца. Това не означава, че не можете да си останете близки, но е важно всяка от вас да има собствен живот. Сигурна съм, че и Кики чувства същото.

— Не, Мама, не го чувства. Тя се нуждае от мен. Не мога да я изоставя — изведнъж се изплъзна от езика ми, щом всичкия страх и безсилие и… гняв към себе си и към ситуацията се надигна в мен. Въпреки всичкото си самообладание не можах да сдържа риданието, което се издигна от дълбините на душата ми.

— О, chérie! — Мама се изправи и сянката й закри слънцето, когато коленичи пред мен и ме хвана за ръцете. — Не се срамувай. Полезно е да изразяваш чувствата си.

Точно това и направих. Не можех да го нарека плач, понеже звучеше по-скоро като вой. Всичките ми неизречени думи и всички чувства, затворени в мен, сякаш се изляха в порой.

— Съжалявам, съжалявам… — замърморих, докато Мама вадеше носни кърпички от джоба си, за да избърше приливната вълна от сълзи. — Просто съм… разстроена заради Татко…

— Разбира се, че си, и няма нужда да се извиняваш — каза нежно, а аз седях пред нея и се чувствах като кола, чийто двигател току-що е останал съвсем без гориво. — Отдавна се притеснявам, че държиш толкова много скрито в себе си. Затова сега съм по-щастлива — усмихна се тя, — дори ти да не си. Сега, мога ли да предложа да се качиш в спалнята си и да се поосвежиш преди вечеря?

Последвах я вътре. Къщата имаше много специфичен аромат, който често се бях опитвала да деконструирам, за да го пресъздам в собствените си временни домове — намек за лимон, кедрово дърво, прясно изпечени кексчета… но, разбира се, той беше нещо повече от сбора на съставните си части и просто го имаше само в Атлантис.

— Искаш ли да се кача с теб? — попита Мама, докато се качвах по стълбите.

— Не. Ще се оправя сама.

— Ще поговорим по-късно, chérie, но ако имаш нужда от мен, знаеш къде съм.

Качих се на горния етаж на къщата, където се намираха всичките ни спални, на нас, момичетата. Апартаментът на Мама също беше там, от другата страна на коридора, със собствената си малка дневна и баня. Стаята, която споделях с Кики, беше между спалните на Али и Тиги. Отворих вратата и се усмихнах на цвета на три от стените. Кики бе преминала през „готическа“ фаза, когато беше на петнайсет, и искаше да ги боядиса в черно. Аз не се съгласих и предложих като компромис лилаво. Кики настоя сама да изрисува четвъртата стена, до леглото си.

След като стоя заключена в спалнята ни цял ден, Кики излезе малко преди полунощ със стъклен поглед.

— Вече може да го видиш — каза тя и ме заведе вътре.

Втренчих се в стената, поразена от живите цветове — наситен тъмносин фон, изпъстрен с по-светло небесносиньо, а в центъра — рой от великолепно ярки, блестящи златни звезди. Веднага познах формата — Кики бе нарисувала Седемте сестри на Плеядите… нас.

Когато очите ми свикнаха с гледката, осъзнах, че всяка звезда се състои от малки, прецизни точици, като малки атоми, обединяващи се, за да вдъхнат живот на цялото.

Усетих натиска на присъствието й зад мен, неспокойния й дъх на рамото ми.

— Кики, това е изумително! Невероятно е, наистина. Как го измисли?

— Не го измислих. Просто… — тя сви рамене, — знаех какво да направя.

Оттогава много пъти се бях взирала в стената от леглото си и продължавах да намирам малки детайли, които никога преди не бях забелязвала.

Но макар сестрите ни и Татко да я бяха засипали с похвали за рисунката, тя никога повече не използва същия стил.

— О, това беше просто нещо, което ме осени веднъж. Стилът ми се разви оттогава — бе казала.

Гледайки го дори сега, дванадесет години по-късно, все още смятах този стенопис за най-красивото и пълно с фантазия произведение, което Кики някога бе създавала.

Видях, че чантата ми вече е разопакована; малкото ми дрехи бяха сгънати и подредени на стола. Седнах на леглото, усещайки внезапно неудобство. В спалнята нямаше почти нищо „мое“. И вината за това бе изцяло моя.

Пристъпих до скрина си, отворих най-долното чекмедже и извадих старата тенекиена кутия за бисквити, в която бях държала най-ценните си притежания. Седнах обратно на леглото, сложих я на коленете си, отворих капака и извадих плик за писмо. След седемнайсет години в кутията беше сух, но гладък под пръстите ми. Извадих съдържанието му и погледнах дебелата бележка от пергамент, към която все още бе прикрепено хербарийно цвете.

Е, мила ми Ася, все пак успяхме да го отгледаме.

Татко

Пръстите ми погалиха нежните венчелистчета — тънки като паяжина, но все още пазещи избледнял спомен за яркия цвят бордо от първия цъфтеж на нашето растение, в градината, която бях помогнала на Татко да създаде през ваканциите.

Налагаше се да ставам рано, преди Кики да се събуди. Тя спеше дълбоко, особено след кошмарите, които обикновено идваха между два и четири часа, така че никога не забелязваше, че ме няма по изгрев. Татко ме посрещаше в градината и винаги изглеждаше все едно е буден от часове, което може и да е било вярно. Аз винаги бях сънлива, но развълнувана от нещата, които ми показваше.

Понякога бяха само няколко семенца в дланта му; друг път деликатно младо растение, което бе донесъл от някое свое пътуване. Сядахме на пейката в беседката с розите с огромната му и много стара ботаническа енциклопедия, а силните му кафяви ръце отгръщаха страниците, докато не откриехме произхода на съкровището ни. След като прочитахме всичко за естествения му хабитат, какво харесва и какво не, започвахме да търсим из градината най-подходящото място, където да го посадим.

В действителност, помислих си сега, той правеше предложенията, а аз се съгласявах. Но тогава не го усещах. Имах чувството, че мнението ми има значение.

Често си спомнях библейската притча, която той ми бе разказал веднъж, докато работехме: как всяко живо нещо трябвало да бъде отглеждано внимателно от началото на живота си. И ако се направи така, то щяло да порасте силно и да издържи много години.

— Разбира се, и ние, хората, сме като семена — бе казал Татко с усмивка, докато аз поливах цветята с малката си детска лейка, а той бършеше ароматния торф от ръцете си. — Със слънцето и дъжда… и любовта, имаме всичко, от което се нуждаем.

И градината ни действително процъфтяваше, а в тези специални градинарски сутрини с Татко научих изкуството на търпението. Понякога се връщах няколко дни по-късно, за да видя дали растението ни е започнало да никне, и откривах, че или няма промяна, или то изглежда мъртво и кафяво. Тогава питах Татко защо не е поникнало.

— Ася — казваше той, обгръщайки лицето ми със закалените си длани, — всичко трайно и стойностно има нужда от време, за да се осъществи. И когато това стане, ще се радваш, че си издържала чакането.

Така че, помислих си, затваряйки кутията, утре ще стана рано и ще се върна в нашата градина.

* * *

Аз и Мама вечеряхме заедно на маса със запалена свещ на терасата. Клаудия бе осигурила перфектно приготвено агнешко с глазирани бейби моркови и пресни броколи от кухненския двор. Колкото повече научавах за готвенето, толкова повече разбирах колко талантлива е всъщност.

След като се навечеряхме, Мама се обърна към мен.

— Реши ли вече къде ще се установиш?

— Кики е на курс към арт фондацията в Лондон.

— Знам, но питам за теб, Ася.

— Тя ще купува апартамент над Темза. Ще се преместим следващия месец.

— Разбирам. Харесва ли ти?

— Много е… голям.

— Не това попитах.

— Мога да живея там, Мама. Мястото е направо фантастично — добавих, чувствайки се виновна за упорството си.

— И ще ходиш на уроци по готварство, докато Кики се занимава с изкуство?

— Да.

— Мислех, че може да станеш писателка, когато беше по-малка — каза тя. — Все пак учи английска литература в университета.

— Да, обичам да чета.

— Подценяваш се, Ася. Още помня разказите, които пишеше като дете. Татко понякога ми ги четеше.

— Наистина ли? — Почувствах се горда при тази мисъл.

— Да. И не забравяй, че ти предложиха място в Кеймбридж, но ти не го прие.

— Не. — Дори аз чух резкия си тон. Споменът все още беше болезнен, дори девет години по-късно…

— Нямаш нищо против да кандидатствам за Кеймбридж, нали, Кики? — попитах сестра си. — Учителите ми смятат, че трябва да го направя.

— Разбира се, че не, Сия! Ти си толкова умна, сигурна съм, че ще влезеш! И аз ще разгледам английските университети, макар че се съмнявам да получа предложение откъдето и да било. Знаеш каква съм си глупава. Ако не успея, просто ще дойда с теб и ще си намеря работа в някой бар или нещо подобно — сви рамене тя. — Не ме интересува. Най-важното е да сме заедно, нали така?

Тогава определено смятах така. Както вкъщи, така и в училище, където другите момичета усещаха близостта ни и ни оставяха сами, ние бяхме всичко една за друга. Така че се спряхме на други университети, които предлагаха курсове, към които и двете имахме интерес, за да можем да останем заедно. Но аз все пак кандидатствах за Кеймбридж и за мое изумление ми предложиха място в колежа „Селуин“, стига да получа необходимите оценки на финалните си изпити.

Седях в кабинета на Татко и гледах как чете писмото с поканата. Той погледна към мен и гордостта и емоцията в очите му ме изпълниха с радост. Посочи към малката елхичка, окичена с остарели украшения. На върха й блестеше ярка сребърна звезда.

— Това си ти? — каза той с усмивка. — Ще приемеш ли предложението?

— Не знам… Ще видя какво ще стане с Кики.

— Е, това трябва да си е твое решение. Мога да кажа само, че в някакъв момент ще трябва да направиш това, което е най-добро за теб — добави многозначително.

По-късно аз и Кики получихме по две покани от университети, за които бяхме кандидатствали заедно, и зачакахме напрегнати резултатите.

Два месеца по-късно двете седяхме със сестрите ни на палубата на Титан, великолепната яхта на Татко. Бяхме на годишния си круиз — тази година плавахме около бреговете на Южна Франция — и нервно стискахме пликовете с резултатите от матурите си. Татко току-що ни ги беше подал от купчината писма, които получавахме през ден по моторна лодка, независимо къде се намирахме.

— Е, момичета — каза Татко, усмихвайки се на напрегнатите ни физиономии, — тук ли искате да ги отворите, или насаме?

— По-добре да го направим сега и да се свърши — каза Кики. — Ти първа отвори своето, Ася! Аз така или иначе, сигурно съм се провалила.

Пред погледите на всичките ми сестри и Татко, отворих плика с треперещи ръце и извадих листовете хартия.

— Е? — попита Мая, когато се забавих с четенето на резултатите.

— Имам общо 5.4… и 6 по английски.

Всички избухнаха в аплодисменти, а сестрите ми ме хванаха в здрава прегръдка.

— Ти си наред сега, Кики — каза Електра, най-малката ни сестра, с блясък в очите. Всички знаехме, че Кики имаше затруднения в училище заради дислексията си, докато Електра можеше да мине всеки изпит, който реши, но просто я мързеше.

— Каквото и да пише, не ми пука — заяви Кики отбранително, а аз й направих знаците за „късмет“ и „обичам те“. Тя скъса плика и дъхът ми спря, докато очите й се плъзгаха по резултатите.

— Аз… о, Господи! Аз…

Всички сдържахме дъха си.

— Минала съм! Ася, издържала съм изпитите! Това означава, че отивам в Съсекс да уча история на изкуството.

— Страхотно! — отвърнах, защото знаех колко усилено бе работила, но в същото време улових въпросителния поглед на Татко. Той знаеше какво решение ще ми се наложи да взема сега.

— Поздравления, скъпа — каза Татко Солт, усмихвайки се на Кики. — Съсекс е красиво място, и, разбира се, там се намират скалите Седемте сестри.

По-късно Кики и аз седнахме на най-високата палуба на кораба и загледахме великолепния залез над Средиземно море.

— Напълно те разбирам, ако предпочиташ да приемеш поканата от Кеймбридж, Сия, вместо да учиш в Съсекс с мен. Не бих искала да стоя на пътя ти или нещо подобно. Но… — Долната й устна затрепери. — Не знам какво ще правя без теб. Бог знае как ще се оправя с всички онези есета, ако ти няма да ми помагаш.

Същата нощ на борда чух как Кики се размърда в съня си и започна тихо да стене. Осъзнах, че идва един от ужасните й кошмари. Вече бях добра в разпознаването на признаците. Станах от леглото си и се пъхнах в нейното, мърморейки утешително, но бях сигурна, че няма да успея да я събудя. Стенанията й се усилиха и тя започна да крещи неразличими думи, които вече дори не се опитвах да разбера.

Как бих могла да я изоставя? Тя се нуждае от мен… и аз от нея…

И тогава наистина беше така.

Затова отказах на Кеймбридж и приех поканата за Съсекс заедно със сестра си. И в средата на третия семестър от тригодишната си програма Кики обяви, че се отказва.

— Разбираш ме, нали, Сия? — каза тя. — Знам как да рисувам, но и да ме убиеш, не мога да напиша есе за ренесансовите художници и безкрайните им скапани портрети на Мадоната. Не мога повече. Съжалявам, но не мога.

Впоследствие Кики и аз напуснахме стаята си в общежитието и наехме заедно един запуснат апартамент. И докато аз ходех на лекции, тя взимаше автобуса за Брайтън, където работеше като сервитьорка.

През последвалата година стигнах до почти пълно отчаяние, мислейки за мечтата, от която се бях отказала.