Лусинда Райли
Сестра на сенките (24) (Историята на Ася)

23.

За щастие апартаментът беше празен, когато се върнах. Оставих чантата си в общата ни спалня, която ми се струваше още по-задушаваща, след като бях прекарала последните пет вечери сама, и влязох да си взема дълъг душ. Докато горещата вода се изливаше върху тялото ми, оставих не само сълзите си, а и гласът си да потече и закрещях, питайки се как, за бога, бях успяла за двайсет и четири часа да проваля всичко.

Излязох и се увих в пухкава бяла хавлия, и осъзнах отговора. Бях проявила алчност. И егоизъм. Като силно влюбена жена, не бях преценила последствията от действията си, понеже жадувах твърде силно целта си.

Която, както Орландо бе казал кратко и ясно, беше Хай Уийлд. И обитателите му…

Разбира се, не трябваше изобщо да казвам, че бих приела каквато и да било работа там, особено предвид обстоятелствата. Не, трябваше да кажа, че ще говоря с Орландо — който, в крайна сметка, бе човекът, който ме заведе в тази страна на чудесата — преди да се съглася за каквото и да било.

Но не го бях сторила. И ето ме, отново безработна. Понеже, ако сега отидех в Хай Уийлд — гнездото на осите, както го бе описал Орландо, — най-добрият приятел, когото някога бях имала, щеше да ме вижда като предателка. А аз просто не можех да понеса мисълта за това.

Докато изпразвах раницата си, за да си намеря четката за коса, забелязах със свито сърце, че месинговите ключове за книжарницата още са във вътрешния джоб. Спомних си прекрасния момент само преди няколко седмици, когато Орландо сложи ключовете в ръката ми с усмивка, но бързо го прогоних от ума си. Реших, че Орландо може да дойде да си ги вземе сам, или ще му ги оставя, ако някога се окажех в околността. Но нямаше да ходя специално за да му ги върна.

Слязох долу, за да си направя чаша чай, и открих обикновено безупречната кухня в хаос. Чиниите от последните пет дни бяха зарязани в мивката — макар миялната да беше точно до нея. Подът бе покрит с трохи и петна, а когато се опитах да извадя торбичка чай от кутийката, за да я сложа в току-що измитата чаша, открих, че е празна.

— За бога, Кики! — промърморих ядосана и претърсих в отчаяние шкафовете, за да задоволя нуждата си.

Накрая пуснах торбичка билков чай във врялата вода и излязох на терасата си, оставяйки кухнята в безпорядък. За щастие повечето растения или зимуваха, или нямаха нужда от вода поради обилната роса. Отбелязах, че камелията трябваше да влезе вътре, за да не измръзне, но предвид размера и теглото й се чувствах твърде слаба, за да я завлека сама, така че тази нощ трябваше да издържи само с найлонова торбичка върху нежните си цветове.

Прибрах се вътре и реших, че след като минаваше шест часът, можех да си позволя чаша вино. Налях си и седнах в средата на един от огромните кремави дивани. Огледах перфектното, стерилно пространство около себе си — точно обратното на Хай Уийлд — и очите ми отново се изпълниха със сълзи.

Защото знаех, че не принадлежа на никой от двата свята — нито тук, в света на сестра ми, в който нямаше почти нищо мое, нито в Хай Уийлд.

Бях в леглото, когато чух трясъка на входната врата няколко часа по-късно. Бях оставила на Кики бележка, написана с големи букви и закачена на хладилника, за да я види. Пишеше, че имам ужасна настинка и съм си легнала в стаята за гости, за да не я заразя. Както очаквах, след като я чух да ме вика, когато влезе, чух стъпките й в кухнята, където обикновено очакваше да ме намери. Последва кратка пауза и си представих как чете бележката ми.

След това я чух да се качва по стълбите. На вратата се почука.

— Ася? Добре ли си? Може ли да вляза?

— Да — отвърнах с прегракнал глас.

Вратата се отвори и сянката на Кики се появи в светлината от коридора.

— Не идвай твърде близо. В ужасно състояние съм. — Изкашлях се колкото можах по-гърлено.

— Горката. Да ти донеса ли нещо?

— Не. Взех лекарства.

— Ако имаш нужда от мен през нощта, знаеш къде съм.

— Да, знам.

— Опитай се да поспиш. Може би сега, вкъщи, ще се почувстваш по-добре.

— Да. Благодаря, Кики.

Видях през полуотвореното си ляво око, че още стои на вратата и ме гледа.

— Липсваше ми — каза Кики.

— И ти на мен.

Врата се затвори и осъзнах, че съм изрекла още една лъжа. Обърнах се и се помолих на небесата за сън. И, слава богу, накрая Той отвърна на молитвата ми.

* * *

Събудих се на следващата сутрин, чувствайки се сякаш наистина се бях натъпкала с лекарства, както казах на Кики предната вечер. Вдигнах се с мъка от леглото и видях, че под вратата ми е пъхната бележка: „Отивам в колежа. Обади се, ако има нужда. Обичам те. Кики“.

Слязох по стълбите и забелязах, че кухнята е почистена и изглежда подредена както винаги, което ме накара да се почувствам виновна, че излъгах Кики. Пуснах чайника, но си спомних, че няма чай.

Влязох безцелно в дневната и погледнах през прозореца. Денят изглеждаше доста по-ясен от предишния.

Гледайки през прозореца, мислите ми неволно се отнесоха към Хай Уийлд и се запитах дали Рори вече е буден и какво ще яде за закуска, когато вече ме няма да му сготвя. Стига, Ася, той е с майка си, щастлив е…

Но все пак — може би от суета, а не инстинкт — усетих, че му липсвам.

Не.

— Това не е твоят живот. Те не са твоето семейство. Рори не е твое дете — казах си на глас.

Качих се горе и в търсене на начин да запълня празнотата, възприех навика на Орландо да се придържа към определен дневен ред — взех си още един душ, след което се облякох и слязох долу, за да седна на бюрото. Днес, казах си, ще се опитам да започна романа си. Да направя нещо за себе си, да започна да определям собственото си бъдеще. Взех си бележника и писалката и започнах да пиша.

Няколко часа по-късно се съвзех и видях, че вече се спуска огнен залез. Оставих писалката и разтрих пръстите, които я бяха стискали толкова силно, след което отидох да си налея чаша вода. Погледнах мобилния си и видях няколко съобщения, две от тях гласови, които се постарах да игнорирам, докато любопитството и страхът, че нещо може да се е случило с Орландо — или с Рори — не победиха волята ми.

— Здрасти, Ася, Маус е. Не знам дали Орландо ти е предал, но Маргьорит ще е във Франция за уикенда. Каза, че може да се съгласиш да се грижиш за Рори и къщата, докато я няма. Моля, обади ми се колкото може по-скоро. Домашният телефон в Хай Уийлд не работи — май заради неплатени сметки — затова тя ме помоли да ти се обадя. Благодаря.

Следващото съобщение беше от Шанти, която питаше къде съм и как съм, и предлагаше да се видим скоро. Мекият й глас ми подейства успокоително и си отбелязах наум да й се обадя и да уговорим ден и час. Проверих и текстовите си съобщения и открих още две от очевидно отчаяния Маус. Тъй като Орландо не беше на разположение, задължението да се грижи за Рори щеше неизбежно да се стовари на него. Канех се да оставя телефона, когато Маус отново се обади. Реших, че този път трябва да вдигна.

— Ася, слава богу. Вече се чудех дали не съм набрал грешен номер. Опитах се да се обадя на Орландо, но и той не вдига.

— Не се учудвам.

— Получи ли съобщенията ми? И можеш ли да дойдеш в Хай Уийлд другата седмица?

— Не, боя се, че не мога.

— Ясно. — Последва пауза. — Мога ли да попитам защо? Маргьорит каза, че си изглеждала много ентусиазирана от идеята да работиш за нея от време на време.

— Да, но само със съгласието на Орландо. А той не е съгласен.

— Не може ли да се оправи без теб няколко дни заради племенника си?

— Да, може. Вчера ме уволни след разговора си с теб. Нарече ме предателка — добавих рязко.

— Господи! — Маус въздъхна тежко. — Съжалявам, Ася. Тази бъркотия няма нищо общо с теб и не биваше да те замесваме. Не се замислих, преди да му се обадя…

— Да, но така стоят нещата.

— И няма начин да дойдеш тук, дори само за уикенда?

— Съжалявам, но не мога. Орландо беше толкова мил с мен. Не искам да предавам доверието му.

— Разбирам те. Е, както и да е… така или иначе е по-добре за теб да си нямаш работа с откаченото ни семейство. Рори ще бъде съкрушен — досади на всички с възхвалите си за теб.

— Предай му, че го обичам.

— Разбира се. И може би, когато нещата се успокоят, ще промениш решението си.

— Не мисля. Съжалявам.

— Окей. Ще те оставя на мира. Само още едно нещо — ще ми дадеш ли адреса си, за да ти пратя дължимото за дните, в които се грижи за Рори?

— Няма значение. Направих го с радост.

— За мен определено има значение, така че ако нямаш нищо против…

Дадох му адреса и той обеща да прати чек по пощата.

— Е, добре, аз и ненормалните ми роднини ще те оставим на мира. Може би Орландо ще се успокои и ще дойде да те моли на колене да се върнеш.

— Съмнявам се. Ти ми каза колко е опърничав, а аз го нараних жестоко.

— Не, Ася, аз го нараних. Всичко това е по моя вина. Както и да е, късмет с намирането на нова работа и се обаждай. Чао засега.

— Чао.

Той затвори телефона и въпреки твърдата си позиция, се чувствах сякаш съм сложила край на красива любовна връзка. С къща, семейство и може би със собственото си минало. Преглътнах сълзите си и отидох в кухнята да сготвя вечеря за себе си и Кики. Отново си бяхме само двете.

Докато режех зеленчуците за пържене доста по-агресивно от необходимото, осъзнах, че съм се върнала в начална позиция по всички параметри. Само се надявах, чакайки Кики да се върне, фалшивата ми болест да я убеди да не ми се сърди, че бях забравила да й се обадя, че оставам по-дълго в Хай Уийлд. После пратих съобщение на Шанти — трябваше да започна отнякъде с намирането на собствен живот — и я поканих да дойде на кафе, когато й е удобно. Тя веднага отговори, че ще се радва да дойде утре в четири. Зарадвах се, че поне ще имам извинение да направя кейк — но не лимонов, помислих тъжно, и чух входната врата да се отваря и затваря.

— Здрасти, Сия, как се чувстваш?

— Много по-добре, благодаря.

Тя огледа лицето ми и се намръщи.

— Още изглеждаш много бледа.

— Аз винаги съм бледа, Кики — отвърнах с лек смях. — Кълна се, добре съм. А ти как си?

— О, добре, горе-долу — каза тя и разбрах, че не е така. — Искаш ли бира? — попита ме, отваряйки хладилника да си вземе една.

— Не, благодаря.

— Как беше работата като бавачка? — попита тя, сядайки срещу мен.

— Добре, мерси. Рори е прекрасно дете.

— Ще ходиш ли пак?

— Не. Беше еднократно.

— Радвам се. За бога, Ася, ти имаш първокласна диплома по английска литература, говориш перфектно два езика и си най-интелигентният човек, когото познавам. Трябва да спреш да се подценяваш.

Това беше познатият рефрен на Кики и нямах намерение да го обсъждам.

— А ти? Какво е станало при теб?

— Защо мислиш, че нещо е станало? — Кики дойде при мен и ме обгърна с ръце. — Слава богу, че имам теб — въздъхна тежко.

— Но какъв е проблемът?

— Трудно е да го обясня, но все едно пак съм в училище и всички други ученици си намират приятели, а аз се чувствам не на мястото си. Всъщност е по-лошо от училище, защото теб те няма. Опитвам се да не се засягам, но наистина си мислех, че група художници ще бъдат различни. Но не са. И ме боли, Сия, много.

— Разбира се, че боли.

— Преподавателите постоянно критикуват работата ми. Знам, че за това им плащат, но би било хубаво от време на време да правят и по някой комплимент. В момента съм останала без абсолютно никаква мотивация и съм на ръба да зарежа всичко.

— Но нали целият смисъл е изложбата на края на годината? Когато колежът ще доведе изтъкнати критици и колекционери да видят работата ти? Колкото и да е трудно, не можеш да се откажеш от това, нали?

— Не искам да се отказвам, Сия, но Татко все казваше, че животът е прекалено кратък, за да си нещастен.

— Казваше също, че не трябва никога да се отказваме — предупредих я. Осени ме мисълта, че сега, когато го нямаше, ние, сестрите, можехме да интерпретираме многото мъдри поучения на Татко както си искаме.

— Да — Кики прехапа устна и за моя изненада на очите й избиха сълзи. — Толкова ми липсва. Мислех, че ще се справя, но сякаш има дупка, нали разбираш?

— Разбирам — потвърдих тихо. — Кики, не ходиш на уроците много отдавна. Защо не си дадеш повече време и не видиш как ще се развият нещата?

— Ще се постарая, но ми е много трудно, Сия. Особено когато толкова често те няма.

— Е, върнах се.

Кики отиде да си вземе душ, а аз започнах да слагам съставките в дълбокия тиган. Хрумна ми, че може би и двете сме аутсайдери — две самотни вълчици, които си нямат никого, освен една друга. Колкото и да се бях опитвала да избягам, историята и литературата бяха пълни с неомъжени сестри, намиращи утеха една в друга. Може би трябваше да се предам и да приема съдбата си.

Вечеряхме заедно и за пръв път присъствието на Кики ми донесе утеха, вместо да ме дразни. Тя ми показа снимки на последните си картини от колежа и наистина смятах, че са най-добрите, които е рисувала от много време насам. Замислих се как смяната на перспективата и приемането могат да променят всичко.

Тази вечер си легнахме рано, изтощени по различни причини.

Може би си приличахме повече, отколкото ми се щеше да вярвам, помислих си, взирайки се в луната през прозореца. И двете се страхувахме от жестокия свят извън удобното ни гнездо.