Лусинда Райли
Сестра на сенките (22) (Историята на Ася)

21.

На другата сутрин станах рано, събудена от Рори, който скочи на леглото ми и заяви, че е гладен. Когато Маус дойде да вземе списъка ми за пазаруване, вече сядахме да закусваме.

— Нещо мирише хубаво — каза Маус, за мое удивление. Рядко се случваше да каже нещо позитивно.

— Искате ли малко? Просто яйчен хляб е.

— Не съм ял такъв, откакто бях дете. Да, ако не е проблем.

— Има и прясно кафе в чайника на масата — посочих.

Рори потупа ръката на Маус и заговори със знаци.

— Мога ли да дойда на трактора?

— Какво? — Маус почти не го погледна.

— Рори пита дали може да се качи на трактора ви — казах и тупнах чинията пред него с повече от необходимата сила.

— Господи, не — отвърна той и започна да поглъща яйчения хляб с апетит, който липсваше предишните пъти, когато му бях готвила. — Толкова е вкусно, обожавам храната от детството. Така. — Изпи на една глътка кафето си, стана и взе списъка от масата. — Ще се върна да донеса продуктите, когато мога.

И с тези думи излезе навън.

— Няма трактор? — Рори ме погледна с умолително изражение, което направо разкъса сърцето ми.

— Не днес, Рори, не. Но какво ще кажеш да се облечеш и да покараш колело?

Рори отиде с колелото до овощната градина и събрахме толкова ябълки и джанки, колкото можехме да носим. Древните дървета имаха отчаяна нужда от подрязване, но знаех, че ще трябва да почака до късната зима.

— Никога няма да изядем всичко това — каза със знаци Рори, докато влачехме плодовете обратно в скърцащата ръчна количка, която бях намерила.

— Не, но ще бъдат вкусни, като ги направя на пайове и сладко.

— Сладкото се прави?

— Да — засмях се на изненадата му, осъзнавайки, че сигурно е израснал с представата, че повечето неща, които яде, идват от някаква невидима фея на супермаркетите.

Прекарах следобеда в приготвяне на пайове, а Рори помоли за обичайния си филм за „Супермен“. След като му го пуснах, се върнах в кухнята да направя чаша чай и да проверя как са пайовете в печката. Сърбяха ме пръстите да преподредя килера и шкафовете, но се спрях, понеже знаех, че би било нахално.

Погледнах часовника и видях, че наближава шест и е време за вечерята на Рори. Тъй като нямаше следа от обещаните продукти, отидох да видя какво мога да намеря.

Тъкмо вадех последния пай от печката, когато задната врата се отвори и влезе Маус с две найлонови торби продукти.

— Ето къде сте били — каза той и ги остави на кухненския плот. — Парти ли планирате? — Посочи пайовете.

— Просто използвам падналите плодове от овощната градина.

Извади бира от едната торба и я отвори.

— Искате ли една? — предложи ми.

— Не, благодаря.

— Рори добре ли е?

— Да — отвърнах кратко, извадих от торбата няколко наденици, сложих ги в една тава и ги пъхнах в печката. — Ще правя домашен чипс — добавих, докато отварях една торба картофи и вадех белачката от чекмеджето. — Надявам се на Рори да му хареса.

— Той и Маргьорит обикновено преживяват на яйца и консерви с боб, така че съм сигурен, че ще му хареса. Както и на мен, ако има достатъчно.

Тайно се усмихнах на внезапния му ентусиазъм.

— Разбира се. — Посочих голямата торба с картофи. — Ще отида да кажа на Рори, че сте тук. — Тръгнах към вратата.

— Преди да го направите… — Тонът му ме спря. Обърнах се и видях внезапно сериозното му лице. — Искам да ви попитам искрено дали носите фигурката на Фаберже със себе си. Или наистина не сте я взели, или просто не искате да ми я покажете. Разбирам защо може да ми нямате доверие — продължи той. — Все пак не проявих особено гостоприемство към вас. Не се притеснявайте, Ася, всички ме мислят за задник. И не грешат. Такъв съм.

И ето пак самосъжаление. Ако очакваше да възразя, беше сбъркал.

— Както и да е — продължи той, изправен пред мълчанието ми, — какво ще кажете да направим сделка? Аз ще ви кажа остатъка от това, което открих за семейната ни история, а вие ще ми покажете котката. Защото ако наистина е Фаберже, имам доста добра представа кой я е дал на Флора Макникъл.

— Аз…

— Маус! — Рори влезе в кухнята и моментът си отиде.

По време на вечерята Маус беше доста по-весел, отколкото го бях виждала преди: дали защото полагаше усилия да приспи вниманието ми, преди да се върне към обичайното си поведение, или заради домашния чипс, нямах представа. Но се радвах заради Рори, че Маус поне се опитва да общува с него. Предложих да поиграят на морски шах, за който Рори никога не беше чувал. След като му показах как се играе, се впусна ентусиазирано в играта, крещейки от радост всеки път, когато спечелеше с хиксовете. Знаех, че Маус го оставя да печели, и това също беше подобрение.

— Време е за лягане — каза изведнъж Маус.

Погледнах часовника и видях, че едва минава седем, но Рори вече беше станал, като войник новобранец, получил заповед от сержанта.

— Ще те заведа горе да се изкъпеш — казах и му подадох ръка.

— Лека нощ, Маус — каза Рори.

— Лека нощ, Рори.

След като напълних ваната, Рори се поплиска в нея, после легна неподвижно и затвори очи, докато миех косата му с шампоан. Потопи се под водата, подаде се пак и отвори очи.

— Ася?

— Да?

Извади ръце от водата и започна да прави знаци.

— Не мисля, че Маус ме харесва много.

— Мисля, че те харесва, но не го бива в това — посочих ръцете ни.

— Не е трудно. Ще го научим.

— Да — отвърнах и разтворих хавлията пред себе си, за да може да се загърне в нея веднага щом излезе. Помогнах му да си сложи пижамата и го заведох по коридора до спалнята му.

— А сега искаш ли да ти прочета приказка, или се справям твърде зле? — закачих го и леко го погъделичках.

— По-добра си от Маус, така че да, моля.

Рори се обърна и видя преди мен Маус, който стоеше на вратата. Зарадвах се, че не разбира езика, който говореха ръцете ни.

— Искаш ли да те сложа да си легнеш, Рори? — попита Маус.

— Да, моля — отвърна покорно Рори.

— Лека нощ. — Целунах Рори по челото и излязох от стаята.

— Много добре се справяте с него — каза Маус малко по-късно, когато влезе в кухнята, докато привършвах с миенето на чиниите. От всички модерни уреди, които можех да си пожелая в Хай Уийлд, първо бих взела миялна машина.

— Благодаря.

— Предполагам, че и преди сте работили с глухи деца?

— Не, никога.

— Тогава как…?

Обясних му накратко как съм научила езика на знаците. Той извади една бира от хладилника и я отвори.

— Интересно е, че с Рори сте се запознали и сте се привързали един към друг, тъй като вие не сте особено разговорлива. На него не му липсват думите, както на човек, който може да чува.

Нито пък ти, помислих си. Не разкривате много от себе си, нали?

— Живеете със сестра си, нали така?

Значи си спомняше.

— Да.

— Имате ли приятел? Съпруг?

— Не. — Не че е твоя работа. — А вие? — контрирах.

— Наясно съм, че никоя жена не би ме искала, и нямам проблем с това.

Нямаше да му позволя да ме предизвика да отговоря. Прибрах в тишина чиниите и приборите.

— Всъщност — започна накрая, разкривайки, както всички правят след дълго мълчание, повече информация, отколкото възнамеряваше, — някога бях женен.

— О.

— Тя мислеше, че не съм толкова лош.

Отново замълчах.

— Но тогава…

Продължих да мълча.

— Тя умря.

Знаех, че съм победена. Нямаше как да не отговоря на това изявление.

— Съжалявам. — Обърнах се и го видях да стои неловко до масата.

— И аз съжалявах. Но такъв е животът… и смъртта, нали така?

— Да, така е — отвърнах, мислейки за Татко Солт.

След кратка пауза той погледна часовника на стената и каза:

— Трябва да тръгвам. Имам да оправям сметки за три месеца назад. Благодаря за вечерята.

Маус остави полупразната си бира на масата и излезе през задната врата.

* * *

Тази нощ не можах да заспя. Чувствах се ужасно, че хладният ми отговор на новината за смъртта на жена му го бе накарал да си тръгне толкова внезапно. Колкото и да беше груб обикновено, беше споделил силно емоционална лична тайна. А аз му бях отговорила с лишена от емоции банална фраза.

Бях си позволила да падна до неговото ниво.

Най-накрая, изтощена от изтощението, станах с изгрева в шест и половина, облякох се и слязох в кухнята.

После направих единственото нещо, което знаех, че ще ме успокои — опекох кейк.

След закуска попитах Рори дали може да ме заведе до къщата на Маус във фермата, а той кимна въодушевено.

— Мислех си, че може да му занесем този кейк като подарък — казах.

— Да. — Рори вдигна палци. — Маус е самотен.

Рори се качи на колелото си, а аз сложих кейка в тенекиена кутия и я хванах в ръце. Така тръгнахме по алеята и прекосихме пътя. Рори ме поведе по тревата и аз вдишах неповторимия аромат на късна есен в Англия: богатия мирис на ферментация, когато провинцията сваляше останките от поредното лято, готова да се обнови отново през пролетта.

— Тук.

Рори посочи един знак, който ни заведе до обрасла с трева алея. Спусна се напред, а аз го следвах по-бавно с кейка. Най-накрая видях къщата — здрава тухлена постройка без никоя от украсите на съседката си от другата страна на пътя. Ако Хай Уийлд беше аристократичен, то Домашната ферма бе просто уютна.

В центъра на къщата имаше голяма врата — някога боядисана в яркочервено, но сега само олющена, избеляла сянка на предишната си същност. Пред фасадата на къщата растяха лавандулови храсти, които вече трябваше да се сменят, но спокойният им аромат все още изпълваше въздуха. Рори изтича около къщата и се насочи право към задната врата.

— Можеш ли да почукаш? — показах и той удари вратата, наслаждавайки се на вибрациите. Нямаше отговор.

— Почукай пак — предложих.

— Винаги е отворено. Да влезем?

— Добре.

Чувствайки се като натрапник, последвах Рори в къщата и се озовах в кухня, която беше като миниатюрна версия на онази, от която преди малко бяхме излезли. Само дето тази беше още по-разхвърляна, масата почти не се виждаше под мръсните чаши от кафе, вестници и счетоводни книги, от които се изливаха касови бележки и сметки. Течението от вратата, която се затвори зад нас, издуха няколко на пода. Оставих кейка и се наведох да ги вдигна точно в момента, в който Маус влезе в кухнята от вътрешната врата.

Видя сметките в ръката ми и се намръщи.

— Паднаха на пода — казах вяло и ги върнах на масата. — Носим ти подарък. Рори, дай на Маус кутията.

— Ася го опече — каза със знаци Рори. — За теб.

— Лимонов кейк е — добавих.

Маус погледна кутията, сякаш в нея имаше бомба.

— Благодаря.

— Моля.

Настана неловка тишина, а аз потреперих от студ. Печката не беше включена. Вътре в къщата нямаше и следа от уюта, който си бях представила, гледайки я отвън.

— Всичко наред ли е? — попита Маус.

— Да.

— Добре. Е, ако ме извините, трябва да продължавам да работя.

— Окей.

Рори и аз се върнахме до задната врата. Спрях се с ръка на бравата и реших да постъпя като по-добър човек.

— Ще има овчарски пай за вечеря, ако искаш да се присъединиш към нас.

След това отворих задната врата и излязохме в мразовития октомврийски ден, който все пак беше малко по-топъл от къщата.

Рори и аз прекарахме следобеда в безкрайни игри на морски шах. Когато му омръзна, го научих да играе на бойни кораби. Не бях сигурна, че е разбрал идеята: вместо да отбелязва корабите с кръстчета, той направо рисуваше кораби, което поне го занимаваше по-дълго време, защото настояваше да направи всеки миниатюрен кораб перфектен, изтривайки лошите опити.

След като пуснах любимия му „Супермен“ започнах да се прозявам, докато слагах чайника на печката. Не беше само от безсънната нощ, а и от първия ми ден непрестанно забавляване на дете.

Замислих се за Атлантис и какво правехме ние, момичетата, за да се забавляваме през ваканциите, и се изумих как Мама се бе справила с цели шест деца в различни фази на развитието им. Осъзнах, че не помнех някога да ми е доскучавало — винаги имах на разположение Кики и другите ми сестри. Като единствено дете, Рори нямаше с кого да си играе. Ако някога някаква малка част от мен бе негодувала, че съм в средата на огромното ни женско гнездо и ми липсва индивидуално внимание, сега се чувствах благословена.

Приготвих овчарския пай и го оставих в печката да се доопече, след което се качих горе да оправя леглото на Рори, както и своето. Седнах на него и с вкочанени от ужасния студ пръсти взех кутията, съдържаща „Пантера“. След като лимоновият кейк явно не бе достатъчен да оправи отношенията ни, а все още се чувствах виновна, че съм позволила на гнева да измести емпатията предната вечер, прибрах кутийката в задния джоб на дънките си и слязох долу, знаейки, че това е единственото нещо, което бих могла да предложа на Маус, за да изкупя вината си.

Мина седем часът, мина и осем. Изкъпах Рори, сложих го да си легне и се върнах долу да почистя остатъците от вечерята. Тъкмо се канех да изключа светлините в кухнята и да седна да чета пред огъня, когато задната врата се отвори.

— Съжалявам, че закъснях. Работих до късно — каза Маус. — Останал ли е овчарски пай?

— Да. — Отидох да го взема от килера и го сложих в печката. — Ще трябват няколко минути да се стопли.

Не бях сигурна какво да правя и застанах нерешително до кухненската маса.

— Бих убил за една бира. Искаш ли малко вино? — попита той.

— Окей.

Маус донесе питиетата.

— Наздраве. — Чукна чашата ми с кутията си бира и седнахме.

— Благодаря за кейка, впрочем. Хапнах от него за обяд и беше фантастичен. Дойдох също да ти кажа, че няма да съм тук утре. Отивам в Лондон да убедя Орландо, че трябва да продаде книжарницата.

— Това ще разбие сърцето му — казах ужасена. — Тя е целият му живот.

— Мислиш ли, че не го знам? — сопна се той. — Но не можем да продължаваме така. Както казах и на теб, и на него, търговията може да върви онлайн. Парите от продажбата на сградата поне ще стигнат да погасим дълговете, които сме натрупали. А аз трябва и да купя някои нови машини, за да поддържам фермата. Разбирам чувствата ти, Ася, но се боя, че животът е несправедлив и просто така стоят нещата.

— Знам — отвърнах и прехапах устната си, за да спра сълзите, които заплашваха да се излеят.

— За жалост един от двама ни трябва да живее в реалността, а ако трябва да съм честен, ако не действаме веднага, съществува опасност банката да обяви бизнеса за фалирал и да конфискува книжарницата заради неизплатените ни дългове. Тогава ще я продадат за една десета от реалната й стойност и няма да видим нищо от парите, които ще останат след продажбата.

— Да, разбирам. Но и ти трябва да разбереш каква загуба е. Това е наследство от…

— Наследство? — изсумтя пренебрежително Маус. — Това семейство никога не е имало късмет — или може би разум — когато става дума за пари. Едва сме успели да задържим Хай Уийлд. Не че е моя работа, но знам, че и Маргьорит е затънала в дългове.

— О, Господи! — възкликнах немощно и станах да донеса овчарския пай, защото не знаех какво да кажа.

— Както и да е, това не е твой проблем, знам. Като изключим факта, че след няколко месеца може да ти се наложи да си търсиш друга работа. Такъв ни е късметът, че точно в момента има спад в цената на имотите заради световната икономическа криза. Нещастието никога не идва само, както казват.

— Не се притеснявай за мен, Орландо е този, който ще страда.

— Ти много държиш на него, нали така?

— Да, много.

— Както и той на теб. Няма много хора, способни да понасят ексцентричността му. Тези дни вероятно биха му поставили диагноза някой или друг синдром — обсесивно-компулсивно разстройство или нещо подобно — и то без да броим желанието му да живее като човек отпреди сто години. — Той поклати глава. — Когато бяхме малки, цялото внимание на майка ми беше насочено към Орландо. Той беше галеното й дете; даже го учеше у дома от деветгодишна възраст, защото астмата му беше толкова тежка. Двамата се затваряха в библиотеката и четяха любимия си Дикенс. Никога не му се е налагало да живее в реалността. Както винаги казва, миналото е било по-цивилизовано и мирно време.

— Като изключим постоянните ужасяващи войни — отвърнах. — И липсата на антибиотици и здравеопазване за бедните.

Погледна ме шокиран и ме възнагради с внезапен смях.

— Вярно. Да не говорим за затворите за длъжници.

— Орландо не би се справил добре на такова място.

— Няма да има „Сансер“ и колосани ризи в приюта за бедни.

Разменихме си иронични усмивки, докато слагах чинията му пред него. Замислих се колко са различни тези двама братя, също като мен и Кики.

— Много хора искат да виждат миналото в романтична светлина. Не е само Орландо — и аз съм такъв — промърмори, преди да вдигне вилицата си и да започне да яде.

— На колко години беше жена ти, когато умря? — попитах предпазливо, понеже усещах, че трябва да повдигна темата и да се постарая да компенсирам поведението си снощи.

— На двайсет и девет. Бяхме много щастливи заедно.

— Сестра ми загуби годеника си в нещастен случай на кораб преди два месеца, малко след като почина баща ни. Както каза, животът е несправедлив. — Принудих се да говоря, да кажа повече от обикновено, в знак на покаяние.

— Съжалявам за сестра ти. Не бих пожелал на никого да загуби любимия си и баща си толкова бързо. И с мен се случи същото — въздъхна той. — Връщайки се отново в миналото, имаш ли теории каква връзка би могла да имаш с това семейство?

— Никакви.

— Какво? Искаш да кажеш, че не си прекарала последните три дни в Хай Уийлд, претърсвайки шкафовете, за да намериш връзка?

— Не, аз…

Усетих как бузите ми се зачервяват от чувство за вина. Маус беше толкова труден за разчитане, че нямах представа дали се закача с мен или сериозно ме упреква.

— Определено бих го направил на твое място — продължи той. — Нека да си го кажем направо — ако беше открила връзка, би могла да си помислиш, че имаш да наследиш сериозна сума. Както стоят нещата в момента, можем да те включим в молбата за обявяване на банкрут.

— Не съм претърсвала къщата, нито съм бедна — отвърнах отбранително.

— Късметлийка такава. И да знаеш, Ася, само се шегувах с теб.

— О. — Подразних се, че сякаш е прочел мислите ми.

— Моля те, знам, че чувството ми за хумор е объркващо, но се кълна, че беше само шега. Защитен механизъм, нали разбираш? За да държа хората настрана. Всички имаме такъв. Ти например. Много си трудна за разчитане. Понякога си мисля, че разбирам какво мислиш от тези твои сини очи… но през повечето време нямам идея.

Веднага отместих поглед от него, а той се засмя, преди да отпие отново от бирата си.

— Както и да е, надявах се, че докато си тук, може да намериш нещо, което не съм виждал много отдавна.

— Какво е то?

— Както вече знаеш, Флора Макникъл е писала подробни дневници през по-голямата част от живота си. Дневниците й — около четирийсет или петдесет — стояха на един рафт в кабинета в Домашната ферма в продължение на години. Баща ми ги намерил в един куфар на тавана, докато почиствал къщата след смъртта на родителите си. Така научил за… аномалията, за която ми каза на смъртното си легло.

— Каква аномалия?

— Става дума за наследството, когато Хай Уийлд бил разделен през четирийсетте години. Казано просто, той смяташе, че нашият род — семейство Форбс — е бил лишен от това, което ни се е полагало по право.

— Разбирам.

— Естествено, когато започнах да проучвам семейната ни история, свалих дневниците и започнах да ги чета поред. Но стигнах до непреодолимо препятствие — всичките й дневници след 1910 г. липсват. Ася, знам, че е имало много повече, отколкото има сега на рафта. Някога са заемали два рафта, а сега не запълват и един. — Той сви рамене. — Проблемът е, че тези липсващи години може да съдържат доказателството за теорията на баща ми. Не че мога да направя каквото и да било по въпроса днес, но бих искал да знам със сигурност как стоят нещата.

— Разбирам — повторих.

— Впрочем, намери ли си фигурката?

— Да, намерих я. — Реших, че няма смисъл да лъжа повече.

— Така си и помислих. Може ли да я видя?

Бръкнах в джоба на дънките си и извадих кутията.

— Ето я.

Подадох му я през масата.

Той отвори тържествено малката кутийка, бръкна в горния джоб на ризата си и извади оттам очила за четене, след което огледа внимателно фигурката.

— Виж ти, виж ти — промърмори той и си свали очилата. — Мога ли да я взема за около седмица?

— Защо?

— За да я занеса да проверят автентичността й.

— Не съм сигурна…

— Нямаш ли ми доверие, Ася?

— Да, обаче…

— Или имаш, или нямаш — каза той с усмивка. — Е, Астеропа, Ася… изглежда играем на котка…

— И мишка. — И двамата се засмяхме и напрежението помежду ни се стопи. — Можеш да вземеш фигурката, стига да се закълнеш, че ще я върнеш. Много е ценна за мен — подчертах.

— Обещавам. О, между другото, Маргьорит се обади и каза, че ще се върне чак късно утре вечер.

— Няма проблем. Ще остана до четвъртък сутринта и ще отида направо на работа в Лондон.

— Благодаря. Добре — каза и отпи от бирата си, — боя се, че трябва да си вървя. Тази нощ трябва да събера счетоводните книги, за да мога утре да покажа на Орландо всичко, което не иска да види.

— Ще бъдеш внимателен с него, нали така? — помолих го, подавайки му фигурката.

— С Орландо или с котарака? — пошегува се той, прибирайки кутийката в джоба на палтото си. — Ще се постарая. — Стана и тръгна към задната врата. — Но понякога истината боли. — Спря се. — Тази вечер прекарах добре. Благодаря ти.

— Няма защо.

— Скоро пак ще поговорим. Лека нощ, Ася.

— Лека нощ.