Лусинда Райли
Сестра на сенките (39) (Историята на Ася)

38.

Зимата на 1944 изглеждаше по-дълга от всяка друга за Флора.

Може би защото тя, като остатъка от света, беше уморена от войната, от лошите новини и от фалшивото веселие на гласа по радиото, който казваше на всички да бъдат спокойни.

Освен това над нея тегнеше някакво нетипично лошо предчувствие, като гъстия сняг, покрил градините. Единственият лъч светлина през суровия февруари беше писмото, което бе получила от Уилям Хийлис.

Касъл Котидж

Ниър Соури

15 февруари 1944

 

Скъпа лейди Вон — може ли да те наричам Флора?

Надявам се това писмо да те намери в добро здраве. Тук, на север, снегът е дълбок и е ужасно тихо, щом любимата ми Биатрикс вече я няма да ми се скара. Пиша, за да те уведомя, че завещанието на Биатрикс беше прочетено от мен в присъствието единствено на котката (която, отбелязвам, получи малко наследство под формата на консерва със сардини). Това беше официална процедура, която законът изисква от адвоката (който съм аз) и изпълнителя на завещанието (пак аз). Ще има и официална среща на наследниците и попечителите, но предвид неблагоприятните обстоятелства, реших да не я организирам, докато снегът не се стопи. Ще се проведе в Лондон, където се намират много от наследниците, включително Националният тръст. Както можеш да си представиш, списъкът е дълъг и може да ми се наложи да наема банкетна зала, за да побера всички. Шегувам се, но завещанието е сложно и ще трябва много време, за да се изпълни. Фактът, че е на Биатрикс, го прави още по-болезнено за мен.

А сега искам да те уведомя, че Биатрикс е оставила нещо и на теб. Прилагам писмото с кратко обяснение, което ти е написала. Надявам се да го одобриш.

Междувременно, мила Флора, нека се помолим тази безкрайна зима най-сетне да премине и да дойде пролет, за да донесе на всички ни надежда за бъдещето. Признавам, че сега ми е трудно да приема, че то ще премине без любимата ми съпруга.

Не забравяй да ми пишеш, скъпа приятелко.

Уилям Хийлис

Флора извади другия плик, отвори го и седна да прочете писмото.

Касъл Котидж

Ниър Соури

20 юни 1942

 

Скъпа моя Флора,

Ще бъда кратка, понеже знам, че писмата от покойници могат да бъдат твърде сантиментални.

Да минем направо на темата: завещах ти една книжарница в Лондон, която купих преди няколко години, защото семейството, което я притежаваше, изпитваше финансови затруднения. Артър Морстън (правнук на основателя със същото име) умря преди няколко години и тъй като това беше местната ми книжарница, когато живеех в Кенсингтън като дете, и харесвах собственика, реших да му помогна, като я купя. За жалост се наложи да я затворя в началото на войната поради недостиг на персонал. Остава си затворена и досега.

Флора, скъпа, трябва да направиш каквото искаш с нея. Сградата поне струва нещо. А понеже си по-близо до Лондон от мен, ако решиш да я задържиш, ще бъдеш много по-добра собственичка и работодателка от мен. А ако я продадеш, съм сигурна, че с твоята любов към книгите ще намериш как да използваш стоката. Истинско чудо е, че преживя войната — поне засега — когато толкова много близки сгради бяха унищожени. Прекрасна малка книжарничка е и те моля поне да я посетиш, преди да вземеш решение.

Така че, скъпа Флора, време е да се сбогуваме. Винаги ще помня с привързаност времето, което прекарахме заедно. Моля те, поддържай връзка с милия ми Уилям. Мисля, че когато дойде времето, той ще се чувства изгубен без мен.

Биатрикс

* * *

— Колко щедро и мило от нейна страна — каза Арчи на вечеря същата вечер. — Когато получиш нотариалния акт и ключовете, трябва да отидем в Лондон да видим книжарницата.

— Само се надявам още да е цяла. Не знам как бих понесла да намеря само руини.

— Може би Теди ще иска да я управлява? Изглежда няма върху какво друго да се концентрира тези дни. Дори не може да стане преди обяд. А и чувам от селото, че всяка вечер посещава местните заведения.

— Беше много настинал, както знаеш.

— Всички настинахме тази зима, Флора, но това не ни пречи да вършим нещо полезно с дните си.

— Мисля, че е депресиран. Младостта му беше помрачена от войната.

— Поне му остават още много години живот, за разлика от много негови връстници — сопна се Арчи, опитвайки се да удържи гнева си. — Наскоро си мислех, че трябва да обсъдим съдържанието на завещанието ми. Не съм го променял, откакто се оженихме. Хай Уийлд е завещан на Теди, като наш първороден и единствен син и следователно мой наследник, но трябва да призная, че започвам да се чудя дали е подходящ. Днес си мислех, че макар да не мога да попреча на титлата да мине у него, може би трябва да оставя имението на теб, скъпа. После, в зависимост от поведението на Теди в бъдеще, и в случай че Луиз роди момче, ти би могла да решиш как е най-добре да постъпиш. Поведението му в момента ме кара да се чудя дали…

— Може ли да го обсъдим друг път? Може би, след като войната свърши и нещата се успокоят? Биатрикс още не е изстинала в гроба си, не мога да мисля за такива неща.

— Разбира се, мила моя — Арчи протегна ръка през масата и стисна нейната. — А когато войната свърши, ще празнуваме, че всички сме я преживели.

* * *

Настроението на Флора се разведри, когато Англия започна да излиза от зимата и се появиха първите признаци на пролетта. Освен това се радваше, че семената, които бе засяла с господин Танит миналата есен, започват да растат. Дори по време на война една градина, също като дете, се нуждаеше от постоянно внимание. А и самото усещане на земята под пръстите й беше успокоително.

Макар да не вярваше на позитивната пропаганда на Военния кабинет, дори Флора бе усетила промяната в положението на Съюзниците. Знаеше от това, което й бе казал Арчи — и от онова, което не казваше — че се подготвя някаква организирана атака в Европа. Макар Арчи често да оставаше в базата до късните часове на нощта, тя виждаше очакването в очите му.

Имаше добри новини и за Луиз, която отиде на танци на Нова година с Теди, след много убеждаване от страна на Флора.

— Ще ти се отрази добре да отидеш в града и да си починеш от работата тук, в Хай Уийлд — бе настояла Флора.

Тя даде на заем на Луиз една вечерна рокля, която Луиз сама преправи с умелите си пръсти, същите като на Аурелия. Теди я придружи във влака и когато Луиз се върна вкъщи на следващия ден, Флора забеляза нова светлина в очите й.

Младежът се наричаше Рупърт Форбс — любител на книгите, чието късогледство му бе попречило да се бие за страната си.

Теди го познаваше бегло от Оксфорд, а Луиз докладва, че сега работи нещо в разузнаването.

— Не може да каже какво е, разбира се, но съм сигурна, че е изключително важно. Той е много умен, мамо — спечелил е стипендия в Оксфорд за класическа литература.

— Но доста скучен тип — намеси се Теди. — Твърде сериозен — дори отказа втора чаша шампанско на Нова година!

— Не всички имаме нужда да изпием целия бар, за да се почувстваме щастливи — сопна му се Луиз.

Беше необичайно за Луиз да се сопва на когото и да било, да не говорим на любимия й брат, и Флора се зачуди дали коментарът бе предизвикан от порив да защити Рупърт или от нарастващо раздразнение от Теди.

Романсът между Рупърт и Луиз бързо прерасна в нещо по-дълбоко. Флора и Арчи харесаха Рупърт още при първата си среща с него и нарастващата любов между двамата стопляше сърцата им. Впоследствие само преди две седмици двойката бе обявила годежа си и Рупърт дойде в Хай Уийлд за уикенда, за да го отпразнуват. Той бе силно заинтригуван от наследството на Флора от Биатрикс и помоли да му позволят да отиде с нея да посети книжарницата няколко седмици по-късно. Отговорите на запитванията им бяха потвърдили, че сградата не е пострадала при бомбардировките, и Флора очакваше всеки момент да получи нотариалния акт.

Рупърт, макар и от добро семейство, не разполагаше с личен доход. Затова Арчи и Флора се бяха съгласили младата двойка да се нанесе в Домашната ферма от другата страна на пътя, която бе останала празна, след като управителят й напусна. Флора знаеше, че с една боя и малко нови мебели и завеси, които ловките пръсти на Луиз можеха да създадат, къщата ще свърши чудесна работа на младоженците. А Флора вече бе измислила перфектния сватбен подарък за младата двойка.

— Мамо, може ли да поговоря с теб?

Луиз намери Флора в градината в една слънчева майска утрин.

— Разбира се. — Флора се изправи и се вгледа в загриженото изражение на Луиз. — Какво има?

— Може ли да седнем?

Луиз посочи една пейка на сянка, под беседката с розите, която господин Танит бе построил наскоро.

— Какво има?

Флора виждаше как Луиз кърши притеснено дългите си пръсти.

— Въпросът е… деликатен. Става дума за една от доброволките ми. И Теди.

— Тогава по-добре ми кажи всичко.

— Знам още от Коледа, че има нещо между тях двамата. Помниш ли нощта на партито за доброволките, когато Теси не дойде?

— Помня.

— Е, когато се връщах от къщите на момичетата онази нощ, видях Теди и Теси да идват по алеята от Домашната ферма. Вече минаваше полунощ и това потвърди каквото ми бяха споменали няколко от момичетата.

— Искаш да кажеш, че са знаели къде е?

— Да, и с кого.

— Разбирам.

— Надявах се връзката им да свърши от само себе си — както знаеш, вниманието на Теди трудно се задържа на едно място, особено когато става дума за жени — и изглежда стана точно това.

— Тогава защо ми го казваш сега?

Луиз въздъхна тежко и извърна поглед към градината.

— Защото вчера Теси дойде при мен, обляна в сълзи. Тя е бременна, мамо, и се кълне, че детето е на Теди.

— О, Господи… — Беше ред на Флора да закърши пръсти. — И вярно ли е?

— Бременна е в четвъртия месец или някъде там, а годеникът й се бие във Франция от шест месеца без отпуск. Всички други момичета са знаели, че е с Теди до малките часове на нощта, и са я прикрили. Боя се, че датите съвпадат. Така че бих казала, че е вярно.

— А Теди? Какво казва той?

— Още не му е съобщила. Той прекратил връзката, след като получил каквото искал от нея, както се изрази Теси.

— Тогава явно ще трябва да се ожени за нея.

— Няма да го направи. Той не я обича, вече дори не я харесва! Освен това, макар Теси да е умно и много хубаво момиче, тя е от Ийст Енд^[1] в Лондон. Двамата нямат нищо общо помежду си. А детето, ако е момче, ще бъде наследник на Хай Уийлд. Какво ще каже татко?

Флора осъзна последствията от позорната постъпка на сина си и си представи реакцията на Арчи, ако научеше. Това би било черешката на тортата на обтегнатите отношения между баща и син.

— Казваш, че момичето има годеник?

— Да, има. Обичат се от деца и ходят от години.

— Мислиш ли, че може да я обича достатъчно, за да й прости и да приеме детето като свое? Няма да е първата жена, изпаднала в такова положение по време на война, все пак.

— Няма как да зная, мамо, но се съмнявам — отвърна внимателно Луиз, с тон, който подсказваше, че отчаянието на Флора я прави наивна. — Искам да кажа, ако беше Рупърт, би ме оставил, без да ме погледне повече. А и не става дума само за чувствата на годеника на Теси към нея, а и за нейните чувства към Теди. Тя вярва, че е влюбена в него.

— Но според твоите думи Теди очевидно не споделя чувствата й.

— Не можеш ли да поговориш с него? Ти сякаш си единствената, която слуша. Кълна се, мамо, той се държи съвсем необуздано в последните няколко месеца. Създава си репутация в областта, която би ужасила татко. Прости ми, че те обременявам с това, но нещо трябва да се направи. И то бързо.

— Благодаря ти, че ми каза, Луиз. Сега остави въпроса на мен и ще се опитам да измисля най-доброто решение.

— Ще кажа на Теси, че съм говорила с теб и че ти ще го обсъдиш с Теди.

Флора прекара остатъка от деня в градината. Щеше й се Теди да приличаше повече на спокойния, уверен господин Танит, който не говореше много, но полагаше нежни грижи за животните и растенията.

Той изпитва състрадание, помисли си тя, и се запита дали синът й някога ще научи значението на тази дума.

Флора прекара дълга нощ, гледайки как Арчи спи спокойно, докато се опитваше да реши какво да направи. Тя знаеше как би реагирал Арчи, ако чуеше за ужасното прегрешение на сина си. Честта беше всичко за него и Флора не би се изненадала, ако изхвърлеше Теди от Хай Уийлд на мига без една стотинка.

Този следобед Флора помоли Луиз да изпрати младата Теси да я види. Момичето влезе в кабинета й; хубавото й лице беше бледо, а големите й сини очи — изпълнени със страх. Флора видя леката извивка на корема й и изведнъж изпита болка в своя собствен. Макар с Арчи да се бяха опитвали да заченат дете, така и не успяха. Но пък тя беше на трийсет, когато най-сетне се венчаха, и няколко години по-късно разбра, че е изпуснала шанса си.

Оглеждайки момичето, я споходи момент на лудост, в който си представи как държи това дете в ръцете си и го отглежда като свое. Детето на Теди… обречено да бъде поредното бебе без баща. Флора отхвърли фантазията и се подготви за сблъсъка.

— Здравей, Теси. Ела и седни, ако обичаш.

— Благодаря ви, госпожо. Съжалявам, че ви въвличам във всичко това, особено след като бяхте толкова мила към мен и момичетата. Говорихте ли с Теди? Какво каза той?

Флора се приготви да излъже.

— Да, говорих с него, и за жалост отрича да знае каквото и да било за такава връзка или случка.

— Как е възможно? Всички знаят, че се виждахме в продължение на месеци през есента и по Коледа. Питайте другите момичета, те ще ви кажат. Аз… — Теси избухна в шумен плач.

Флора стана и се приближи до нея. Извади дантелена кърпичка от ръкава си и й я подаде. Съчувстваше с цялото си сърце на горкото момиче, но трябваше да постави семейството си на първо място.

— Хайде, успокой се — каза нежно. — Нищо никога не е толкова лошо, колкото изглежда.

— О, не, толкова лошо е! Как би могло да е по-зле, ако ме извините, че го казвам, госпожо? Чакам бебе, направено от мъж, който отрича деянието, и имам годеник, който ще си бие камшика, щом види какво самунче имам в печката. А майка ми и баща ми… ще ме изхвърлят от вкъщи на секундата, щом узнаят. Ще остана да прося по улиците. По-добре направо да се хвърля в реката и да се свърши!

— Теси, моля те, разбирам, че си разстроена, но винаги има начин, уверявам те.

— И какъв е този начин, госпожо, с извинение?

— Ами най-важното е ти и бебето да имате покрив над главите си, нали така? Имам предвид твой собствен покрив.

— Разбира се. Но с моята надница няма как да си позволя свое жилище.

— Така е. Затова съм готова да ти дам сума, с която да купиш своя собствена малка къща. Ще ти осигури и скромна годишна издръжка, докато детето тръгне на училище и успееш да си намериш работа.

— Извинете ме, госпожо, но защо? — Теси я погледна с подозрение. — Искам да кажа, ако онзи ваш син ви е казал, че не е негово, и че дори не ме е… познавал, защо не ме изхвърлихте оттук?

— Синът ми твърди, че бебето не може да е негово, но това не пречи да помогна на млада дама, изпаднала в беда, нали така? Някога и аз бях млада, Теси, и отчаяна. И получих състрадание и помощ в нуждата си. Просто се отплащам за проявената доброта със същото — отговори спокойно Флора.

— Но къщите струват много пари. — Теси шумно си издуха носа в кърпичката.

— Би могла да си купиш подходящо място близо до родителите си, ако искаш. Къде живеят те?

— В Хакни.

— Сигурна съм, че ще ти простят, когато се роди бебето. Може би и годеникът ти. Ако те обича, имам предвид.

— О, да, обича ме. Нарича ме слънцето в деня си. А вижте какво му причиних. Не. — Теси поклати глава. — Той никога няма да ми прости за това, никога. А вие какво очаквате в замяна?

— Нищо. Освен може би по някоя снимка на бебето от време на време. И обещанието ти да не черниш репутацията на сина ми с лъжи.

— Кълна ви се, госпожо, Теди е бащата на бебето. И ми се чини, че и вие го знаете, и затуй правите това за нас. Това тук е внукът ви. — Тя сложи ръка на стомаха си. — Ако е момче, би могъл да наследи всичко това.

— Както много добре знаеш, няма начин да го докажеш. Е, това е предложението ми. Ще го приемеш ли?

— Вие го прикривате, защитавате го, не е ли така? Милият ви син… Всички знаят, че го пазите като писано яйце, че не щете да чуете и дума срещу него. Къде е той? — Теси се изправи, вече тресейки се от гняв. — Мисля си, че даже не сте говорили с него. Искам аз да си поговоря с него. Сега!

— Чувствай се свободна. — Флора сви рамене колкото можа по-небрежно, обърна се и се върна на бюрото си. — Но в момента, в който напуснеш стаята, ще оттегля предложението си. И ти гарантирам, че няма да чуеш нищо различно от устата на Теди. Питай Луиз. Той го отрече и пред нея — добави за по-сигурно. Седна зад бюрото си и извади чековата си книжка. — Какво избираш? Можеш да излезеш с чек на твое име за хиляда лири и да отидеш да си събереш багажа. Ще пратя господин Танит да те закара до гара „Ашфорд“ след един час. Или, ако предпочиташ, може да излезеш с празни ръце и да се оставиш на милостта на сина ми. Каквато, както и двете знаем от горчив опит, той не притежава.

Възцари се тишина и Флора се надяваше, че е направила достатъчно, за да я убеди. Но младата жена беше горда, и умна, и Флора се възхищаваше на волята й.

— Това е изнудване, направо…

Флора не каза нищо, но си взе писалката и бавно отвинти капачката. В стаята се разнесе дълга въздишка на поражение.

— Както добре знаете, нямам избор. Ще взема парите ви и ще си тръгна.

— Така да бъде — каза Флора и написа чека с облекчение. — Ти взе правилното решение, Теси.

— Нямаше никакво решение, нали така, госпожо? Аз го обичах, да знаете — каза тъжно. — Преди винаги бях добро момиче, но той ми каза всякакви неща, като например че ще се ожени за мен.

— Ето чека и името на адвоката ми, през когото ще минава бъдещата ни кореспонденция. Той ще ти помогне и със закупуването на къща, ако е необходимо.

— Благодаря ви, госпожо — успя да каже Теси. — Вие сте добра жена, вярно си е. Теди не знае какъв е късметлия, да има майка като вас, която да му върши мръсната работа. Той е гнила ябълка, казвам ви, такъв е!

— Довиждане, Теси. Грижи се за себе си и за детето.

— Ще се постарая, госпожо, обещавам.

Теси излезе от стаята, Флора се свлече на стола си, обзета от облекчение и отвращение в равни количества.

Няма нищо непочтено в любовта…

Тя си спомни думите на Арчи към нея преди толкова години. Но любовта й към Теди и нуждата да го защитава я бяха превърнали в човек, когото не можеше да познае. И Флора се мразеше за това.

* * *

— Какво има, мамо? Трябва да изляза в пет за една среща — каза намръщен Теди, когато влезе в кабинета на Флора.

— И вече закъсняваш с десет минути, така че по-добре да говорим направо по същество.

— Какво съм направил сега? Какви клюки си чула?

— Мисля, че знаеш много добре.

— О — засмя се Теди. — Предполагам, че си чула за тъй наречената ми връзка с момичето Смит.

— Да, от другите доброволки и от сестра ти, която твърди, че ви е видяла да се връщате от Домашната ферма заедно в нощта преди Бъдни вечер. И от самата Теси по-рано днес.

— Тя е идвала да те види?

— Аз я повиках.

— За бога, мамо! Изглежда забравяш, че вече съм на двадесет и четири и съм напълно способен да оправя собствената си каша.

— Значи признаваш, че ти си забъркал тази „каша“?

— Не, аз… — Теди се запъна. — Няма нужда майка ми да се меси в живота ми. Нали разбираш, че всичко това са купчина лъжи?

— След като говорих с Теси днес, искрено се съмнявам да е така. Ще говоря по същество. Знаеш, че Теси е бременна, и по всяка вероятност детето е твое. Отказваш да поемеш каквато и да било отговорност за действията си, както не поемаш отговорност за нищо друго. Лъжеш безочливо и редовно, за да си спасиш кожата.

— Мамо… аз…

— Моля недей да ме прекъсваш. Ти си мързелив, безочлив пияница, и, честно казано, срам за това семейство. Едва миналата седмица баща ти заговори за промяна на завещанието си.

— За да ме лиши от наследство?

— Да. — Флора разбра от изражението му, че е улучила право в целта. — И напълно разбирам защо. Ще бъда честна — ако баща ти чуе дори най-малкия шепот за слуха, който се разнася около Теси, това ще бъде последната капка.

— Разбирам. — Теди се свлече в креслото.

— Предлагам от сега нататък да няма лъжи помежду ни, ако искаш да спасим ситуацията.

Теди погледна през прозореца зад майка си.

— Добре.

— Отпратих Теси с достатъчно пари, за да съм сигурна, че тя и детето ще са в безопасност.

— Мамо, нямаше нужда да го правиш, наистина, аз…

— Мисля, че имаше. Това почти със сигурност е твоето дете, и мое и на баща ти внуче. Признай го, за бога, Теди!

— Да — съгласи се накрая. — Има шанс, но…

— Не ме интересува твоето „но“. Просто не можеш да продължаваш по същия начин. Разбирам, че скучаеш и ти е трудно, но репутацията ти на женкар и пияница расте стремглаво.

— Наистина скучая. И не е изненадващо, че се чувствам така. Ако не бяха тъпите ми плоски стъпала, вече от години щях да съм на фронта и да изпълнявам дълга си към отечеството.

— Каквито и извинения да имаш, трябва да направиш избор. Можеш да останеш тук и да се превърнеш в син, с когото аз и баща ти да можем да се гордеем. Или ще предложа на баща ти да те пратим в Цейлон при леля ти Елизабет и чичо ти Сидни, за да им помагаш в чаената плантация. Във всеки случай ще трябва да докажеш на баща си, че си достоен за негов наследник.

Както и с Теси по-рано, от креслото не се чу звук.

— Наистина ли би ме отпратила? Има война, мамо. — Гласът на Теди бе пресипнал леко. — Постоянно бомбардират и потапят кораби.

Флора си пое дълбоко дъх, преди да продължи.

— Бих го направила, просто защото не мога повече да те прикривам, нито да намирам извинения за действията ти. Ако не беше постоянната ми намеса в твоя полза, отношенията с баща ти щяха отдавна да са достигнали кризисна точка. Но колкото и да те обичам, изражението на лицето на онази млада жена днес, седнала на същото място като теб, когато й казах, че си отрекъл каквато и да било връзка с нея, ме накара да осъзная, че вече не мога да прощавам поведението ти. Разбираш ли ме, Теди?

Той сведе глава в отчаяние.

— Да, мамо, разбирам.

— Все още вярвам, че у теб се крие добър човек. Ти си млад и има шанс да се поправиш и да докажеш на баща си, че можеш да наследиш това имение.

— Да. Ще остана, мамо — каза той накрая. — И обещавам повече да не разочаровам теб или татко.

И без да я погледне или да й каже дума, Теди излезе от стаята.