Лусинда Райли
Сестра на сенките (45) (Историята на Ася)

44.

Казах на Маус, че трябва да отида да поспя. Бях изтощена от собствените си емоционални травми от последните няколко дни, а сега и от неговите. Легнах в леглото и се увих в одеялото и юргана като в пашкул. Трябваше да анализирам фактите, преди сърцето ми да вземе решение.

Макар да съчувствах дълбоко на Маус за загубата, която бе преживял, и сложната ситуация около нея, изпитвах същото и към Орландо, Маргьорит и най-вече Рори. Невинен по всички обвинения. Прокълнат заради самото си раждане.

И все пак… той беше щастливо, спокойно дете, което печелеше любовта на околните просто като даряваше щедро своята. Той бе приел необичайните обстоятелства в живота си, както го правеха децата — както бях направила и аз — без въпроси. И въпреки поведението на баща му към него бе имало други, които да го подкрепят, когато падне, както бе и при мен.

Що се отнася до признанието на Маус за чувствата му, си казах твърдо да не го приемам твърде сериозно. Той бе получил прозрение при завръщането си в Кеймбридж. И всичките му години самота и мъка сигурно се бяха събрали в незаслужена любов към единствената свободна жена в обсега му: аз. Работех за брат му, правех му храна и се грижех за сина му…

Беше лесно да направи такава грешка.

Да, казах си, това е причината. И нямаше начин да отключа нежното си сърце и да му позволя да излее чувствата си в бурните води на емоционалната буря на Маус.

Но ще остана тук, реших, затваряйки очи. Заради Рори.

 

 

Току-що се бях върнала в Хай Уийлд, след като заведох Рори на училище на следващата сутрин, когато Маус влезе през вратата. Забелязах, че носи същите дрехи като вчера, сякаш изобщо не си беше лягал.

— Здрасти.

— Здрасти — отвърнах, докато вадех от килера яйцата и бекона за закуската на Орландо. Хвърлих поглед на Маус, вървейки към печката, и си помислих, че тази сутрин изглежда напълно съкрушен. Част от мен смяташе, че го заслужава.

— Помисли ли за това, което ти казах снощи? — попита той.

— Да.

— И?

— Маус, моля те, събраха ми се толкова неща в последните няколко дни, не мога да мисля и за това точно сега.

— Разбира се.

— Освен това, тук не става дума за теб, нито за мен, а за Рори. Твоят син.

— Знам. Виж, аз също помислих. И ти си права. Не мога да очаквам да ми се довериш, камо ли да ме обичаш, след начина, по който се отнесох и с двама ви. Но… ще останеш ли тук?

— Да. Рори има нужда от стабилност. Освен това имам работа в книжарницата тези дни.

— В такъв случай… — Видях как пристъпва от крак на крак. — Това, което бих искал да направя, с твоя помощ, е да се опитам да оправя отношенията си — или поне да започна някакви отношения — със сина си. Няма какво да правя, докато продажбата на книжарницата не завърши и парите не пристигнат по сметката, затова реших, че може да използвам времето, за да бъда с Рори. Няма да се справя много добре, знам го, но съм убеден, че мога да се науча.

— Ако искаш да го направиш, давай.

— Искам го, Ася, повярвай ми, наистина го искам.

— Е, това решава един от проблемите ми. Ти може да прибираш Рори от училище, а аз ще мога да помагам на Орландо в книжарницата до по-късно и да го возя до вкъщи. Има много работа за вършене, преди да отворим.

— Страхотно — каза той веднага. — Макар че не съм сигурен, че ще се справя добре с готвенето.

— Аз ще готвя, като се върна, но има време за къпане…

— И за четене на приказки. Знам. — Той ми се усмихна плахо.

— Добро утро на всички — каза Орландо, влизайки в кухнята. Погледна ни и усети напрежението в стаята. — Да не се натрапвам в неудобен момент?

— Не, нищо подобно — отвърнах. — Закуската е почти готова. Ще прибереш Рори в три и половина, нали? — поисках потвърждение от Маус, но нямах никакво намерение да му предлагам закуска.

— Ще бъда там. Чао засега — промърмори той и се изнесе.

Орландо наклони глава въпросително към мен.

— Маус ми каза снощи. Че Рори му е син.

— Ах… Е, това определено е крачка напред, предвид факта, че доскоро отказваше да го признае дори пред себе си. Вие постигнахте истинско чудо, госпожице Ася.

— Не съм направила нищо, Орландо — казах аз и сложих чинията с яйца и бекон пред него.

— Тогава може би трябва да кажа, че любовта постигна чудо. Разбира се, знам от мига, в който той ви погледна за пръв път, че…

— Достатъчно, Орландо!

— Простете ми, но моля ви, госпожице Ася, поне му дайте шанс да се поправи и да спечели любовта ви.

— Повече ме интересува да спечели любовта на Рори — отвърнах рязко и блъснах един тиган в мивката, за да го измия.

— Нима най-сетне виждам у вас да се надига някакъв огън? Може би Маус не е единственият, който се е променил в последно време заради поривите на сърцето си.

— Орландо…

— Няма да казвам нищо повече. Освен да изтъкна, че когато грешниците се покайват и се опитват да изкупят вината си, е наш християнски дълг да им простим. Брат ми е много свестен човек, и ако не беше смъртта на Ани…

— Стига! — Обърнах се към него с мокрия тиган в ръка и той вдигна ръце в шеговит защитен жест.

— Няма повече, обещавам. Устните ми са запечатани. Сега всичко зависи от Маус.

— Да — съгласих се пламенно — от него зависи.

* * *

През следващите няколко дни Маус правеше точно каквото бе казал. Водеше Рори на училище всяка сутрин и го прибираше следобед. Връщаха се у дома около два часа по-рано от мен, след като купуваха храната от списъка, който пишех всяка сутрин. Карах Орландо до вкъщи от Тентърдън, а после готвех вечеря за четирима ни и гледах отстрани как Маус се опитва да компенсира пропуснатите години от живота на сина си. Рори още бе изумен от новопоявилия се талант на Маус с езика на знаците.

— Той е по-добър дори от теб, Ася. Учи се много бързо, нали?

— Определено е много старателен, защото те обича — казах аз и го целунах за лека нощ.

— И аз го обичам. Лека нощ, Ася. Не давай на дървениците да те хапят.

Тръгнах към вратата, за да загася лампата. През всичките тези години, помислих си, Маус е знаел точно как да използва езика на знаците, понеже го бе научил, за да общува по-лесно с Ани. И се надявах някой ден Рори да научи за майка си, която го бе обичала толкова много, че бе дала живота си за него.

* * *

В четвъртък Маус ме уведоми, че Маргьорит се е обадила, докато бях в книжарницата.

— Би желала да остане във Франция до началото на декември и да се върне за откриването на книжарницата. Казах й, че аз ще се грижа за Рори този уикенд. Ти трябва да се върнеш в Лондон, предполагам?

— Да, трябва — кимнах в знак на съгласие. Беше важно Маус и Рори да прекарват възможно най-много време заедно насаме.

— Окей, тогава ще те закарам до гарата утре вечер, след като приключиш в книжарницата.

— Благодаря. Може ти и Рори да помогнете на Орландо през уикенда? Той иска да се нанесе в апартамента над книжарницата в неделя.

— Ще го направим. Лека нощ.

— Лека нощ.

 

 

Следващата вечер, когато слязох от влака в Лондон и се качих на автобус за Батърсий, видях, че улиците вече са украсени за Коледа. И се запитах вяло къде ще прекарам своята Коледа. Не можех да си представя нищо по-лошо от Коледа в стерилния, бездушен апартамент, след годините великолепни Коледи, които бяхме празнували в Атлантис, или на осветени от луната плажове по далечните краища на света.

Коледата в Хай Уийлд би била идеална…

Заповядах на непокорното си съзнание да млъкне. Отказах и да му позволя да признае как бях погледнала Маус, седнал търпеливо с Рори на коленете си, да му чете книга, говорейки със знаци, и бях усетила… да, бях усетила малка вълна на емоция към него. Но беше твърде рано да отворя сърцето си и да пусна на свобода това, което се страхувах, че се крие в него.

Когато пристигнах в апартамента, Кики много се зарадва да ме види и се разбрахме да прекараме уикенда заедно.

— Този уикенд трябва и да си подстрижа косата — каза тя. — Става прекалено дълга.

Погледнах Кики и си спомних как като дете имаше истинска грива от прекрасни къдрици с цвят на тъмен шоколад, която се спускаше много под раменете й. Но един ден, когато беше на шестнадесет, се върна у дома с отрязана коса, заявявайки, че не й се занимавало да я поддържа.

— Не я режи, Кики — помолих я, понеже мислех, че изглежда много хубава тази вечер, с меките вълни, ограждащи красивите й тъмни очи. — Отива ти по-дълга.

— Добре — съгласи се тя, за моя изненада. — Трябва и да си купя по-топли дрехи, но знаеш как мразя пазаруването.

— Ще дойда с теб. Ще бъде забавно.

Тъй че следващата сутрин се разходихме до „Оксфорд стрийт“, за да се борим с тълпата, тръгнала на коледен пазар. Позволих си повече разходи от обикновено и си купих рокля за концерта на Али; дори убедих Кики да си вземе една красива копринена блуза, сиви официални панталони и боти на висок ток.

— Това наистина не е в мой стил — замърмори тя, оглеждайки се в огледалото на съблекалнята.

— Изглеждаш прекрасно, Кики — казах искрено, възхищавайки се на стегнатата й фигура. Явно бе отслабнала в последните няколко седмици, но досега не бях забелязала, защото обикновено се обличаше в широки пуловери и безформени дънки. Освен това през повечето време ме нямаше.

В неделя опекох традиционен обяд, поех си дълбоко дъх и й разказах за срещата с майка ми.

— Господи, Сия! Защо не си ми казвала нищо за това преди?

Виждах в очите й, че е наранена.

— Не знам. Може би трябваше аз самата да свикна с идеята, преди да кажа на когото и да било.

— Но аз не съм „който и да било“ — възрази тя. — Някога си казвахме всичко, особено „лични“ неща.

— В началото беше толкова странно, Кики — опитах се да обясня, — но тя изглежда чудесна жена. Може да отида да я посетя в Щатите. Всъщност тази сутрин получих от нея имейл с покана да отида за Коледа и Нова година.

— Няма да отидеш, нали? — каза тя с ужасено изражение. — Достатъчно лошо е, че те няма по цяла седмица, да не говорим за Коледа. Никога не сме я прекарвали поотделно. Какво ще правя?

— Разбира се, че ще я прекараме заедно — успокоих я.

— Чудесно. Всъщност и аз имам да ти казвам нещо. Мисля да напусна колежа.

— Кики! Защо?

— Защото го мразя. Не мисля, че се справям много добре в институционализирана среда, особено след всичките ни години на свобода.

— Какво ще правиш?

— Ще се опитам да работя като художничка, предполагам — сви рамене тя. — Както и да е, забрави за това. Много се радвам, че си намерила майка си. А сега мога да ти кажа за…

Проверих си часовника и видях, че минава три часа.

— Толкова съжалявам, Кики, трябва да хващам влака. Но ще говорим, когато се върна пак, нали?

— Окей.

Кики ме гледаше тъжно, докато се качвах горе. Събрах си багажа набързо и слязох обратно долу, където я намерих да рисува в ателието си.

— Чао засега — казах й безгрижно на път за входната врата. — Ще ти се обадя да ти кажа дали ще се прибирам другия уикенд. Приятна седмица!

— И на теб — дойде приглушеният отговор.

* * *

Върнах се в Кент и имах много работа по подготовката на това, което Орландо наричаше „голямото откриване“ след две седмици. Той позираше пред книжарницата, облечен в най-хубавия си кадифен костюм, докато местният вестник правеше снимки към интервюто, което щяха да публикуват. Гордеех се много с него.

Животът в Хай Уийлд продължи в същия дух и забелязах, че както Рори, така и Маус започнаха да свикват с новото си ежедневие заедно. Постарах се да не се меся, когато Маус губеше търпение към сина си, защото и това беше естествено. Макар и Маус да трябваше тепърва да научава какво е „естествено“.

Тъй като „голямото откриване“ беше в събота, постъпих малодушно и пратих на Кики текстово съобщение от Тентърдън и обясних, че няма да съм вкъщи този уикенд. Получих рязък отговор.

„Окей. Обади ми се. Искам да говорим.“

Отказах да й позволя да ме накара да се чувствам виновна. Осъзнах, че в някои отношения това е като край на любовна връзка — постепенно отдалечаване, отделяне от другия — болезнено, но в крайна сметка правилно и за двете ни. А дори и да напуснех Хай Уийлд утре и никога да не се върнех, беше крайно необходимо това да се случи. Защото не можех да се върна там, където бях преди. И Кики не биваше да го прави. Надявах се само в крайна сметка да намерим път напред към различна и по-естествена връзка помежду си.

Маус бе уважил молбата ми за време да помисля върху думите му. Всяка вечер, след като пожелаваше лека нощ на Рори, си тръгваше през кухненската врата, като ми махваше за довиждане. Тъй като Орландо вече се бе настанил в малкия си апартамент над книжарницата в Тентърдън, вечерите започнаха да се разтварят като бездънна пропаст пред мен. Осъзнах, че самотата ми е също толкова непривична, колкото и на Кики.

Е, трябваше просто да се науча, и макар често да беше на върха на езика ми да помоля Маус да остане за една бира, преди да си тръгне, не го правех. Вместо това палех огъня в дневната и сядах пред него, четях дневниците на Флора и се питах дали бих могла да редактирам всички тези детайлно описани години от живота й в книга, която хората да искат да прочетат. Но постоянно се разсейвах и мислите ми политаха през пътя към Домашната ферма. И се чудех какво мисли и прави Маус…

Този измъчен, наранен мъж, който твърдеше, че ме обича.

Въпросът беше, а аз обичах ли го?

Вероятно да.

Но… имаше и нещо за мен, което той не знаеше. И идеята да му кажа — да кажа на когото и да било — беше направо немислима.

* * *

— Всичко готово ли е? — попита ме Орландо, който изглеждаше прекрасно в новия си едуардиански редингот с колосана яка и кафява вратовръзка.

— Да.

— Да тръгваме тогава.

И двамата огледахме за последно безупречно подредената книжарница и аз тръгнах след него към вратата. Надявах се само отвън да има хора, които да видят как реже червената лента, която бях сложила над прага по негово настояване по-рано тази сутрин.

Той отвори вратата и видях Маус, Рори и Маргьорит, която стоеше до една дребна руса жена, която не познавах. Зад тях имаше група заинтригувани минувачи, спрели с пазарските си чанти, изумени от гледката на Орландо в официално облекло.

— Дами и господа, бих желал да обявя откриването на „О. Форбс Ескуайър — Редки книги“. А сега ще дам ножиците на управителката на моята книжарница, без чиято помощ нямаше да съм тук. Вземи ножиците — изсъска към мен и едва не ме ръгна в корема с тях.

— Не, Орландо! Трябва да си ти.

— Моля ви, госпожице Ася, вие сте моята опора, каквото и да значи това, и искам да срежете лентата.

— Добре — въздъхнах.

И така, срязах лентата и събралото се „семейство“ аплодира гръмко, както направиха и минувачите. Книжарницата се напълни с хора и пристигна фотограф, за да направи още снимки, докато пиехме шампанско.

— Ася, здравей. — Маргьорит ме целуна по двете бузи. — Това е Елен, между другото. Тя е собственичката на шатото и моята партньорка, така да се каже. — Тя се усмихна с обич на Елен и стисна ръката й.

— Много се радвам, че съм тук — каза колебливо Елен на английски.

— Ася говори безупречен френски — една от многото й дарби — уведоми я Маргьорит.

Елен и аз си поговорихме за шатото й край Жигонда, село в центъра на величествената долина на Рона, за прелестните стенописи на Маргьорит и колко е прелестна Маргьорит като цяло.

— Тя ми каза, че ти си направила възможно да прекарваме толкова много време заедно — добави Елен. — Благодаря ти, Ася.

— Здрасти — чу се глас зад мен.

— Здрасти.

Обърнах се и Маус ме целуна официално по двете бузи. Рори стоеше до него.

— Какво мислиш за новата книжарница на Орландо? — попитах Рори.

— Нарисувах му я на картинка.

— А аз я дадох да я сложат в рамка. Не е ли прекрасна? — каза Маус, а Рори ми я подаде да я разгледам.

Беше рисунка с водни бои на фасадата на книжарницата.

— Уау, Рори, направо е фантастична! — казах му със знаци. — Толкова е талантлив — обърнах се към Маус.

— Да, нали?

Чух непресторената гордост в гласа му. И за малко не се разплаках.

— Слушай… — Той се наведе, за да прошепне в ухото ми. — Може ли да те изведа на вечеря довечера? Сигурен съм, че останалите в Хай Уийлд могат да се оправят сами поне веднъж.

— Да — отговорих без колебание.

* * *

Може би шампанското по обед ме бе накарало да дам положителен отговор по-рано, помислих мрачно вечерта, докато ровех из малкото дрехи, които си бях донесла. Можех да избирам между двата си пуловера и два чифта дънки. Спрях се на синия пуловер и отидох в кухнята, където обитателите на Хай Уийлд още празнуваха откриването на книжарницата.

— Маус току-що се обади да каже, че ще те вземе от входната врата след няколко минути — каза Орландо.

— Мерси — отвърнах. Усетих миризмата на прегарящи наденички от тигана и инстинктивно се пресегнах да ги махна от печката. Чу се клаксон от алеята пред къщата.

— Да си прекараш добре — ухили се Маргьорит. Елен я беше прегърнала през раменете, а Рори седеше на коленете й и доволно ядеше бонбони „Смартис“. — И не смей да се връщаш преди изгрев-слънце — добави тя. Цялата кухня избухна в смях.

Тръгнах изчервена към фоайето и отворих вратата, чувствайки се като агне, което отива на заколение.

— Здрасти — каза Маус и ме целуна по двете бузи, когато се качих в колата. Беше се обръснал и за момент усетих гладката му кожа до моята.

— Готова ли си да тръгваме? — попита той.

— Да, къде ще ходим?

— В местния пъб, ако нямаш нищо против. Храната е доста хубава.

„Белият лъв“ беше пълен с хора и уютен, с буен огън в камината и таван с много греди. Маус поръча бира за себе си и чаша бяло вино за мен, взе две менюта и ме заведе на една маса в тиха ниша отстрани на бара.

— Благодаря, че дойде, оценявам го — каза той. — Мислех си, че трябва да поговорим за някои неща.

— Например?

— Например това, че Маргьорит иска да отиде да живее във Франция с Елен. За постоянно.

Значи това е „бизнес“ разговор, не романтична среща, помислих си.

— Ти какво й каза?

— Казах да, разбира се. Рори все пак е мой син. И трябва да поема отговорността си. Рори ще наследи титлата — тя премина у мен, когато чичо ми умря, понеже Маргьорит беше единственото им дете. Иронията е, че ще наследя и Хай Уийлд, ако Маргьорит умре преди мен, тъй като вече е на четиридесет и три и няма голяма вероятност да роди деца. Но в крайна сметка ще я наследи Рори.

— Значи всъщност си „лорд Вон“? — казах с дяволита усмивка.

— Технически — да, но, разбира се, не използвам титлата. Тези приятели тук никога не биха ми го простили. — Усмихна се криво и посочи тълпата около бара. — Както и да е, накратко, Маргьорит предложи да си разменим къщите. Тъй като не смята да прекарва тук повече време от необходимото, а Хай Уийлд е домът на Рори и един ден ще принадлежи на него, тя мисли, че така е най-добре. Тя ще вземе Домашната ферма, а като продадем остатъка от земеделските земи и го прибавим към приходите от книжарницата, ще ни останат достатъчно средства за ремонт и на двата имота. Освен това ми писна от „карането на трактор“, както го нарича Рори. Орландо и аз се съгласихме всичките му акции да станат само негови, ако решим така. Какво мислиш?

— Рори обича Хай Уийлд, така че за него сигурно е най-добре да остане там.

— А аз ще трябва доста да се потрудя, за да възстановя имението. Или мога да го продам и да намеря нещо по-евтино.

— Недей — отвърнах аз. — Искам да кажа, можеш да го направиш, но не мисля, че е редно. Твоето място — и на семейството ти — е тук.

— Въпросът е, Ася… твоето място тук ли е?

— Знаеш колко много обичам къщата…

— Нямах това предвид. Виж, може да ме наречеш нетърпелив, но последните три седмици бяха истинско мъчение. Да знам, че си в Хай Уийлд — толкова близо, но и толкова далеч — направо ме подлуди. Затова те доведох тук тази вечер, да те попитам какво мислиш по въпроса. Имам предвид въпроса за нас. Ако не искаш да бъдеш с мен, ще трябва да го приема. Но в такъв случай смятам, че би било най-добре да си намериш жилище някъде в Тентърдън. Това не е заплаха — добави бързо, — макар че може да се нарече ултиматум. — Той прокара ръка през косата си. — Ася, моля те, разбери, че с всеки ден, който прекарваш с нас в къщата, затъвам още по-дълбоко. А заради Рори не мога да си позволя пак да загубя контрол над себе си.

— Разбирам.

— Е? — Той ме погледна през масата.

Хайде, Ася, бъди смела, кажи ДА…

— Не знам — чух се да казвам отново.

— Ясно. Добре тогава. — Погледът му се зарея в пространството. — Това изяснява всичко.

Не изяснява абсолютно нищо, освен че умирам от страх да дам воля на чувствата си и да ти се доверя… както и на себе си.

— Съжалявам — добавих глупаво.

— Всичко е наред. — Той пресуши чашата си. — Тъй като няма какво повече да се каже, ще те заведа у дома.

Последвах го навън, а храната, която щяхме да поръчаме, вече беше забравена. Бяха минали само двадесет минути, откакто влязохме, и се качих в ленд роувъра напълно съкрушена. Мълчахме по обратния път, докато не завихме по алеята и Маус рязко спря колата пред къщата.

— Благодаря за питието. — Отворих вратата и понечих да сляза, но изведнъж усетих ръката му да хваща моята.

— Ася, от какво се страхуваш? Моля те, не си отивай… За бога, говори с мен! Кажи ми какво чувстваш!

Наполовина вътре и наполовина вън, физически и метафорично, отворих уста, но от нея не излязоха думи. Те останаха заключени дълбоко в мен, както винаги са били.

Накрая от устата му се отрони дълга и дълбока въздишка.

— Ето — каза той. — Вземи това. Реших, че може да ти хареса. — Той притисна един плик в ръката ми. — Ако си промениш мнението… А ако не… благодаря за всичко. Довиждане.

— Довиждане.

Затръшнах вратата и тръгнах към входа, решена да не поглеждам назад, докато той обръщаше колата и потегляше. Отворих безшумно входната врата и чух смях от кухнята. Качих се директно горе по стълбите, защото се чувствах неудобно и не исках никой да забележи присъствието ми. Тръгнах надолу по коридора, за да се уверя, че някой се е сетил да сложи Рори да си легне. Целунах го нежно по челото и той се размърда и отвори очи.

— Върнала си се. Добре ли прекара с Маус?

— Да, благодаря ти.

— Ася?

— Да?

— Ще се ожените ли? — Рори наподоби целувка с мимики и ми се ухили. — Моля те.

— Рори, и двамата те обичаме…

— Ася?

— Да?

— Маг се ядоса, когато телефонът се счупи, и каза, че Маус ми е татко и трябва да го плати. Вярно ли е?

— Ъъъ… Ще трябва да попиташ него, Рори. А сега заспивай — казах и го целунах отново.

— Иска ми се той да ми беше татко — прошепна сънливо. — А ти може да си ми майка.

Оставих го, удивена колко лесно можеха да прощават децата. И колко просто им изглеждаше всичко. Отидох в собствената си спалня и се свих под завивките, без да си правя труда да си свалям дрехите, защото просто беше твърде студено. После скъсах плика, който ми беше дал Маус.

Мила Ася,

Бих искал да те отведа за два дни следващия уикенд. Имам определено място наум. Мисля, че трябва да прекараме малко време заедно насаме, далеч от всичко тук. Това не те обвързва по никакъв начин. Кажи ми какво решаваш.

П. П. Извинявай, че пиша, това е само в случай че не събера смелост да те попитам лично на вечеря.

На другата сутрин се сепнах и се събудих, а умът ми повтори случилото се снощи. Може би, помислих си, докато си навличах втори пуловер, за да ме защити от студа, трябва просто да прекося пътя и да му кажа „да“.

Направи го, Ася, просто го направи…

Облякох се, слязох бързо долу и влязох в пустата кухня, пълна с мръсни чинии и тенджери, да не говорим за чашите и множеството празни бутилки. Тъкмо тръгвах към вратата, знаейки, че трябваше да кажа думите, преди куражът да ме напусне, когато видях бележка в центъра на масата.

Ася! Сестра ти се обади снощи. Можеш ли да й позвъниш? Каза, че е спешно!!!

П. П. Надявам се да си прекарала добре.

М.

— По дяволите!

Всички мисли за възможно бъдеще с Маус излетяха от ума ми. Отидох до телефона, вдигнах слушалката и набрах номера на апартамента с трепереща ръка. Звъня дълго, но никой не вдигна. Пробвах мобилния на Кики, но ме прати директно на гласовата поща. Оставих слушалката и си казах, че вероятно си е изключила мобилния и не е чула домашния телефон, макар че Кики имаше адски добър слух. Пробвах отново и отново, но нямаше отговор.

Изтичах горе и си потърсих мобилния, молейки се да намери сигнал поне този път, за да чуя дали ми е оставила някакви съобщения. Но, разбира се, сигнал нямаше. Натъпках си нещата в сака, изтичах долу и извиках такси да ме вземе незабавно.

Едва във влака успях да си изслушам съобщенията, които пристигнаха с поредица иззвънявания, толкова много, че останалите пътници започнаха да ми хвърлят раздразнени погледи.

— Ася, Кики е. Моля, ще ми се обадиш ли?

— Ася, там ли си?

— Казаха, че си излязла. Трябва да говоря с теб… Обади ми се.

— Не съм добре…

— МОЛЯ ТЕ! ОБАДИ СЕ!

Мамка му, мамка му, мамка му!

Опитах се да накарам влака да се движи по-бързо със силата на волята си. Очите ми се изпълниха със сълзи при мисълта за пълния ми егоизъм през последните няколко седмици. Бях изоставила сестра си. Нямаше друг начин да го опиша. И когато имаше нужда от мен, не бях там да й помогна. Що за човек съм аз, попитах себе си.

Стигнах до апартамента и отворих вратата, а сърцето ми биеше като барабан. Видях, че дневната и кухнята са празни, както и странно чисти и подредени, така че изтичах горе в спалнята. И там нямаше следа от нея. Дори леглото й беше оправено, сякаш не беше спала в него.

След като проверих банята, спалнята за гости и дори гардероба — който, дори предвид скромната колекция от дрехи на Кики, изглеждаше твърде празен — се върнах долу и проверих терасата за всеки случай.

Тогава видях бележката на масичката.

— Моля те, моля те, моля те — занареждах, доближавайки се до нея, и я вдигнах с треперещи от страх ръце. Строполих се на дивана и я прочетох бързо веднъж, за да се уверя, че не е бележка на самоубиец. Открих с облекчение, че не е. После я препрочетох бавно.

Сия,

Обадих се на мястото, където беше, но казаха, че те няма. Сигурно не си получила съобщенията ми. Исках да говоря с теб, защото реших да напусна колежа. Исках да чуя какво мислиш. Все пак напуснах. Странно е, откакто татко умря, нали? Знам, че трябва да живееш собствения си живот. Както и аз, предполагам. Самотна съм тук и ми липсваш. Реших, че трябва да замина и да помисля. Искам само най-доброто за теб, наистина. Надявам се и двете да сме щастливи.

Не се притеснявай за мен. Добре съм.

Обичам те,

Кики

П. П. Кажи на Али, че съжалявам. Няма да мога да ида в Норвегия. И вкарах камелията ти вътре, понеже изглеждаше, че й е студено.

Сълзите ми закапаха по страницата, докато я четях. С нейната дислексия, на Кики й беше трудно да напише и едно изречение, да не говорим за цяло писмо. Това беше единственото, което някога ми бе писала — защото преди винаги бях там, до нея. Погледнах в ателието й и видях камелията до един прозорец. На пода лежеше цвете, чиито нежни бели венчелистчета вече започваха да вехнат и да преминават в гнило бежово. И то бе пострадало от небрежност и изглеждаше също толкова изоставено, колкото трябва да се е чувствала спасителката му, пишейки писмото си, и се намразих още повече.

Веднага й написах още едно съобщение, след многото, които бях пратила в паника от влака. Но не получих отговор. Седях в празния, тих апартамент и си представях безкрайните нощи, които бе прекарала тук сама, докато аз бях в обятията на драматичното си, но любещо ново семейство.

Падна мрак, а аз още чаках сестра ми да се свърже с мен. Но мобилният ми остана толкова тих, колкото беше и без сигнал в Хай Уийлд. Фактът, че сега имаше сигнал, само влошаваше нещата: човекът, а не машината, бе избрал да замълчи. Накрая се пъхнах в леглото, по-точно в това на Кики, и лежах там, треперейки, макар в апартамента да беше топло.

Проблемът не беше в Кики, а в мен. След всичко, което бе направила за мен — обичаше ме, защитаваше ме, говореше вместо мен — я бях изоставила да се оправя сама, без дори да се замисля. Спомних си как небрежно й бях казала, че съм намерила майка си, а после, бързайки да се върна в Хай Уийлд, дори не бях отделила време да чуя нейната история. И осъзнах колко трябва да съм я наранила.

Неминуемо дойде сутринта и оставих съобщение на Орландо, че няма да мога да отида на работа поради семейна криза. За моя изненада той прати отговор няколко минути по-късно: „Разбирам“.

Необичайната му лаконичност ме разстрои още повече. Може би бе говорил с Маус, който му е казал, че ме е помолил да напусна Хай Уийлд, ако не мога да започна връзка с него. Отидох скована до супермаркета по-надолу по улицата, защото знаех, че трябва да нахраня мозъка си, ако не и тялото си. Коледните украси сякаш ми се подиграваха с крещящата си веселост, а по радиото в магазина вървяха досадни коледни песнички. Върнах се у дома и си направих бъркани яйца, които нямах желание да ям. После приех обаждане от Мама, която искаше да уредим да се срещнем в хотела, в който бе направила резервации за двете ни в Берген. Казах й, че Кики няма да може да дойде, но се въздържах да споделя, че съм почти полудяла от страх за нея, защото не исках да давам обяснения. Прекалено много се срамувах.

Когато мобилният ми иззвъня отново същия следобед се спуснах към него, само за да потъна в разочарование, когато чух медения глас на Шанти от другата страна.

— Ася, обаждам се само да питам как си. Не съм те чувала от известно време. И имах някакво… чувство, че нещо не е наред.

— Ами… добре съм.

— Чувам в гласа ти, че не си. Искаш ли да говориш за това?

— Аз… сестра ми я няма — признах си. И с поощрението на Шанти излях всичко, което се бе случило, като усещах болката от загубата на Кики с всяка дума. — Аз просто… не мислиш, че тя ще направи нещо глупаво, нали?

— Съдейки по писмото, което ти е оставила, не, не мисля. Ася, толкова съжалявам, че преживяваш такова нещо, но ми звучи, сякаш Кики прави същото, което и ти — намира себе си. Вероятно просто й трябва малко време насаме. Слушай, защо не дойдеш у нас да пийнем по чаша вино? Излизането може да ти се отрази добре.

— Не, благодаря — преглътнах. — Кики може да се върне. А аз трябва да съм тук.

* * *

Минаха три мъчително дълги дни, а тя така и не се върна. Написах и преправих писмото, което щях да оставя в апартамента, в случай че се върне, докато съм в Норвегия. И още не получавах отговор на постоянните си обаждания и съобщения до нея. Измъчвах се с въпроси дали тя, като ранено животно, нямаше нужда да остане сама, за да направи нещо ужасно. По едно време дори се замислих дали да не съобщя в полицията за изчезнал човек, но здравият разум ми напомни, че Кики бе оставила писмо, обясняващо липсата й. И предвид факта, че беше на двадесет и седем, се съмнявах полицията да прояви интерес.

Липсваше ми и Хай Уийлд. Постоянно мислех за Рори… и за Маус. Осъзнах, че през последните няколко бурни седмици, той някак бе успял винаги да е до мен, за да ме подкрепи точно в моментите, в които имах нужда от него.

Сега обаче го нямаше и въпреки първоначалното ми решение да му кажа „да“ миналия уикенд, фактът, че не бях чула вест от него оттогава, ме накара да предположа, че се е отказал от мен.

 

 

В края на седмицата това, което бе останало от мен, взе сака ми — опакован дни по-рано, понеже нямаше какво друго да правя. Тъкмо когато излизах от апартамента, за да отида на Хийтроу, мобилният ми иззвъня. И изтичах да го вдигна.

— Ало?

— Ася? Маус е. Извинявай, че те притеснявам, но тази сутрин отидох в Хай Уийлд — не бях ходил там от уикенда насам. Маргьорит иска да прекара малко време с Рори, преди да замине за Франция. Трябваше да се занимавам и с продажбата на книжарницата и всички необходими срещи с адвокатите от двете страни. Когато се обадих по-рано тази седмица, за да проверя как е Рори, ми казаха, че си заминала за Лондон в неделя.

— О!

— Както и да е, тази сутрин отидох там и намерих бележка, адресирана до теб, на кухненската маса. Всичко наред ли е? Със сестра ти, имам предвид?

— Да… искам да кажа… не, тя си е отишла и не знам къде е.

— Разбирам. Сигурно си много разстроена.

— Малко, да.

— Затова ли замина в неделя?

— Да.

— Честно казано, ще ми се някой да ми беше казал защо си си тръгнала! Можеш да си представиш какво си помислих. Семейството е невероятно нещо, нали?

— Да — преглътнах, обляна от облекчение.

— Виж, искаш ли да дойда в Лондон? Маргьорит ще е с Рори до следващия вторник, така че дотогава съм свободен.

— Точно сега заминавам за Норвегия, за да отида на концерт, в който участва сестра ми.

— Коя сестра?

— Али. Онази, чийто годеник почина. Тя е бременна — добавих.

— О. — Последва кратко мълчание. — Това добра новина ли е?

— Да, добра е — заявих твърдо. — Али много се радва.

— Ася…

— Да?

— Липсваш ми. Аз липсвам ли ти изобщо?

Кимнах, но осъзнах, че той не ме вижда, така че си поех дълбоко дъх и отворих уста.

— Да.

Последва дълга пауза.

— Уау. А прочете ли писмото в плика?

— Да.

— И ще дойдеш ли с мен за два дни, след като се върнеш?

— Мога ли… да помисля?

Чу се въздишка на разочарование.

— Добре, но можеш ли да ми кажеш до утре по обед? Маргьорит заминава във вторник, така че трябва да се върна в Кент при Рори следобед. Ако решиш, че искаш да дойдеш, ще дойда да те взема в неделя на път от Кент.

— Да, ще ти се обадя.

— Е, приятно пътуване, и се надявам изчезналата сестра да ти се обади.

— Благодаря, чао.

— Чао.

Изтичах надолу по стълбите до входната врата, надявайки се таксито, което бях поръчала, още да ме чака. Докато се отдалечавахме от апартамента, мобилният ми телефон даде знак за получено текстово съобщение.

„Съжалявам, Сия, току-що получих съобщенията ти. Пътувах. Добре съм. Ще ти разкажа, като се върна. Обичам те, Кики.“

Веднага пратих отговор.

„Кики! Слава богу! Полудях от страх. Толкова съжалявам за всичко. И аз те обичам. ОБАЖДАЙ МИ СЕ!“

И се облегнах на седалката в таксито, в еуфория от облекчение.