Лусинда Райли
Сестра на сенките (25) (Историята на Ася)

24.

По причини, вероятно свеждащи се до чиста гордост, не бях казала на Кики, че са ме уволнили от работа. Затова на следващия ден станах заедно с нея, знаейки, че тя излиза половин час преди мен, и се приготвих за излизане както винаги.

— Приятен ден! — извика Кики на излизане.

— И на теб! — Помахах й и се престорих, че бързам да си изпия кафето.

Щом вратата се затвори, започнах да ровя в готварските си книги в търсене на рецепта за кейк, който да опека за Шанти. Спрях се на типично английска рецепта — малцов кекс — но с малко допълнителни подправки като реверанс към произхода й. След това отидох до магазина да купя съставките и малко торбички чай.

На вратата се позвъни точно в четири и натиснах копчето, за да може Шанти да влезе в сградата. Фактът, че някой си е направил труда да ме посети, стопли сърцето ми. Когато излезе от асансьора, вече я чаках на прага.

— Ася! — Тя разтвори ръце и ме прегърна силно. — Твърде отдавна не сме се виждали.

— Да, така е. Влизай!

— Уау! — възкликна тя при вида на гигантската дневна. — Какво място! Не ми каза, че си толкова богата.

— Всъщност не съм. Сестра ми купи апартамента. Аз съм само наемателка.

— Какъв късмет за теб — усмихна се тя и седна.

— Чай? Кафе?

— Всъщност ще пия само вода. Или някакъв билков чай, ако имаш такъв някъде в дълбините на шкафовете си. В момента постя, нали разбираш.

Погледнах малцовия сладкиш, пресен и сочен, който само чакаше да бъде погълнат, и въздъхнах.

— Е, как си тези дни, ma petite etoile^[1]?

— Говориш френски?

— Не — засмя се тя — не знам почти нищо, освен тази фраза, която по случайност съдържа името ти.

— Добре съм — отвърнах и донесох таблата с чая й, малцовия кекс и малко масло, с което да си намажа парчетата. Бях прихванала навика на Орландо да яде следобеден кейк и щях така или иначе да си хапна.

— Какво става с теб тези дни?

— Започнах работа в книжарница.

— Коя?

— О, никога не си чувала за нея. Продава редки книги и няма много клиенти.

— Но ти харесва там?

— Да, много ми харесваше.

— Значи вече не работиш там?

— Не. Помолиха ме да напусна.

— Ася, толкова съжалявам! Какво стана?

Поколебах се дали да й кажа. Все пак още не бях успяла да разкажа дори на Кики. Но пък Шанти успяваше някак да ме извади от черупката ми. А и честно казано точно заради това исках да я видя. Имах нужда да поговоря с някого.

— Дълга история е.

— Тогава цялата съм в слух — каза тя, гледайки как дъвча парче малцов кекс с подправки. — Е, добре — добави — предавам се. Този кейк изглежда невероятно апетитен.

Отрязах й парче и започнах да й разказвам одисеята си в семейство Вон — Форбс. Шанти само от време навреме ме прекъсваше, за да се увери, че е разбрала всичко правилно, докато не стигнах тъжния завършек на историята си.

— И ето ме сега — свих рамене. — Отново съм безработна.

— Какво интересно семейство! — възкликна Шанти. — Тези стари английски родове са толкова колоритни.

— Да, би могло да се каже.

— И е възможно да имаш роднинска връзка с тях?

— Ако е така, вече няма шанс да я открия. Съмнявам се скоро някой от тях да се свърже с мен.

— А аз съм убедена, че ще го направят, и то много скоро. Особено един определен човек.

— Орландо ли? — запитах въодушевена.

— Не, Ася. Не Орландо. Но ако не се досещаш кой може да е, няма да ти казвам. Освен това… звучи сякаш крият нещо.

— Така ли?

— Да. Нещо просто не се връзва. Къщата обаче звучи страхотно — добави тя.

— Наистина беше страхотно. Толкова ми харесваше там. Макар че сестра ми ми каза, че ме използват и заслужавам повече… на мен ми харесва да домакинствам и да се грижа за хората. Смяташ ли, че това е лошо?

— Искаш да кажеш в тези дни, когато от всички жени се очаква да гонят кариера и да чупят стъкления таван?

— Да.

— Изобщо не мисля, че е лошо, Ася.

— Е, на мен ми харесват простите неща. Обичам да готвя, да градинарствам и да поддържам дома си спретнат… и ми беше много приятно да се грижа за Рори. Направи ме щастлива.

— Значи към това трябва да се стремиш, Ася. Разбира се, ще ти трябва още една съставка, за да се случи магията.

— И каква е тя?

— Не знаеш ли?

Погледнах я и разбрах.

— Да — любовта.

— Точно така. А тя, както знаеш, може да дойде в различни видове и форми; не е необходимо да е традиционният сценарий между мъж и жена. Погледни мен: имала съм доста любовници и от двата пола.

Изчервих се въпреки усилията си. Шанти се усмихна на реакцията ми.

— Неудобно ли ти е да говориш за секс, Ася?

— Аз… не… имам предвид…

— Тогава няма да имаш нищо против да те попитам — понеже ми се ще да го направя, откакто се запознахме, — дали предпочиташ мъже или жени? Или, като мен, и двете?

Вторачих се в нея ужасена и ми се прищя меките възглавници на дивана да ме погълнат или да дойде някакво природно бедствие, за да не ми се налага да се изправя пред тези въпроси.

— Хетеросексуална съм — промърморих накрая. — Искам да кажа, харесвам мъже.

— Така ли? — Шанти кимна замислено. — Значи съм сгрешила. Не се притеснявай, ще те задраскам от списъка си с потенциални завоевания — засмя се леко тя.

— Да — измърморих, знаейки, че лицето ми е яркочервено. — Още чай?

Независимо дали го искаше или не, щях пак да пусна чайника. Бих направила всичко, за да избягам от проницателния й поглед.

— Толкова си красива, Ася, но сякаш изобщо не го осъзнаваш, физическото ни тяло не е срамно, нали знаеш? То е дар от боговете. Ти си млада и хубава. Би трябвало да се наслаждаваш на удоволствието, което тялото ти може да ти донесе.

Стоях в кухнята, неспособна да се върна на дивана и да се изправя пред тези очи. Защото просто не можех да продължа този разговор. Тогава си пожелах — направо се помолих — за Божия намеса, независимо под каква форма. И за мое удивление, няколко секунди по-късно чух домофона да звъни.

— Ало?

— Ася? Аз съм, Маус. Минавах оттук и реших, вместо да ти пращам чека по пощата да ти го дам лично.

— О.

— Ще можеш ли да слезеш да го вземеш? Навън като че ли няма пощенска кутия.

Беше прав — строителите бяха забравили да сложат такава, а портиерът като че ли никога го нямаше. След болезнено колебание страхът ми да продължа разговора с Шанти накрая спечели.

— Качи се — казах. — На третия етаж съм, точно срещу асансьора.

— Благодаря.

Върнах се при диваните и застанах до тях, чувствайки се неловко.

— Извинявай, но един приятел реши да намине — казах на Шанти.

— Така или иначе трябва да тръгвам — отвърна тя и се изправи.

Изпратих я до вратата, неспособна да скрия облекчението си, че си тръгва толкова бързо.

— Много ми беше приятно да се видим, Ася. Съжалявам, ако съм те накарала да се почувстваш неудобно.

— Няма проблем.

Чух звука от идващия асансьор и осъзнах, че ще трябва да ги запозная.

— Е, довиждане, звездичке моя. — Шанти ме прегърна и ме притисна до големия си бюст. Така ни завари Маус, когато вратите на асансьора се отвориха.

— Извинете — каза той, а Шанти ме пусна. — Не прекъсвам нещо, нали?

— О, не — усмихна се любезно Шанти, — аз тъкмо си тръгвам. Ася е изцяло ваша. — Подмина и двама ни и се качи в асансьора. — Как се казвате, между другото? — попита го, натискайки копчето за надолу.

— Маус.

— Ха! Казах ти, Ася.

Шанти вдигна палец към мен зад гърба му, преди вратите да се затворят, и чух гърления й смях да се разнася из сградата от слизащия асансьор.

— Каква беше шегата? — попита той, докато влизахме в апартамента. — Не я разбрах.

— Не се притеснявай, и аз не я разбрах.

— Изглежда интересен човек. Твоя приятелка ли е?

— Да. Мога ли да ти предложа чаша кафе или чай?

— Случайно да имаш бира?

— Да, имам.

— Това място е невероятно — отбеляза Маус, след като отиде до прозорците и погледна светлините на Лондон, блестящи в падащия здрач под нас. — Сега вече знам със сигурност, че не си златотърсачка, която иска Хай Уийлд. За какво ще ти е онази мухлясала руина, когато имаш това?

— Сестра ми го притежава, не аз — обясних за втори път днес.

— В такъв случай — каза той, когато му подадох бирата, — да вдигнем тост за богатите роднини. Ще ми се да имах някой и друг такъв — добави той и отпи. Заведох го да седне на дивана. Той погледна малцовия кекс с глад в очите. — Може ли да си взема? Цял ден не съм ял.

— Разбира се.

Отрязах му парче и го покрих с масло.

— Страшно вкусно е, като всичко друго, което готвиш. Имаш истинска дарба.

— Благодаря — измънках, чудейки се накъде бие с тези опити да ме очарова. Защото никой не можеше „просто да мине“ покрай вратата ни. Повечето хора имаха нужда от карта и компас, за да я намерят.

— Преди да съм забравил, ето го чека ти. — Той извади един плик от джоба на якето си. — Надявам се да е достатъчно. Добавих и заплата за две седмици работа в книжарницата.

— Нямаше нужда да го правиш, наистина — отвърнах, понеже знаех в какво финансово състояние е. — Как е Орландо?

— Войнствен и необщителен… затова и дойдох в Лондон. Не бях го чувал, откакто му се обадих да говорим за теб. Бях притеснен. Книжарницата беше затворена, когато дойдох този следобед. Но за щастие имам ключове. Още седи затворен в спалнята си и отказва да ме пусне вътре. Успях да го накарам да ми проговори чак когато заплаших да извикам полицията да разбие вратата, за да видя дали още е жив.

— Значи нищо не се е променило.

— Не. Освен това отидох да говоря с един брокер на недвижими имоти, за да започне процеса по предлагане на сградата за продан. Надявам се, че ако от банката видят, че се каним да продаваме и ще си получат дължимото, ще се въздържат да я вземат, поне засега.

— Каза ли на Орландо?

— Господи, не, помислих, че може да се хвърли от прозореца на тавана си, ако му кажа. Съжалявам, че не иска да те вземе обратно. Просто седи там денонощно, затънал в мрачни размисли. Е, накрая ще му мине. На всички ни се налага да преодоляваме загубата на това, което обичаме.

— Но може да отнеме време, нали? — отвърнах, питайки се дали думите ще го засегнат. — Все пак минаха само няколко дни.

— Имаш право — отвърна Маус и видях в изражението му, че се опитва да реши дали да се обиди или не. Честно казано, не ме интересуваше кое ще избере.

— Права си — продължи след дълга пауза. — Слушай, Ася, има и друга причина да дойда да те видя и тя няма нищо общо с мен или семейството ми. Става дума за теб.

— За мен?

— Да. Все пак причината изобщо да влезеш в книжарницата беше, за да откриеш повече за собственото си минало. А сега объркахме живота ти, съвсем не по твоя вина, бих добавил. Затова реших, че е най-справедливо да дойда тук и да ти кажа какво още знам за Флора Макникъл. И поне да ти обясня откъде мисля, че е дошла тази котка първоначално.

— Разбирам.

— Фигурката е в Сотбис, впрочем. Оставих я там по-рано днес. Ще ми се обадят, след като направят проучванията си, но са почти сигурни, че е Фаберже. И трябва да ти кажа, че ако потвърдят автентичността й, ще струва цяло състояние. Дори малка фигурка като „Пантера“ може да се продаде за стотици хиляди на търг.

— Наистина ли? — Бях изумена.

— Да, наистина. Изглежда може вече да си получила наследството си. А сега… — Маус извади няколко тънки книги с копринени корици от един от широките си джобове. Бяха същите като онези, които бях намерила в книжарницата. — Този — той го потупа с върховете на пръстите си, — продължава там, където свършва преписът ми. Нямах време да направя същото с този, но го прочетох. Ася, искаш ли да ти разкажа повече? Мога да те уверя, че историята е невероятно интересна. С драматичен финал, така да се каже.

Поколебах се. Вчера и тази сутрин бях положила огромни усилия да забравя последните няколко седмици и да продължа напред, решително изграждайки собственото си бъдеще. Беше ли добре отново да се върна при Хай Уийлд и отдавна починалите му обитатели? Ако между нас наистина имаше роднинска връзка, щяхме да се окажем неразривно свързани до края на живота си. А вече не бях сигурна, че го исках.

— Е, добре — казах накрая, защото знаех, че ще се мразя, ако откажа.

— Може да отнеме повече време обаче. Почеркът на Флора е доста труден за разчитане, затова ще ти чета на глас, понеже вече свикнах с него. Няма опасност да ни прекъснат, нали? — попита той, отваряйки дневника.

— Не и скоро.

— Добре. Тогава започвам.