Лусинда Райли
Сестра на сенките (28) (Историята на Ася)

27.

Януари в града премина под воал от сняг, суграшица и киша — грозните роднини на чистите бели преспи, покриващи склоновете и сипеите на Лейк Дистрикт. Флора нямаше много време да мисли за миналото или бъдещето си. Дните й бяха пълни с приготовления и взимане на решения за предстоящото й бракосъчетание — или по-точно с даване на съгласие на всички предложения на бъдещата си свекърва. А когато не преглеждаше менюта, списъци с гости и подредби на местата на масите, беше при шивачката си за кроене не само на сватбената си рокля, а и на чеиза си. Госпожа Кепел бе писала на родителите й с предложение да плати за новия гардероб на Флора като сватбен подарък. Когато Флора и майка й възразиха срещу тази щедрост, госпожа Кепел отхвърли думите им с лекота.

— Това е най-малкото, което заслужаваш, предвид обстоятелствата. Не се притеснявай, няма да ме разориш. Не можем да позволим новата ни виконтеса да изглежда зле, нали така? — Тя се усмихна, докато госпожица Дрейпър нагласяше шапка с ужасно дълги паунови пера на обърканата глава на Флора. — Ще те превърнем от Пепеляшка в принцесата, каквато си.

Флора бе отишла в Хемпшир да посети Селбърн Парк през януари и бе изумена от размерите му. Изглеждаше й с размерите на Бъкингамския дворец, но, както бе изтъкнала графинята, Селбърн бе много по-стар от тази „наскоро построена“ кралска резиденция. Когато Флора бе въведена в просторното преддверие с внимателни слуги от двете си страни, тя се зачуди как ще се научи да командва легионите слуги.

— Няма от какво да се притесняваш, Флора — каза Дафни, докато влизаха в стая с размерите на два тенис корта. — Няма да ви оставя още дълги години. Ти несъмнено си умно младо момиче и ще се научиш, също като мен, когато се омъжих за Алджърнън.

Вечерята беше напрегната — графът мърмореше над супата си от костенурка за поредната неразбория в Камарата на лордовете, а ръцете на Фреди се пресягаха към Флора под масата като похотлив октопод. Поне бе започнала да харесва повече Дафни. Графинята вече беше на средна възраст, но Флора се опита да си представи буйната млада красавица, каквато трябва да е била, когато, според слуховете, избягала в Гретна Грийн с „неподходящ мъж“. Семейството я завлякло насила обратно в Ню Хемпшир и я омъжило за графа.

Пред всеки от вечерящите бе поставена чиния многоцветно желе и Флора загледа как Алджърнън го слага с лъжица в намусената си уста.

— Ако онзи проклет Аскуит успее да прокара проектозакона си…

— О, тихо, Алджи, не на масата! — възкликна Дафни и се обърна към Флора с уморена въздишка. — Нека да се пренасочим към по-приятни теми. Списъкът с гостите се подрежда добре, макар да се боя, че баба ти и дядо ти за съжаление са отказали поканите си…

— Баба ми и дядо ми? — Флора толкова беше свикнала с малкото си семейство, че почти бе забравила, че има баба и дядо.

— Да, родителите на майка ти, семейство Бошамп.

— Ако аз решавах — прошепна Фреди на Флора, прокарвайки ръка нагоре-надолу по полите й, — щяхме да избягаме тази вечер.

* * *

В една мрачна февруарска сутрин на Портман Скуеър, само два дни след двадесетия й рожден ден, който бе отбелязан с официална вечеря, на вратата на Флора се почука и влезе госпожица Дрейпър.

— Госпожице Флора, госпожа Кепел ви очаква в гостната си.

Флора послушно слезе на долния етаж и влезе в дневната.

— Мила Флора, имам чувството, че почти не сме се виждали през последните няколко седмици. — Госпожа Кепел се обърна да я посрещне. Флора забеляза, че изглежда пребледняла и напрегната под ярката си приветствена усмивка.

— Бях доста заета с уреждането на сватбата ми.

— Боя се, че е много по-уморителна от самия брак. Седни и ми разкажи как вървят приготовленията.

Флора прилежно повтори фактите и сметките по мероприятието и госпожа Кепел кимна доволна.

— Несъмнено ще бъде най-голямото събитие на сезона. Ще се гордея с теб не по-малко от майка ти, когато тръгнеш към олтара. А сега, Флора, имам да те питам нещо: чудех се дали ще е възможно да те взема за няколко дни следващия месец в Биариц? Вайълет, Соня и аз всяка година ходим там и отсядаме във „Вила Йожени“ при господин Касел. Кралят също ще бъде в града, в „Хотел дьо Пале“. Мисля, че ще ти се отрази добре след дългата лондонска зима. Морският въздух ще те освежи преди сватбата.

— Благодаря ви, но графинята едва ли ще се зарадва, ако отида на почивка само няколко седмици преди сватбата. Не бих могла да я оставя, когато има толкова работа за вършене.

— О, тя обича да се занимава с това. Освен това вече получих благословията й, както и тази на Фреди.

— Разбирам. — Не за пръв път Флора се почувства сякаш животът й не е неин и трябва да се подчинява на желанията на покровителката си. — Тогава, щом е решено, бих се радвала да дойда.

— Прекрасно! Значи всичко е уредено. Сигурна съм, че Вайълет и Соня ще бъдат много щастливи. Знаеш колко те обожават и двете. А и Бърти ще бъде щастлив. Горкичкият, толкова се притеснявам за него. Намира се под такъв ужасен натиск от правителството си, а здравето му продължава да е разклатено. Аз…

Флора видя как в очите на госпожа Кепел се събират сълзи. Никога досега не бе виждала уязвимост у нея.

— Страхувам се за него — завърши тя. После се взе в ръце и успя да се усмихне леко. — Зимата тази година беше дълга и студена и всички сме в сиво настроение, като небето навън. Но идва пролетта и съм убедена, че Биариц ще ти хареса. А сега ми разкажи за Фреди.

 

 

Както бе обещала госпожа Кепел, Дафни изпрати Флора в Биариц с благословията си.

— Разбира се, че трябва да отидеш — заяви тя при последното си посещение на Портман Скуеър. — Малко чист морски въздух и добра компания могат само да ти помогнат да разцъфнеш в деня на сватбата си. А и кой знае? Може да се наложи да променим подредбата на местата, за да включим още един гост. Ще ни трябва доста голям стол — подсмихна се Дафни на собствената си шега.

Фреди също одобри пътуването.

— Човек винаги трябва да се подчинява на по-висшата кауза — каза той, целувайки ръката й, докато се готвеше да си тръгне с родителите си след вечеря у лорд и лейди Дарлингтън. — На тринадесети май ще бъдеш моя. Цялата моя — добави той, поглеждайки в деколтето й.

Флора помогна на момичетата да си съберат багажа за пътуването. Те заминаваха няколко дни по-рано, за да прекарат една седмица в Париж. Тя щеше да се присъедини към тях по-късно, във „Вила Йожени“, където щяха да бъдат гости на сър Ърнест Касел — редовен посетител на госпожа Кепел и, както я бе информирала Нани, главен финансов съветник на самия крал.

Всяка от сестрите Кепел разполагаше с голям куфар и няколко кошници, които да напълни с дрехи и други свои неща. Изглеждаше сякаш заминават за шест месеца, а не за един.

— Мислиш ли, че Пантера ще се скрие в кошницата ми, както се е скрил в твоята, когато си заминала за Лондон? — попита Вайълет.

— Мисля, че ще трябва сам да реши. Защо не оставиш капака отворен тази вечер и не видиш какво ще стане?

— Да. — Вайълет се свлече на леглото си с меланхолично изражение. — Ще ми се да взема поне едно нещо, което обичам.

— Ще имаш Нани, сестра си и майка си, Вайълет. Нали ги обичаш?

— Разбира се, но те са семейството ми. Не са… мои. — Раменете на Вайълет се разтресоха и по бузите й безмълвно потекоха сълзи.

— Какво, за бога, става? — Флора отиде и седна до нея.

— Нищо… всичко… О, Флора! Толкова я обичам…

— Коя?

— Митя, разбира се! Но Розамунд също я желае и докато ме няма, ще направи всичко възможно да ми я открадне. Не мога да го понеса!

Последваха още сълзи, докато Флора се мъчеше да се сети коя е тази „Митя“. Определено съчувстваше на Вайълет.

— А Митя обича ли те също?

— Разбира се! Обаче още не го осъзнава.

— Може би отсъствието ти ще помогне. Понякога става така.

— Мислиш ли? — Вайълет вдигна към нея поглед, изпълнен с чисто отчаяние.

— Да, така смятам.

— Защото, разбираш ли, не бих могла да бъда щастлива без нея.

— Разбирам, Вайълет.

— Да, знам, и се радвам, че ще дойдеш с нас в Биариц.

Докато си лягаше вечерта, Флора най-сетне осъзна, че „Митя“ е галеното име на Вайълет за Вита Саквил-Уест, бледото момиче, което бе обядвало с тях. Флора се замисли за манията на Вайълет по приятелката й. Знаеше, че увлеченията по други момичета са сравнително чести, но Вайълет беше на петнайсет, а Вита — две години по-голяма. Зачуди се дали някой друг в къщата знае за това. Госпожа Кепел почти със сигурност беше прекалено погълната от собствените си проблеми, за да забележи, и Флора се запита дали не е редно да го спомене на Нани. Но това не беше тема, която можеше да разисква със стара мома шотландка на средна възраст.

 

 

На следващия ден пред погледа на Флора натовариха моторния камион, който спря пред къщата. Обковани гардеробни куфари, високи почти колкото нея, десетки кутии с шапки и обувки и пътна кутия за бижута бяха натоварени на камиона към гара „Виктория“. Един дворцов куриер в униформа чакаше тихо в преддверието с кръстосани ръце. Изправи се, когато се появиха госпожа Кепел и момичетата, готови да тръгнат за гарата и да вземат влака за Доувър.

— Скъпа Флора, ще се видим в Биариц. Мадмоазел ще те придружава и ще се грижи за теб.

— Да, госпожо Кепел. Надявам се да си прекарате чудесно. — Флора виждаше, че покровителката й тръпне от радостно очакване.

— Благодаря ти. Елате, момичета, не бива да забавяме влака.

— Довиждане, Флора, до другата седмица — каза Соня, която изглеждаше страшно сладка в новото си розово пътно палтенце. — Съжалявам, че няма да можем да ти покажем собствения си частен вагон — в него има истински маси и столове и всичко останало. Във Франция се отнасят с мама като с английската кралица, ако не знаеш.

 

 

Седмица по-късно Флора и мадмоазел също пристигнаха в Биариц след дълго пътуване през Ламанша до Кале и после с влак до югозападната част на Франция. Флора беше напълно изтощена.

— Bienvenue à Biarritz, mesdemoiselles!^[1]

— Merci, monsieur^[2] — отговори мадмоазел на лакея, който им бе помогнал да слязат от влака на перона. Когато излязоха от гарата, Флора се намръщи на сивото небе, заплашващо да завали. На всички снимки и картини, които бе виждала, слънцето винаги светеше в Южна Франция. Днес обаче беше като в Англия.

— „Вила Йожени“ не е далече — каза лакеят, докато им помагаше да се качат на задната седалка на великолепен ролс-ройс, след което седна отпред до шофьора.

Флора се загледа през прозореца и изпита възбуда при мисълта, че ще види Атлантическия океан. Рядко бе ходила на морето, и то само като малко дете. Минаха с колата през тихото градче; широките алеи бяха празни, може би заради лошото време, и тя се възхищаваше на вечнозелените храсти и хортензиите пред изящните кремави и розови къщи. Флора протегна глава, за да види брега, където разпенените вълни се разбиваха в пясъка.

Ролс-ройсът напусна калдъръмените улици на градския център и скоро след това зави по алеята на голяма вила. Лакеят им помогна да слязат от колата и те се качиха по стълбите към широките бели врати, където ги посрещна икономът.

Чувствайки се като животно, откарано от един зоопарк в друг, Флора последва мадмоазел през грандиозно преддверие и нагоре по широкото стълбище. Единственият звук, който чуваше, бяха стъпките им по плочките на пода. Тъкмо когато стигна до стаята си и една камериерка й отвори вратата, около кръста й се увиха две малки ръчички.

— Флора! Ти си тук!

— Да, тук съм. — Флора се усмихна и се обърна, за да види радостното лице на Соня.

— Толкова се радвам! — възкликна Соня и последва Флора и камериерката в спалнята. Прозорците бяха отворени и поне морският въздух беше чист и освежаващ. Соня скочи на леглото, а камериерката започна да разопакова багажа на Флора. — Толкова е скучно, откакто пристигнахме във Франция. Кралчо не е добре, затова. Мама се грижи за него.

— О? Какво му е?

— Мама казва, че е настинал, докато е бил в Париж, и откакто пристигна преди две вечери, не сме виждали нито него, нито мама и сме затворени тук сами. — Соня легна на голямото легло с лицева дъска, облицована в синя коприна с позлатени жълъди на всеки ъгъл. — Това има много хубав матрак — отбеляза тя. — Може ли да спя при теб тази вечер?

— Разбира се, че може, ако Нани позволи.

— Нани е толкова притеснена, че мама се притеснява за Кралчо, че сигурно би ни оставила цял ден, без дори да си измием ръцете!

При тези думи Флора разбра, че кралят наистина е сериозно болен.

— Това е много красива къща, нали? — Флора се присъедини към Соня на леглото, след като камериерката затвори вратата.

— Предполагам, но откакто дойдохме, само вали дъжд и всички изглеждат много унили.

— Е, аз съм развълнувана, че съм във Франция. Никога не съм идвала преди.

— Не е много различно от Англия — каза деветгодишната експертка. — Само говорят друг език и ядат странни неща като охлюви за вечеря.

Нани дойде да търси повереничката си и Соня си тръгна с нея. Флора си легна и усети как очите й се затварят. Събуди я шумно почукване на вратата.

— Entrez^[3] — каза тя и се изправи в леглото.

— Мадмоазел Флора, оставих ви колкото можах по-дълго.

Беше мадмоазел.

— Благодаря ви, аз… колко е часът?

— Минава три. Мадам Кепел помоли да отидете при нея в „Хотел дьо Пале“ в пет. Исках да ви оставя достатъчно време, за да се преоблечете.

— За вечеря ли ме вика?

— Не каза, но кралят почти със сигурност ще се присъедини към вас. Ще изпратя камериерката да ви помогне да се облечете.

— Благодаря.

Флора затвори прозореца и побърза да се приготви. Стомахът й се сви при мисълта да вечеря с краля. Не го беше виждала, откакто пиха чай заедно през октомври.

След като се напъха с мъка в смарагдово зелена следобедна рокля, я качиха в моторната кола и я закараха в „Хотел дьо Пале“, който гледаше към морето. С великолепната си червено-бяла фасада и високи прозорци изглеждаше точно като двореца, за който намекваше името му. На входа я посрещна официално облечен мъж.

— Госпожица Макникъл?

— Да.

— Аз съм сър Артър Дейвидсън, адютант на краля, и ще ви придружа до стаите му.

Той бързо преведе Флора през великолепното преддверие и я качи на един от горните етажи с асансьора. Излязоха в широк коридор, постлан с дебели килими, и тръгнаха към иконома в униформа, който стоеше пред двойните врати на един от апартаментите.

— Моля, кажете на госпожа Кепел, че госпожица Макникъл е тук — каза придружителят й.

Икономът кимна и влезе вътре, Флора зачака безмълвно, несигурна как се очаква да разговаря с кралски адютант.

— Флора, скъпа! — Госпожа Кепел излезе през двойните врати и я прегърна спонтанно. — Влизай, влизай — каза тя, затвори вратата в лицето на адютанта и заведе Флора в богато обзаведена дневна с широки прозорци, осигуряващи прекрасен изглед към океана. — Кралят в момента спи, но ще стане навреме за вечеря. Иска да ядем тук, в частната ни трапезария. Трябва да те предупредя, че той изобщо не е добре. Аз…

Думите на госпожа Кепел бяха заглушени от ужасна, дълбока кашлица, която се чу от съседната стая.

— Ела, седни, и ще си пийнем по чаша шери. Аз поне ще му се зарадвам.

Госпожа Кепел отиде при гарафите, наредени на страничната маса, и наля две чаши. Ръката й трепереше, докато подаваше едната на Флора. Флора забеляза, че под очите й имаше тъмни кръгове.

— Колко е болен кралят? — попита със страх Флора.

— Настинал е в Париж и през последните два дни има ужасен бронхит. Лекарят му доктор Рийд и аз се грижехме за него, но, слава богу, сестра Флечър вече пристигна от Англия; тя и преди се е грижила за него, когато беше болен. — Госпожа Кепел бързо пресуши чашата си.

— Подобрява ли се?

— Поне не се влошава, макар, разбира се, глупакът да отказва да си помогне. Настоява да продължи дневната си програма, вместо да си остане в леглото, но поне успяхме да го накараме да стои в тези стаи. — От другата стая се чу още раздираща кашлица и Флора също отпи голяма глътка от шерито си.

— Сигурна ли сте, че е приемливо да бъда тук, щом е толкова болен?

— Мила моя, както казах, кралят отказва да се предаде пред болестта си и се съмнявам да е вечерял сам дори веднъж в живота си. Португалският посланик, маркиз Де Соверал, също ще се присъедини към нас, но, разбира се, кралят няма да е доволен ако само ние двамата и лекарят му сме на масата. Когато му казах, че си пристигнала по-рано днес, той настоя и ти да вечеряш с нас.

— В такъв случай, за мен ще бъде чест.

— Поне не пуши от онези ужасни пури — доктор Рийд е убеден, че те са причината за бронхиалните му проблеми. Несъмнено ще започне пак веднага щом се оправи. Но какво можем да направим? Той все пак е кралят.

Флора искаше да попита защо, ако кралят е толкова болен, кралицата не е с него, но реши, че няма да е прилично.

— Трябва да сте много уморена, ако не сте спали две нощи — каза Флора.

— Така е, стоях до него цяла нощ и го бършех с напоена гъба, понеже температурата му беше толкова висока. Ако трябва да съм честна, Флора, имаше моменти, в които се страхувах за живота му. Но сега, след като пристигна сестра Флечър, вече е в добри ръце. — Чу се още един пристъп на кашлица от съседната стая. — Извини ме, Флора, трябва да отида при него.

През следващите петнайсет минути вратите на апартамента се отваряха и затваряха, за да могат купи с вряла вода и странно миришещи лекарства да стигнат до краля. Флора се скри в най-далечния ъгъл на стаята, до прозореца, и се опита да стане невидима.

Накрая, докато светлината угасваше над хоризонта и слънцето обагряше облаците във великолепни оттенъци на червено и оранжево, се появиха госпожа Кепел и доктор Рийд, потънали в разговор.

— Въпросът е, трябва ли да съобщим на кралицата? — попита доктор Рийд.

— Кралят вече заяви, че не иска да притеснява съпругата си — отвърна рязко госпожа Кепел. — Освен това тя мрази Биариц.

— Може и така да е, но би било трагично, ако… — Доктор Рийд закърши ръце от притеснение. — Разбира се, той би трябвало да е в болница, но не иска и да чуе.

— Естествено — представяте ли си фурора, ако вестниците чуят за това?

— Госпожо, на долния етаж вече е пълно с репортери, които питат защо кралят не ходи на обичайните си разходки и не се храни извън хотела. Съмнявам се, че ще ги задържим още дълго.

— Какво да правим тогава?

— Тази нощ ще остана с него и ще го наглеждам час по час, но ако не започне да диша по-леко до сутринта… независимо дали кралят иска жена му и светът да знаят за неразположението му или не, ще трябва да се свържем с двореца.

Почукване на вратата накара и двамата да се обърнат. Флора стана, за да отвори.

— Флора, скъпа, бях забравила, че си тук. — По бузите на госпожа Кепел изби лека червенина, щом се усети, че разговорът й е бил подслушан.

Адютантът влезе в апартамента.

— Прислужничките са тук, за да сложат масата на краля за вечеря.

— Да, да, пуснете ги да влязат — въздъхна госпожа Кепел и хвърли отчаян поглед към Флора. — Все още настоява да стане и да вечеря с нас.

Госпожа Кепел отиде в собствената си стая, за да се приготви за вечеря, а доктор Рийд влезе в спалнята на краля. Трите прислужници сложиха масата за вечеря като внимателно наместиха порцелановите чинии със златен кант и тежките сребърни прибори под определен ъгъл спрямо кристалните чаши за вино, след което излязоха също толкова тихо, колкото бяха влезли.

Флора беше благодарна, че кашлицата от другата стая бе спряла; може би кралят най-после бе заспал. Вратата на спалнята се отвори и Флора се обърна разтревожена, очаквайки доктор Рийд. Вместо него в стаята влезе самият крал, напълно облечен и дишащ тежко.

— Ваше Величество — Флора бързо се изправи и направи смутена дълбок реверанс. Усети, че кралят я гледа с присвити очи от другата страна на огромната дневна.

— Жив да не бях! Та това е малката госпожица Флора Макникъл — изпъхтя кралят.

— Да, Ваше Величество.

— Ела и ми помогни да седна, ако обичаш. Измъкнах се, докато тъмничарите ми бяха заети в банята. Несъмнено приготвят поредната ужасна, воняща лапа или инжекция.

Флора тръгна към него, слушайки неравното му дишане и молейки се да не издъхне, докато е с нея. Той й подаде лакът и тя го хвана срамежливо под ръка.

— Къде ще желаете да седнете? — попита, докато напредваха бавно и мъчително през стаята. От усилието, необходимо за да ходи, кралят не можеше да говори, така че само посочи предпочитания си стол. Флора трябваше да използва цялата си сила да го поддържа, докато не седна тежко, борейки се с поредния пристъп на кашлица. Очите му се насълзиха, а дишането му се забърза.

— Да извикам ли доктор Рийд, Ваше Величество?

— Не! — изсъска той. — Просто ми налей малко бренди!

Флора отиде при подноса с гарафите, молейки се кралят пак да се разкашля и лекарят да чуе, че е излязъл от спалнята. Следвайки посоката, в която сочеше дебелият му пръст, тя кимна, вдигна една гарафа, наля малка чашка и се обърна към него.

— Още!

Флора изпълни инструкциите, напълни чашата до ръба и му я занесе. Той я изпи на един дъх.

— Още една — прошепна той и Флора нямаше друг избор, освен да повтори упражнението.

— Ето — каза кралят, подавайки й празната чаша — това наричам лекарство. Шшшт. — Той сложи треперещ пръст на устните си, докато Флора оставяше чашата на подноса. — Седни. — Посочи й най-близкия до себе си стол и тя се подчини.

— Е, госпожице Макникъл, Флора… одобрявам това име. Шотландско е, нали знаеш.

— Да, Ваше Величество.

— Странно е, не мислиш ли?

— Кое, Ваше Величество?

Последва дълга пауза, преди кралят да успее да проговори отново.

— Че ти и аз се оказваме заедно насаме. В ден, след който може и да не се събудя повече.

— Моля ви, Ваше Величество, не говорете такива неща!

— Аз…

Флора видя как огромният мъж се бори да си поеме въздух и очите му се насълзяват.

— Направих много грешки.

— Сигурна съм, че не сте.

— Направих… направих…

Последва още една дълга пауза.

— Аз съм просто човек, нали разбирате. И съм обичал…

Флора реши, че най-доброто, което можеше да направи, бе да извърне очи, докато краля продължаваше отсечения си монолог.

— … жени — успя да каже накрая. — Скоро ще се омъжваш, така ли?

— Да, Ваше Величество.

— За виконт, както чух? — Изведнъж се усмихна.

— Да, Ваше величество, Фреди Соумс.

— И… обичаш ли го?

— Мисля, че ще успея да го обикна, да.

Кралят се опита да се засмее, но откри, че не е възможно при сегашното му състояние, и потисна веселието си.

— Имаш дух, също като мен. Ела тук.

Флора тръгна към него и хвана протегнатата му ръка, чувайки предсмъртното хъркане в гърдите му.

— Не бях сигурен, нали разбираш.

— За какво, Ваше величество?

— Когато госпожа Джордж го предложи. Умна жена, госпожа Джордж… винаги права.

В този момент вратата на спалнята се отвори и влезе доктор Рийд, последван от медицинската сестра.

— Мислехме, че сме ви оставили да спите, Ваше Величество. — Доктор Рийд погледна обвинително Флора. — Знаете, че сънят е най-доброто лекарство.

— Винаги така казваш — изхриптя кралят. — Но такова е и… добрата компания. — Кралят намигна на Флора, преди пристъпът на кашлица, който бе потискал, най-накрая да започне.

Донесоха му вода и още пара, а после влезе госпожа Кепел, която изглеждаше освежена и спокойна във вечерната си рокля от синьо кадифе.

— Госпожо Джордж, къде бяхте?

— Сериозно, Бърти, би трябвало да си в леглото — смъмри го тя.

— Къде е Соверал? Закъснява за вечеря. А аз… умирам от глад.

* * *

Флора излезе от хотела два часа по-късно, за да измине краткия път обратно до „Вила Йожени“. Вечерята, която току-що бе изтърпяла — това беше единствената точна дума — бе протекла под болезнено напрежение. Гостите на краля слушаха все по-затрудненото му дишане и се налагаше да се преструват, че всичко е наред, макар да се страхуваха, че може да припадне по време на конвулсивните си пристъпи на кашлица. Кралят бе изял количество храна, което според Флора стигаше за обилна вечеря за двама, и освен това, въпреки неодобрителните погледи на някои от гостите си, бе изпил сериозно количество червено вино.

— Ще остана тук с него — каза госпожа Кепел на Флора. — Кажи на момичетата, че ги обичам и ще се видим, когато Кралчо се оправи.

Сбогуваха се, след което Флора бе отведена долу до ролс-ройса, който я чакаше. Тя облегна глава на меката кожена седалка, физически и емоционално изтощена от случилото се през деня.