Лусинда Райли
Сестра на сенките (41) (Историята на Ася)

40.

Ударите на часовника с махало ме изведоха от миналото и се сепнах. Погледнах часовника си и видях, че е четири сутринта. Очите на Орландо срещу мен бяха затворени и той изглеждаше напълно изтощен. Опитах се да се фокусирам върху всичко, което ми бе разказал, но знаех, че ще трябва да се наспя, преди да успея да го възприема.

— Орландо? — прошепнах, за да не го стресна. — Време е за лягане.

Очите му се отвориха рязко, но изглеждаха безжизнени.

— Да — съгласи се той. — Ще обсъдим прочетеното утре. — Той се изправи и се заклатушка към вратата като дрогиран, след което се обърна и погледна към мен. — Разбираш защо реших да не споделям информацията с брат си, нали? Той беше изпълнен с такава горчивина. Да узнае със сигурност, че нашият клон на семейството е бил несправедливо лишен от Хай Уийлд би могло само да влоши положението.

— Така мисля. — Посочих дневниците. — Да ги прибера ли някъде?

— Вземи ги със себе си. Жалкият ми опит да преразкажа такава сложна история ти даде само общите щрихи. Дневниците могат да попълнят детайлите. Лека нощ, госпожице Ася.

— Но още не разбирам какво общо има тази история с мен?

— Божичко — каза той и ме погледна изпитателно. — Изненадан съм. Мислех, че острият ти ум вече ще е разбрал точно как. Утре. — Той ми махна с ръка и излезе от стаята.

* * *

Вече минаваше единайсет, когато Орландо влезе в кухнята на следващата сутрин.

— Днес чувствам всяка една от тридесет и шестте си години, плюс още петдесет — каза той и се свлече в един стол.

И аз бях уморена, понеже бях прекарала остатъка от нощта, въртейки се в леглото. Успях да заспя едва половин час преди будилника ми да звънне и да стана в седем, за да направя закуска на Рори и да го закарам на училище.

— Какво ще кажеш за късна закуска? Яйца по бенедиктински и пушена сьомга? — предложих на Орландо.

— Не бих могъл да си представя нещо по-хубаво. Можем да се престорим, че сме в хотел „Алгонкуин“ в Ню Йорк и току-що сме се прибрали от заведение, където сме танцували до изгрев-слънце. Как сте днес, госпожице Ася?

— Замислена — отвърнах искрено, докато приготвях яйцата.

— Сигурен съм, че малко хубава храна ще ви помогне да смелите фактите.

— Това, което не разбирам, е защо Маус ме остави с впечатлението, че Флора Макникъл е била непочтена личност. Мисля, че е била чудесен човек.

— Напълно съм съгласен. Ако не беше вложила пари, за да възстанови къщата и градините след смъртта на прабаба Аурелия, да не говорим за работата, която тя самата е свършила по възстановяването и поддръжката на къщата през Втората световна война, никой от семейство Вон или Форбс нямаше да живее тук сега. Освен това е завещала на Луиз и Рупърт земята, която купила от Теди. Днес от тази земя идва основният доход на Домашната ферма.

— Направила е всичко възможно да се реваншира на Луиз — заключих.

— Да, и то как. Баща ми казваше, че в трудните години след войната Флора е държала семейството заедно. Тя е водела счетоводството на книжарница „Артър Морстън“ и е помагала на Дикси да отглежда сина си Майкъл, както и в поддръжката на Хай Уийлд. Както можеш да си представиш, Теди не е бил особено полезен в никоя от двете роли. Имала е дълъг и пълноценен живот.

— На колко години е била, когато е починала?

— Доста над седемдесет. Баща ми каза, че са я намерили седнала под розовата беседка в следобедното слънце.

— Радвам се, че по-късните й години са били щастливи. Заслужила го е. Как може Маус да мисли, че тя е виновна за всичко? В крайна сметка, решението да запише Теди като близнак на Луиз на свидетелствата за раждане е било на Арчи.

— И то от разбираеми алтруистични причини — добави Орландо. — По свой собствен начин е почел всички загинали край него във войната. Не забравяй, че Маус е чул само най-важните моменти от историята от баща ни, когато отлетя да го посети в Гърция, преди да умре. Прибра се вкъщи много разстроен — може би помниш, че ти казах, че баща ни умря само две години след Ани. Тъкмо тогава преместих дневниците с информация по въпроса в книжарницата. Мислех, че най-лошото нещо за Маус би било да се зарови още повече в миналото.

— Чувствал се е сякаш всичко му е било отнето — казах тихо. — Съпругата му, баща му и законното му наследство.

— Да. Депресията е ужасно нещо, госпожице Ася — въздъхна Орландо. — И поне една болест, която не ме е засегнала.

— Може би трябва да ги прочете, Орландо, и да разбере какво всъщност се е случило. Струва ми се, че самата Флора е загубила най-много.

— Съгласен съм, макар да е ужасно жалко, че имението не е минало под попечителството на баба Луиз в очакване на бъдещите й деца — а именно баща ни, Лорънс. А и Рупърт, дядо ми, беше страхотен човек.

— Може би любовта към едно дете заслепява всички ни.

— В много случаи, да — съгласи се Орландо. — Флора е била разумна и прагматична жена. Знаела е, че Арчи, както и тя самата, е носел вина за лъжата за раждането на Теди. Бил е отгледан с мисълта, че е пълноправният наследник, и то не по своя вина. Ако се бе опитала да му отнеме наследството, би го загубила завинаги в лондонските бордеи, където би прекарал остатъка от живота си в пиене, жени и песни. Което, според дневниците й, така или иначе е правел и в Хай Уийлд. Съпругата му Дикси е спасила положението. Тя е родила бащата на Маргьорит, Майкъл, и поддържала имението, докато Теди се пропил до смърт. Забелязал съм, че Хай Уийлд винаги е бил спасяван от поколения силни жени.

— А сега Рори ще наследи титлата и имението през Маргьорит — добавих аз, сложих закуската на масата и седнах.

Орландо вдигна вилицата и ножа си и започна да яде.

— Ах, перфектното лекарство. Лично аз много се радвам, че лейди Флора е прехвърлила книжарницата на Рупърт и Луиз. Той я е управлявал внимателно през суровите години след войната и накрая аз получих прекрасно наследство. Маус ми каза, че имотът почти със сигурност е по-ценен от Хай Уийлд, или каквото е останало от него.

— Флора не е имала собствени деца, нали? — изрекох една от мислите, които ме бяха измъчвали в ранните часове тази сутрин.

— Не. — Орландо ме изгледа. — Значи сте направила връзката?

— Мисля, че да.

— Да, жалко е, госпожице Ася, защото ми се струва, че от вас би се получила изключително елегантна британска аристократка. Но наличните факти сочат, че у вас няма и капка кралска кръв.

— Тогава защо баща ми е дал котката „Фаберже“ като улика?

— А-ха! От мига, в който ми разказахте за мисията си, точно този въпрос си задавах най-много. Според това, което сте ми казвали за баща си — а аз слушах внимателно всичко, което казахте, и, ако мога да добавя, което не казахте — винаги съм вярвал, че има определена причина.

— Каква смяташ, че е тя? — Мислех, че знам, но исках да го чуя първо от Орландо.

— Той се е нуждаел от нещо, което да ви свърже с рода Вон, а не Форбс. А Теди е бил осиновен син на лейди Флора. Значи трябва да търсим неговите потомци…

— Имаш предвид незаконното бебе на доброволката? — най-сетне изрекох предположението си.

— Именно! Знаех си, че няма да ме разочаровате. — Орландо облегна брадичка на юмруците си и се вгледа в мен. — В онзи съдбовен ден, когато се върнахте в книжарницата да вземете скъпоценната си папка, ми казахте, че според координатите на армиларната сфера сте родена в Лондон.

— Да.

— А къде е живяла нашата доброволка?

— В лондонския Ийст Енд.

— Точно така. А към кой адрес сочеха координатите, когато ги проверихте в интернет?

— „Меър стрийт“, Е8.

— Която се намира?

— В Хакни.

— Точно така! В Източен Лондон! — Орландо отметна глава назад и удари по масата, въодушевен от собствената си проницателност и досетливост. Подразних се, защото произходът ми не беше повод за веселие. — Простете ми, госпожице Ася, но не мога да не сметна иронията за забавна. Идвате при мен с котка „Фаберже“, която ви свързва с един крал на Англия. И откриваме, че почти със сигурност нямате никаква кръвна връзка нито с кралски особи, нито със семейство Вон. Но е възможно да сте незаконната правнучка на омразната ни кукувица в гнездото.

Внезапно усетих в очите ми да се събират сълзи. Макар да разбирах аналитичния и лишен от емоции ум на Орландо, фактът, че намираше ситуацията за толкова смешна, ме нарани дълбоко.

— Не ме интересува откъде идвам — възразих гневно. — Аз… — През уморения ми ум преминаха стотици подходящи отговори, но вместо това станах. — Извини ме, отивам да се разходя.

Взех старо яке и чифт ботуши от фоайето, сложих си ги и излязох в ледената сутрин. На излизане през портите взех да укорявам Татко Солт, който седеше някъде горе на небето, и да поставям под съмнение решенията му. В най-добрия случай явно бях незаконната правнучка на един мъж, който неволно бе откраднал Хай Уийлд изпод носа на законния наследник. В най-лошия случай бях нищо; нямах нищо общо с всичко това.

Свих наляво по пътя и краката ми автоматично ме поведоха по къпиновата пътека, както я бяхме нарекли аз и Рори. Сълзите ми закапаха, а смехът на Орландо отекна в ушите ми. Да ме унижи ли искаше? Дали се бе наслаждавал на факта, че можеше да докаже недвусмислено, че идвам отникъде? Че така наречената му „аристократична“ кръв го прави по-важен? Защо британците бяха толкова обсебени от социалното положение?

— Това, че са създали световна империя и имат кралско семейство, не значи нищо. Хората са равни, независимо откъде идват — изсъсках гневно на една сврака, която наклони глава, примигна и отлетя. — В Швейцария няма значение — казах си. — Не би имало значение за Татко Солт, знам го. Тогава защо…?

Продължих да крача с леки стъпки по пътеката и се мразех за отчаяната си нужда да принадлежа на нещо или някого, различно от Кики и фантастичния, приказен свят, който бе създал Татко Солт в Атлантис за шареното си ято гълъби. Да си създам собствен свят, който да принадлежи само на мен.

Бях стигнала до равно поле. Свлякох се на един пън и си изплаках очите. Накрая се съвзех и си изтрих очите грубо. Хайде, Ася, контролирай емоциите си. Така няма да постигнеш нищо.

— Здрасти, Ася. Добре ли си?

Обърнах се и видях Маус, който стоеше на няколко метра от мен.

— Да, добре съм.

— Не изглежда така. Искаш ли чаша чай?

Отговорих му със свиване на рамене, каквото бих очаквала от опърничав тийнейджър.

— Е, току-що загрях чайника. — Той посочи зад себе си и осъзнах, че без да гледам къде ходя, съм се озовала в полето зад Домашната ферма.

— Съжалявам — смотолевих.

— За какво?

— Че не гледах накъде вървя.

— Няма проблем. Искаш ли чаша чай или не?

— Трябва да се прибера и да измия чиниите.

— Не ставай смешна. — Той се доближи до мен, хвана ме за лакътя и безцеремонно ме поведе към къщата. Когато стигнахме кухнята, ме накара да седна на един стол. — Седни. Аз ще налея чая. Мляко и три лъжички захар, нали така?

— Да. Благодаря.

— Заповядай.

Чаша горещ чай бе поставена пред мен. Не можех да събера сили да вдигна поглед, така че се взирах втренчено в релефа на старата чамова маса. Чух как Маус седна срещу мен.

— Трепериш.

— Навън е студено.

— Да, така е.

Последва дълга тишина. Отпих от чая.

— Искаш ли да те попитам какво се е случило?

Отново свих рамене.

— Е, както решиш.

Държейки чашата в ръце усетих как топлината на стаята започва да се просмуква в ледените ми вени. Резервоарът с гориво явно бе напълнен, след като идвах тук за последно.

— Мисля, че знам защо баща ми ме е пратил в книжарница „Артър Морстън“ — казах накрая.

— Ясно. Това хубаво ли е?

— Не знам — казах и изтрих с ръка носа си, който за малко да закапе в чашата.

— Когато за пръв път дойде в магазина и разказа историята си на Орландо, той ми се обади.

— О, направо страхотно! — отвърнах стегнато, ядосана, че двамата братя са ме обсъждали зад гърба ми.

— Ася, престани. Не знаехме коя си. Естествено е да ми каже за теб. Ти не би ли казала на сестра си?

— Да, но…

— Но какво? Независимо от това, което може да си видяла или чула напоследък, Орландо и аз винаги сме били близки. Ние сме братя; каквото и да се случи между нас, винаги се подкрепяме.

— Е, кръвта вода не става, нали така? — отвърнах съкрушена, понеже единственият човек, когото познавах, който със сигурност имаше моята кръв, явно бях аз.

— Разбирам защо се чувстваш така в момента. Впрочем, знаех, че Орландо е взел онези дневници.

— Аз също.

Спогледахме се и си разменихме тънки усмивки.

— Явно всички сме се манипулирали взаимно. Надявах се, че може да разбереш от него къде са. Знаех и защо ги е взел.

— А аз — не, поне до снощи. Мислех, че е защото си го разстроил с продажбата на книжарницата — признах. — Но явно се е опитвал да те защити.

— Е, и коя смята, че си?

— Нека той ти каже. Нали ти е брат.

— Може би си забелязала, че в момента не ми говори.

— Ще говори. Вече ти е простил. — Изправих се, уморена от разговори. — Трябва да вървя.

— Ася, моля те.

Тръгнах към вратата, но той ме хвана за ръката, преди да стигна до бравата.

— Пусни ме!

— Виж, съжалявам.

Поклатих глава. Не можех да проговоря.

— Разбирам как се чувстваш.

— Не, не разбираш — процедих през зъби.

— Разбирам, наистина. Сигурно имаш чувството, че всички сме те използвали. Като Флора — пионка в игра, чиито правила не знаеш.

Сама не бих могла да го опиша по-добре. Потиснах сълзите си и прочистих гърло.

— Трябва да се върна в Лондон. Ще кажеш ли на Орландо, че съм си отишла и трябва да вземе Рори в три и половина, ако обичаш?

— Да, но, Ася…

Той посегна към мен, но аз се изтръгнах със сила от хватката му.

— Е, добре — въздъхна той. — Искаш ли да те закарам на гарата?

— Не, благодаря. Ще повикам такси.

— Както желаеш. Толкова съжалявам. Ти не заслужаваше това… нас.

Излязох през вратата и я затворих рязко, стараейки се да се преборя с импулса да ударя нещо, след което се върнах в Хай Уийлд. Орландо, слава богу, не беше в кухнята. Видях, че е почистено след закуската. Обадих се на таксиметровата компания да ме приберат колкото е възможно по-бързо и изтичах горе, за да си прибера нещата в сака.

Петнадесет минути по-късно вече се отдалечавах от Хай Уийлд и си казах, че само бъдещето има значение, не миналото. Бях съкрушена, че Татко Солт — когото обичах и на когото се доверявах повече от всеки друг — само ми бе причинил още болка. Бях научила единствено, че не мога да имам доверие на никого.

Щом пристигнах на Чаринг Крос, автоматично отидох на спирката на автобуса за Батърсий. Стоейки там обаче, не можех да понеса мисълта отново да се върна у дома при Кики, след поредния провален опит да си намеря собствен живот. И неизбежната й радост, че не съм успяла, помислих злобно.

Укорих се за мисълта, защото макар да бе вярно, че част от нея би се зарадвала, че отново съм само нейна, знаех също, че тя ме обича повече от всеки друг и би искала да ме утеши. Но това би означавало да й кажа какво бях открила, а още не се чувствах подготвена да го разкажа на когото и да било, дори на нея.

Вместо това взех автобуса за Кенсингтън и спрях пред книжарница „Артър Морстън“, където бе започнала цялата тази жалка история. Намерих ключовете в раницата си, отворих вратата и влязох в стая, по-хладна от въздуха навън. Бързо се спускаше нощ и потърсих непохватно ключовете за лампите, след което пуснах старите кепенци на прозорците. После запалих огън с треперещи от студ ръце. Седнах в обичайния си стол, топлейки ръце на огъня, и се опитах да намеря рационално обяснение за мъката си. Защото дълбоко в себе си знаех, че тя е ирационална. Орландо нямаше намерение да ме нарани — искаше да ми помогне, като ми разкаже историята. Но бях толкова уморена, объркана и чувствителна, че реагирах прекалено бурно.

Най-накрая извадих пуловерите си от сака, за да се завия с тях, свих се на килимчето пред огъня и заспах.

* * *

Събудих се в същата поза и видях с изумление, че е почти девет часът. Явно бях спала като труп. Изправих се и отидох да си направя чаша кафе, за да се съживя. Изпих го, горещо, сладко и черно, и най-накрая се почувствах по-спокойна. Може би можех да прекарам тук следващите няколко дни, помислих си иронично.

Сега се нуждаех от спокойствие и пространство.

Извадих лаптопа си от сака и го включих. Сигналът беше слаб тук, долу, на пода на книжарницата, но поне работеше. Отидох на „Гугъл Земя“, за да въведа отново координатите си и да се уверя, че не съм допуснала грешка.

И ето го: „Меър стрийт, Е8“.

Тогава… след всичко, което бях открила, беше ли вероятно да е съвпадение, че Теси Смит е живяла в Хакни?

Не.

Извадих тефтера, в който бях започнала да пиша романа си, и го отворих на задната страница с мисълта, че собствената ми история бързо ставаше по-интересна от каквато и да било измислена такава, която бих могла да напиша.

Записах имената в две колонки — една за потомците на Луиз и една за тези на Теди. Осъзнах, че мъжете от семейство Форбс имаха далечна роднинска връзка и с Флора чрез сестра й Аурелия: Флора беше прапралеля на Орландо и Маус.

Но… ако бях правнучка на Теси, значи имах пряка роднинска връзка с Маргьорит чрез Теди. А следователно и с Рори. Поне тази мисъл ме накара да се усмихна. Следващата ми дилема беше дали искам да продължа с цялото това нещо. Имаше сериозна вероятност родителите ми още да са живи.

Станах и закрачих напред-назад из стаята, опитвайки се да реша дали да ги потърся. Тъй като знаех името на Теси и района, в който е живяла, не би било трудно да открия информация за детето, което е родила през 1944. И всякакви следващи деца.

Но… защо родителите ми ме бяха изоставили?

Обърканите ми размишления прекъснаха внезапно, когато чух гласове пред входната врата и завъртането на ключа в ключалката.

— По дяволите! — Изтичах до камината в отчаян опит да скрия доказателствата за пренощуването си тук. Входната врата се отвори и разкри Маус, следван от дребен китаец, когото разпознах от съседния антикварен магазин.

— Здравей, Ася — каза Маус с очевидна изненада.

— Здравей — казах аз, притискайки една възглавничка до сърцето си.

— Господин Хо, това е Ася, асистентката ни в книжарницата. Не знаех, че ще идваш днес.

— Ами, реших да намина и да се уверя, че всичко е наред — казах аз, отидох до прозореца и бързо отворих кепенците.

— Благодаря ти — каза той и погледна към камината. Пуловерите, с които се бях завила снощи, бяха натрупани на купчина пред нея, заедно с отворения сак.

— Да запаля ли огън? — попитах го. — Тук е доста хладно.

— Не заради нас, недей. Господин Хо иска да разгледа апартамента над книжарницата.

— Ясно. Е, щом вече сте тук, ще си ходя — казах и се наведох да си прибера нещата в сака.

— Всъщност така или иначе се канех да те посетя в апартамента. Орландо ми даде нещо за теб. Почакай малко, няма да се бавим — каза той, обърна се и поведе господин Хо към задната част на книжарницата. Чух ги да се качват по стълбите.

Все пак запалих огъня с пламнали от срам бузи. Когато двамата мъже се върнаха, си намерих работа в дъното на магазина, докато говореха край входната врата, и се постарах да не слушам детайлите.

Вратата се отвори и затвори, за да пусне господин Хо да излезе, след което Маус тръгна към мен.

— Спала си тук снощи, нали?

Не бях сигурна дали в очите му има гняв или загриженост.

— Да, съжалявам.

— Няма проблем. Само ми е интересно да узная защо не си се прибрала вкъщи.

— Просто… исках малко спокойствие.

— Разбирам.

— Как е Рори?

— Липсваш му. Вчера го взех от училище и след като си легна, с Орландо седнахме и си поговорихме на дълго и широко. Казах му за офертата на господин Хо. Всъщност го прие много по-добре, отколкото очаквах. Изглеждаше много по-притеснен, че те е разстроил.

— Добре. Радвам се и за двама ви. — Дори аз чувах колко е кисел гласът ми.

— Ася, престани. Вече клониш към самосъжаление. А аз знам всичко за самосъжалението — каза нежно. — Орландо беше много притеснен за емоционалното ти състояние, както и аз. И двамата оставихме съобщения на мобилния ти, но ти не вдигна.

— В книжарницата не са позволени мобилните телефони. Затова не вдигам.

Устните му се извиха в усмивка.

— Както и да е… — Маус бръкна в джоба на якето си. — Това е за теб. — Подаде ми голям кафяв плик. — Орландо ми каза, че е направил някои разследвания за теб.

— Окей. Добре — казах, прибрах плика в предния джоб на сака и вдигнах раницата си. — Благодари му от мое име.

— Ася, моля те… грижи се за себе си. Поне имаш сестра си.

Не отговорих.

— Да не сте се скарали? — попита Маус накрая. — Затова ли не си се прибрала у дома снощи?

— Не мисля, че трябва да бъдем толкова зависими една от друга — отвърнах рязко.

— Когато я видях, определено ми се стори, че изпитва силно собственическо чувство към теб.

— Вярно е. Но ме обича.

— Както Орландо и аз се обичаме, макар и понякога да се караме. Ако не ме беше подкрепял в последните няколко години, не знам какво щях да правя. Той има добро сърце, да знаеш. Не би наранил никого.

— Знам.

— Ася, защо не отвориш плика, който ти е пратил?

— Ще го отворя.

— Имам предвид тук и сега. Мисля, че ще е добре да има някой с теб.

— Защо изведнъж започна да се държиш толкова мило с мен? — попитах го тихо.

— Защото виждам, че изпитваш болка. И искам да ти помогна. Както ти ми помогна в последните няколко седмици.

— Не мисля, че съм ти помагала с нещо.

— Аз решавам дали е така. Ти прояви към всички ни доброта и търпение, които аз поне не заслужавам. Ти си добър човек, Ася.

— Благодаря. — Все още се колебаех и стоях със сака в ръка.

— Виж, защо не седнеш тук, край огъня, докато аз отида горе да взема нещата, които Орландо ме помоли да му донеса в Хай Уийлд?

— Добре — предадох се, просто защото краката ми бяха като желе. Когато Маус мина през вратата в дъното, извадих плика от раницата и го отворих.

Хай Уийлд

„Ашфорд“, Кент

1 ноември 2007

 

Мила моя Ася,

Пиша ти, за да те помоля за прошка за грубите си думи вчера. Повярвай ми, не ти се подигравах — далеч съм от тази мисъл. Просто ме разсмя иронията на генетиката и съдбата.

Време е да призная, че откакто влезе в книжарницата ми за пръв път и ми показа котката на Фаберже и координатите си, се опитвам да проследя произхода ти. Защото, разбира се, той може да е неразривно свързан с нашия. В този плик има още един, съдържащ всички факти за истинското ти семейство, които трябва да знаеш.

Няма да казвам нищо повече (колкото и да е необичайно за мен), но бъди сигурна, че съм на твое разположение, ако се нуждаеш от още обяснения.

Отново те моля за прошка. А Рори ти изпраща най-добри пожелания.

Твой приятел и почитател,

Орландо

Пръстите ми погалиха скъпия пергаментов плик, затворен с восъчен печат. Ето я пред мен — истината за произхода ми. Пръстите ми се разтрепериха, стана ми лошо и главата ми се замая.

— Добре ли си? — попита Маус, когато ме намери с глава, облегната на юмруците ми.

— Да… не — признах си.

Главата ми се въртеше. Той пристъпи към мен и сложи ръка на рамото ми.

— Горката Ася. Доктор Маус заключава, че пациентката страда от шок, силни емоции и почти сигурно глад. Така че, понеже вече е време за обяд, ще отида до другата страна на улицата и за разнообразие ще нахраня теб. Дай ми няколко секунди.

Гледах как излиза и въпреки себе си успях да се усмихна. Прогоних образа на Каналния плъх и поне за днес го замених с меко бяло същество със сладки ушички и розово носле.

— Седи си там и не мърдай — нареди Маус, след като се върна с храната. — Днес аз ще се погрижа за теб.

Макар да беше леко подозрително, предвид предишното му поведение, беше приятно някой да се грижи за мен. Започнахме да се храним, а аз изпих и чаша „Сансер“, която леко ме замая. Търсех скритите мотиви на Маус, но не намирах такива. Тогава се сетих за нещо.

— Кой ще вземе Рори този следобед?

— Маргьорит. Тя се върна от Франция късно снощи. Никога не съм я виждал толкова щастлива. Не е ли невероятно, как човек може да стои в плитчините с години без никакви промени, но изведнъж го залива приливна вълна от събития, които го изхвърлят в открито море или го връщат внимателно на брега? При нас, семейство Вон и Форбс, напоследък се случват сеизмични промени. И като че ли ти ги предизвикваш.

— Мисля, че това е просто съвпадение.

— Или съдба. Вярваш ли в съдбата, Ася?

— Не мисля. Животът е такъв, какъвто си го направиш.

— Е, през последните седем години вярвах, че съдбата ми е да страдам. И се отдадох изцяло на страданието. Направо тънех в него. И никога не мога да поправя щетите, които това нанесе на семейството ми. Твърде късно е.

Видях как очите му помръкнаха и напрежението се завърна.

— Можеш да се опиташ.

— Мога, нали? Както и да е, стига толкова за мен. Ще отвориш ли този плик, за да го обсъдим, или не?

— Не знам. Ще ми каже само, че родителите ми са ме изоставили, нали?

— Не знам.

— Или е това, или са мъртви. Но ако наистина са ме изоставили, как бих могла да им простя? Как може един родител да изостави детето си? И то малко бебенце, каквото знам, че съм била, когато съм пристигнала в Атлантис.

Маус въздъхна тежко.

— Може би е по-добре да чуеш причините, преди да ги съдиш. Някои хора не са на себе си, когато правят такива неща.

— Имаш предвид нещо като следродилна депресия?

— Предполагам, да.

— Не е точно същото като да нямаш достатъчно храна или покрив над главата си.

— Не, не е. Както и да е, по-добре да си вървя. Имам работа за вършене, знаеш.

— Да.

— Ако има нещо, с което мога да ти помогна — каза той и се изправи — само ми се обади.

— Благодаря. — И аз се изправих, усещайки внезапната промяна в емоциите му. — Благодаря ти и за обяда.

— Не ми благодари за нищо, Ася. Не го заслужавам. Чао.

И тогава излезе.

Седях там, клатех глава и се укорявах за доверчивостта си. Какъв му беше проблемът? Настроенията му се променяха внезапно и без причина. Знаех само, че има нещо… нещо, което го преследваше.